Малкият моряк

Диелет се отпусна на земята. Седнах до нея. Всичко беше свършено. Тук трябваше да се мре. В своята отпуснатост тя без съмнение имаше съзнание за положението ни, защото се наведе към мен и леко ме целуна с ледените си треперещи устни. Това докара сълзи в очите ми и сви сърцето ми.

Все още се надявах, че силите й ще се върнат и ще можем да продължим. Но тя не се и помръдна. Затвори очи и съвсем се отпусна до мен. Ако не бяха силните тръпки, които я разтърсваха, бих помислил, че е мъртва.

Изненадани, че ни виждат така превити в снега, двама или трима минувачи се спряха нерешително да ни погледнат, после продължиха пътя си.

Трябваше нещо да се направи. Реших да поискам помощ от първия появил се човек. Случи се един градски полицай, който сам ме попита защо стоим там. Отговорих му, че сестричката ми е болна и не може да върви.

Засипаха се въпрос след въпрос. Когато му казах (това беше съчинен от мен разказ), че отиваме при моите родители в Порт Дийо, далеч на брега на морето, и че вървим от десет дни, той учудено разтвори очи.

— Хайде! — каза той. — Тук това дете ще умре. Трябва да отидем на поста.

Но все по-слаба, Диелет не можа да стане. Тя не можеше да ходи, въпреки моите молби, не можа да пристъпи и сега, когато полицаят й заповяда.

Тогава той я взе на ръце и ми каза да вървя след него.

Тръгнахме. След пет минути го настигна някакъв негов другар, на който полицаят разказа онова, което му бях казал аз. Той взе на свой ред Диелет и скоро стигнахме пред една къща, над чиято врата висеше червен фенер. В голяма зала около печка, която бумтеше, стояха няколко градски полицаи.

Тъй като Диелет не можеше да отговаря, разпитваха мен. И аз отново започнах разказа си.

— Мисля, че тя е мъртва! — каза един от хората на полицията.

— Не, но е много зле, трябва да я занесем в централното управление.

— А ти — попита ме началникът — какво ще правиш, имаш ли средства за прехрана?

Погледнах го, без да разбирам.

— Имаш ли пари?

— Имам двадесет су.

— Добре! Гледай да изкараш тази вечер. Ако те намерят по улиците, ще те арестуват.

Сложихме Диелет върху една носилка, полицаите я увиха в одеяла, затвориха над нея завесите и двама души я понесоха.

Бях като обезумял. Не можех да повярвам, че е толкова болна. Исках да се уверя. А хората от полицията заплашваха да ме арестуват, ако ме срещнат по улицата. Въпреки това тръгнах след тях. Изпросих си да вървя след тях.

След доста дълго ходене и след като пресякохме Сена, те спряха на един площад, в дъното, на който се издигаше голяма, хубава черква. Пуснаха ме да вляза с тях. Един мъж с черна дреха отвори завесите на носилката. Диелет беше червена като мак.

Много тихо той започна да я разпитва. Аз приближих и започнах да отговарям вместо нея, потретвайки разказа си.

— Ясно — каза той, — простуда, преумора, възпаление на дробовете. В болницата!

Написаха няколко думи на един лист и отново тръгнахме. Носачите трудно напредваха по хлъзгавия сняг. Когато си почиваха, аз се приближавах до носилката и говорех на Диелет. Понякога тя ми отговаряше с болезнен глас, друг път не отговаряше.

Този път вървяхме по-дълго от първия път. Най-после спряхме пред зелена врата в една улица, където почти нямаше минувачи. Влязохме в някакво тъмно помещение. Приближиха се мъже в бели престилки.

Без съмнение Диелет разбра, както и аз самият, че беше настъпил часът на раздялата. Тя отмести завивката и като ме гледаше с очи, които искряха, попита:

— Изоставяш ли ме?

Аз мислех само за Диелет и за нейната самота. Виждах само нея, простряна на тази мизерна носилка, умоляваща.

— Не! — отговорих аз.

Тя едва можа да ми поблагодари с поглед (о, какъв поглед!) и я отнесоха.

Стоях оглупял, смазан, без да мръдна от мястото си, докато вратарят не ми каза, че трябва да си вървя.

— Няма ли да мога да я виждам?

— Ще можеш. В неделя и в четвъртък!

И вратата се затвори зад гърба ми.

