Следите остават

Но да не мисли за тия неща! Да мисли за другото — за това, което след малко ще искат да узнаят от него! Облицованата в бели порцеланови плочки баня блестеше от силната електрическа светлина, която просто режеше очите му, на масичката монотонно потракваше предавателят с наведената над него едра, рошава глава на диверсанта. Русият мъж седеше все така неподвижно на своето ниско столче, мълчеше, пушеше бавно и само от време на време помръдваше белите безкосмени пръсти на краката си. Беше и тихо и страшно, сините лентички дим плавно се носеха из тясното помещение и на Пешо, кой знае защо, в тоя миг му се струваше, че това не е просто дим, а жива и осезаема смъртна опасност, която висеше над главата му.

Изведнъж го обзе страх, но той бързо го подтисна и още по-здраво слепи устните си.

Готово! каза майорът и свали бавно слушалките си. Погледът му се спря мрачно върху момчето. — Е, кукличке, какво ще правим сега с тебе?

— Ти мълчи! — малко сухо го прекъсна русият. — Развържи му устата!

— Канарчето може да пропее! — недоволно измърмори брадатият, но стана от мястото си.

Русият се наведе напред от като впи студените си сини очи в очите на момчето, тихо и някак сдържано меко каза:

— Слушай, малкият, само ако шукнеш — и с тебе е свършено! Разбра ли?

Но Пешо нямаше възможност да му отвърне нищо. Русият помълча малко и добави:

— Такова ни е положението — милост няма да има? Кой знае защо, престорената копринена мекота в гласа на диверсанта в тоя миг напомни на Пешо за Тороманов. Брадатият небрежно свали от устата му салфетката и като почеса небръснатата си брада, отново се върна на мястото си. Русият не отмахваше погледа си от Пешо и синината в очите му сякаш още повече се сгъсти и изстина.

— Предупреждавам те да говориш само истината! — продължи русият. — Ако ни излъжеш и за най-дребната работа, жестоко ще си платиш! Това ясно ли е?

— Ясно е! — отвърна с привидно покорен глас Пешо.

— Добре, радвам се, много се радвам, че се разбираме — продължи все така меко, почти ласкаво русият и пълничките му устни се разтегнаха в широка изкуствена усмивка. — Кажи най-напред как се казваш!

Пешо знаеше, че тук не бива да лъже. На кухненската масичка заедно с ключовете, няколко лимонадени топчета, един стар пирон и парче гума лежеше и неговата ученическа карта. Без да мигне, той каза името си.

— Така! — кимна приятелски русият, после внезапно запита: — Ами тия ключове откъде ги имаш?

— Имам ги! — упорито и малко намръщено отвърна Пешо.

— Запитах те — откъде ги имаш? Кой ти ги е дал?

— Никой не ми ги е дал!

На гладкото бяло чело на диверсанта се появи дълбока напречна бръчка.

— Как тъй никой?

— Ами че… никой! Аз си ги имам отдавна!

— Откъде? Просто ги намери на улицата, така ли?

— Не… Ние живеехме по-рано в тоя апартамент… та оттам… Ключовете просто си останаха у нас…

Русият се замисли, но само за кратък миг.

— Да кажем, че това е вярно! — поклати той бавно глава. — Е, добре — какво търсиш ти посред нощ в чужда къща?

— Имах си една… една работа…

— Интересно да чуем каква?

— Амии… как да ви кажа… аз бях си скрил едни въдички… Още като живеехме тука!

— Въдички ли?

— Да, въдички… Освен това една макара и влакна за въдичките… Понеже ще ходим утре на Искъра, та… трябваше да си ги взема!

— Добре де, как ще ги вземеш? Нали в къщата живеят хора? Нали те ще те усетят?

— Аз мислех, че инженерът е заминал за курорт — отвърна Пешо веднага. — Мислех, че в апартамента няма никой!.

— Тъй! А кой ти каза, че няма никой?

— Едно момиченце… Тука живее, в тая кооперация…

— Как се казва това момиченце?

— То се казва… не, няма да ви кажа как се казва!

— — Защо така?

— Така! Може да му направите нещо!

— Ууу, кавалер! — тоя път непринудено се усмихна русият. — Ако поискам, ще ми кажеш всичко като поп… ще кажеш и майчиното си мляко!

— Няма да кажа! — мрачно и решително заяви Пешо. — Тъй си мислите — че ще кажа!

