Гейтуей III

———————————————

Хичиянците играели най-сложната игра. Тя би могла да се нарече колективен спорт, само че на малцина играчи било разрешено да научат, че те изобщо са отбор. Стратегиите били ограничени, но крайната цел на играта била ясна. Ако успеели да оцелеят като раса, щели да победят.

Но на шахматната дъска имало толкова много фигури! А хичиянците разполагали с толкова малък контрол върху тях. Те имали право да започнат играта. Но след това, ако се намесели директно, се излагали на опасност. Тогава играта станала застрашителна.

Сега бил ред на Капитана да играе и той знаел рисковете, на които бил изложен. Можело да е играчът, който ще загуби играта за хичиянците веднъж завинаги.

Първата му задача била да запази колкото се може по-дълго в тайна мястото, където се криели, което означавало да направи нещо за пътуващите с платноходката.

Това била най-малката от неговите грижи, защото втората задача била решаваща. На откраднатия кораб имало апаратура, способна да проникне дори под обвивката около черната дупка, в която се криели. Не можела да влезе. Можела обаче да надзърне, а това било лошо. По-лошото било, че същата апаратура можела да проникне почти във всеки дисконтинюитет на събитие, дори в такова, в което самите хичиянци не се решавали да влязат. Те се молели един дисконтинюитет никога да не се случва, тъй като в него се криело нещото, от което най-много се страхували.

И така, Капитана седял пред пултовете за управление на кораба, докато светещият силикатен облак, който обграждал ядрото, изчезвал зад тях. Междувременно Туайс започнала да проявява признаци на напрежение, което скоро щяло да достигне връхната си точка; и междувременно студените блатни жители от платноходката живеели своите дълги, бавни животи; и междувременно корабът на Уон, който можел да направи нещо по предстоящото събитие, вече наближавал друга черна дупка…

А междувременно другите играчи на голямата дъска, Оди Уолтърс и Джени Йе-ксинг, гледали как чиповете от техния залог бавно се свършват в очакване да започнат собствената си игра.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

СРЕЩА В РОТЕРДАМ

Той стоеше там, онзи човек с лице като тъмнокафяво авокадо, и ми препречваше пътя. Разбрах изражението, преди да разпозная лицето. Беше упорито, раздразнено, изморено. Лицето, на което прочетох всичко това, принадлежеше на Оди Уолтърс Младши, който (моята секретарска програма не беше пропуснала да ми съобщи) се опитвал да се свърже с мен от няколко дни.

— Здравей, Оди — поздравих го аз наистина много сърдечно, ръкувах се и кимнах на хубавата жена с ориенталска физиономия до него. — Много се радвам отново да те видя! В този хотел ли си отседнал? Чудесно! Слушай, трябва да излизам, но хайде да вечеряме заедно… Уреди го с портиера, моля те. Ще се върна след няколко часа. — Усмихнах му се, усмихнах се и на младата жена и ги оставих.

Е, не твърдя, че това са добри маниери, но аз наистина бързах и освен това отново имах болки в стомаха. Качих Еси на едно такси, което отиваше в нейната посока, и взех друго за към съда. Разбира се, ако знаех тогава какво иска да ми каже Уолтърс, може би щях да съм по-дружелюбен към него. Но аз не знаех от какво бягам.

Или какво щеше да ми се случи.

Последната малка част от пътя минах пеша, защото задръстването беше по-голямо от обичайното. Щеше да има парад, който се прибавяше към по принцип затрудненото движение около Международния дворец на правосъдието. Дворецът е в четиридесететажен небостъргач, построен върху понтони, поставени на неустойчивата почва на Ротердам. Външно той доминира над половината град: Отвътре целият е в червени драперии и непрозрачни отвън стъкла. Последен модел на съвременен международен трибунал.

Тук не обръщат голямо внимание на отделната човешка личност и ако бях суетен, а аз наистина съм такъв, щях да се гордея от факта, че съдебният процес, в който бях един от защитниците, фактически засягаше интересите на четиринадесет различни страни, четири от които бяха суверенни държави. Имах дори собствен апартамент и кантора в Двореца, защото всички заинтересовани страни имаха. Но не отидох там. Беше почти единадесет часа и всеки момент заседанието щеше да започне, затова се насочих направо към заседателната зала. Беше препълнена. Тя винаги е препълнена, защото в нея могат да се видят знаменитости, С присъщата ми суетност си мислех, че съм една от тях и когато влизах, очаквах да видя обърнати към мен глави. Нямаше. Всички гледаха към половин дузина мършави, брадати личности в дашики 17 и сандали, които седяха на определеното за ищците място в края на залата, пиеха кола и се кикотеха. Древните. Не се срещат всеки ден. Зяпнах ги глупаво като всички други, докато не почувствах, че някой ме хвана за рамото. Обърнах се и видях Метр Иджсингър, моят адвокат от плът и кръв, да ме гледа укорително.

— Закъснявате, минеер 18 Бродхед — прошепна той. — Съдът ще забележи отсъствието ви.

Тъй като съдебните заседатели, както забелязах, бяха заети с някакъв спор помежду си, съмнявах се, че ще се разглежда въпросът дали дневникът на първия изследовател, открил хичиянски тунел на Венера, трябва да се представи като доказателство. Но човек не плаща на адвокат толкова, колкото плащах аз на Метр Иджсингър, за да спори с него.

Разбира се, нямаше юридическо основание изобщо да му плащам. Делото се отнасяше до опит от страна на Японската империя да разтури „Гейтуей Корпорейшън“. Аз участвах в него като главен акционер в чартърния транспорт „С.Я.“. Боливийците бяха завели дело за прекратяване на чартърните полети на основание, че финансирането на пътуването на колонистите било „връщане към робството“. Колонистите бяха наречени „обвързани с договор слуги“, а аз, между другите обвинения, „жесток експлоататор на човешкото нещастие“. Какво правеха тук Древните? Да, те също бяха заинтересована страна, защото претендираха, че „С.Я.“ е тяхна собственост… че техните предци са живели на него в продължение на стотици хиляди години. Тяхното положение в съда беше малко сложно. Те представяха Танзания, защото там било определено да бъде домът на техните земни предци, но Танзания не беше представена в делото. Танзания бойкотираше съда, заради едно миналогодишно решение, неблагоприятно за техните ракети на морското дъно. Затова нейните интереси се защитаваха от Парагвай… който беше заинтересован главно поради един граничен спор с Бразилия, а тя на свой ред бе представена като домакин на управлението на „Гейтуей Корпорейшън“. Разбрахте ли нещо? Е, аз не можах, но важното е, че поради тази причина наех Мегр Иджсингър.

———————————————

———————————————

Ако участвам лично във всяко съдебно дело, дори и отнасящо се за много милиони, ще трябва да прекарвам цялото си време до края на живота си в съда. При нормален ход на събитията щях да оставя адвокатите да се занимават с делото, а аз да се отдам на по-полезни занимания, като например на разговори с Алберт Айнщайн или на разходки със съпругата си Еси край Тапанско море. Имах обаче специални поводи да съм тук. Един от тях видях да седи полузаспал на кожен стол близо до Древните.