Скоро щеше да настъпи нощта и в някои къщи лампите бяха вече запалени. Първият въпрос, на който трябваше да си отговоря, бе къде да преспя. Що се отнася до това как щях да преживея в Париж, докато чакам Диелет да оздравее, оставих тези мисли за другия ден. Минало беше времето, когато ми трябваше строен план, с всички предпазни мерки. Нищетата на настоящето ни прави доста безчувствени към бъдещето.

Макар да мислех само за това, умът ми не намираше никакво разрешение. Не знаех, че в този голям град имаше нещастници като мен, които в същия този час не знаеха къде ще спят и които все пак щяха да намерят къде да си легнат, а може би и как да вечерят. Израснал на село, аз намирах средства, достъпни за селянин: хамбар, конюшня, купа сено. В квартала, където вървях сега, нямаше нищо подобно — само къщи, стени и пак къщи!

На излизане от болницата бях завил надясно. На ъгъла прочетох „Улица Севр“ и се намерих на широк булевард с големи дървета. Къде ли водеше той? Нищо не знаех. Всичко ми беше безразлично.

Тъй като нямах цел, все едно ми беше по кой път щях да тръгна. Крачех бавно. Изтощен от умората, вече с мъка влачех нозете си. Без обувки, зарити в снега, те още от сутринта бяха станали безчувствени, като мъртви. На алеята, успоредна с булеварда, децата бяха направили пързалка. Спрях неволно да ги погледам.

Каква беше изненадата ми, когато между минаващите пред мен съзрях познато лице! Беше едно дете на име Бибош, което бях виждал във Фалезия. Там то участваше в трупата на Виняли. Тяхната барака опираше до тази на Лаполад и бяхме играли заедно.

Понеже бях единственият зрител, той ме погледна и ме позна. Дойде при мен.

— Я виж ти, какво правиш в Париж? Пристигна ли лъвът? Ще дойда да видя Диелет.

Казах му, че съм напуснал Лаполад, че съм в Париж едва от тази сутрин и че се чувствам много затруднен, защото не знам къде да спя. Не споменах нищо за Диелет и свърших като го попитах как мисли той, дали биха ме взели в неговата трупа.

— Разбира се, стига да бъдеш добър авер. Добър ли си? — попита той.

Не ми беше ясно какви бяха качествата, които трябваше да има един авер, но виждайки пред себе си легло, отговорих, че навярно имам тези качества.

— Тогава дай си ръката! — каза Бибош.

— А господарят?

— Откачен хлапак! Сега аз ангажирам! Смятай се член на нашата трупа. Ще те изпраскам в занаята.

Не познавах този нов език. Несъмнено това бяха парижки думи. Не исках да се покажа много учуден, въпреки че бях изненадан да видя Бибош, който нямаше единадесет години и на ръст не беше по-голям от пор, шеф на трупа.

— Студено ли ти е? — попита Бибош, виждайки, че треперя. — Ела да се стоплиш.

Заведе ме при един търговец и ме накара да изпия чаша топло вино.

— Сега, ако си се съвзел, да вървим да вечеряме!

Вместо да се отправим към центъра на Париж, който беше вдясно от нас, ние завихме наляво и дълго вървяхме по улици, където рядко минаваше някой, а къщите имаха нечист и беден вид. Бибош забеляза изненадата ми.

— Да не си си помислил, че ще ти предложа гостоприемство в двореца Тюйлери? — попита той със смях.

И действително съвсем не ме заведе в Тюйлери, а на едно пусто поле. Нощта вече бе настъпила, но не беше съвсем тъмно. Оставихме пътя и тръгнахме направо през полето по някаква утъпкана пътека. Пред един трап Бибош се спря:

— Тук е — каза той. — Дай си ръката и внимавай да не паднеш.

Слязохме в нещо като кариера. После, след няколко завоя между късове скали, влязохме в някакъв подземен ход. Бибош извади от джоба си восъчна свещ и я запали. Аз все повече и повече се учудвах.

— Още минутка — каза той — и пристигаме.

И наистина, почти веднага забелязах червена светлина, която осветяваше галерията. Беше мангал с въглища, а до него се беше проснало едно дете на възрастта на Бибош.

— Никой ли няма още? — попита той.

— Никой!

— Добре, ето един приятел, постарай се да му намериш обувки, има нужда.