Отново на гладкото чело на диверсанта се появи дълбока бръчка, но след миг устните му се разтегнаха от широката механична усмивка, с която бе водил разпита досега.

— Добре де, засега няма да спорим по тоя въпрос! И тъй ти идваш тука да вземеш своите въдички… Къде са те?

Аз си ги бях скрил на едно… едно тайно място.

— А къде именно? В килера…

— Добре кажи ми къде се намира тоя килер? Откъде се влиза в него?

— В килера се влиза от кухнята…

— Ами има ли в килера прозорец? — Има… т.е.… няма, не, няма!

— Такааа… Кажи тогава колко стаи има в апартамента, как са разположени?

Тоя въпрос не беше изненада за Пешо. Той бе видял апартамента на Живка и предполагаше, че апартаментът на инженера ще има горе—долу същото разположение.

— Апартаментът ли? — попита уж нехайно той. — Ами че има най-напред един голям хол с прозорци към улицата… От хола през една голяма двукрила врата се влиза в кабинета.

— Каква точно?

— Такава една — стъклена, влиза в стените… Срещу тая врата има друга, обикновена, от която се влиза в спалнята!

Русият замълча, после притегли столчето си съвсем близо до Пешо. Момчето, което го следеше непрегнато, не можа да забележи в израза му нищо особено.

— Погледни ме в очите! — каза русият с променен, малко остър и писклив глас. — Право в очите ме погледни!

Пешо отправи към него като хипнотизиран погледа си.

— Така!… Ето, малкият, аз ще ти кажа, че ти си един безсрамен лъжец! Както ме гледаш в очите, тъй лъжеш!

— Не лъжа! — каза Пешо глухо.

— Лъжеш!

— Не лъжа!

Във въздуха ненадейно префуча малката бяла ръка на диверсанта, плесникът остро и шумно падна върху бузата на Пешо. Момчето удари силно главата си в плочките и почувствува като че ли нещо потече по ударената буза — може би кръв или пот.

— Не смей да биеш! — с дълбока яростна омраза промълви Пешо. — Ще платиш скъпо за това!

— Ще те смачкам от бой, лъжец такъв! — изшиптя злобно русият.

— Не лъжа!

— Лъжеш! Ще ти докажа веднага, че лъжеш! Първо — в апартамента няма никакъв килер! И второ — освен хола има не две стаи, а една и никаква стъклена врата!

— Може да съм забравил! — отвърна глухо Пешо.

— Как може да забравиш къде си живял?

— Може — Живяхме тук много отдавна, забравил съм…

— Колко отдавна?

— Ами… — трябва да има вече Десетина години!

— Десетина години! — злобно повтори русият:

А сега колко си?

— Сега съм дванадесет.

— Ясно!… — диверсантът го погледна подигравателно. — Та ти тогава си бил истински вундеркинд! Просто… чудо на природата!

Пешо не разбра подигравката.

— Да, да! — поклати глава русият. — На двегодишна възраст ти си играл с въдички, дори си ги крил в несъществуващи килери! Браво на тебе!

Пешо почувствува как сърцето застина в гърдите му. Ето — оплете се сам в лъжите, си, не можа да издържи, Като не знаеше какво да отвърне, той намръщено замълча.

— Слушай сега внимателно какво ще ти кажа! — поде отново русият диверсант. — Досега ти непрекъснато ни лъжеше! Давам ти една минута срок, за да си помислиш и ни кажеш истината доброволно! Не я ли кажеш, имаме много—начини да те накараме да говориш насила! Само че никак няма да ти бъде лесно, предупреждавам те!

Той замлъкна и взря поглед в хубавия си златен часовник. Пешо отново трескаво замисли. Да измисли за тая къса минута нова лъжа му се стори в тоя миг и невъзможно, и противно. Така или иначе — щяха да го забъркат с много въпроси и щяха да разберат, че ги лъже! Тогава да им каже истината? Никога! Пешо изведнъж почувствува такава смелост и решителност, че веднага разбра — никога! Каквото и да правят, както и да го Мъчат, той няма да им каже истината! Така е правил някога неговият баща, така ще—направи и той! Каквото и да стане, каквото и да направят с него, той ще мълчи и макар да не е голям човек, а момче — няма да падне, в никакъв случай няма да падне по-ниско от баща си!