Игра на тронове

И все пак под крехкия кафез на тези потрошени ребра гръдта му се издигаше и смъкваше с всяко едва доловимо вдишване и издишване.

— Бран — промълви той. — Извинявай, че не дойдох досега. Беше ме страх. — Усети сълзите, стичащи се по бузите му. Но вече му беше все едно. — Не умирай, Бран. Моля те. Всички те чакаме да се събудиш. Аз, Роб, момичетата, всички… — Лейди Старк гледаше. Не бе извикала. Джон го прие за мълчаливо разрешение. Вълчището под прозореца отново зави. Вълкът, на който Бран не бе успял да намери име.

— Сега трябва да тръгвам — каза Джон. — Чичо Бенджен ме чака. Трябва да замина на север, на Вала. Трябва да тръгнем днес, преди да е паднал снегът.

Спомни си с каква възбуда очакваше Бран заминаването им. Не можеше да понесе мисълта, че го оставя така. Джон изтри сълзите си, наведе се и леко целуна брат си по устните.

— Исках да остане с мен — тихо каза лейди Старк.

Джон я погледна плахо. Не говореше на него, а на някаква част от себе си. Все едно че него изобщо го нямаше в стаята.

— Молех се за това — глухо промълви тя. — Беше любимото ми момче, Влязох в септата и седем пъти се помолих пред седемте лица на бога Нед да промени решението си и да го остави с мен. Понякога молитвите се сбъдват.

Джон не знаеше какво да каже.

— Вината не е ваша — наруши той неловката тишина.

Очите й го намериха. Пълни с отрова.

— Нямам нужда от твоето оправдание, копеле.

Джон сведе поглед. Тя държеше в шепи ръката на Бран. Той взе другата и я стисна леко. Пръсти като птичи кости.

— Довиждане.

Беше стигнал до вратата, когато тя го повика:

— Джон.

Трябваше да продължи, но тя никога досега не го беше наричала по име. Обърна се и видя, че го гледа право в лицето, сякаш го вижда за пръв път.

— Да?

— Трябваше да си ти — каза тя.

После отново се обърна към Бран, заплака и цялото й тяло се разтърси от хлиповете. Джон никога досега не я беше виждал да плаче.

Пътят до двора бе дълъг.

Отвън цареше шум и суматоха. Товареха се фургони, подвикваха мъже, оседлаваха конете и ги изкарваха от конюшните. Сипеше се лек сняг и всичко вреше и кипеше от нетърпение час по-скоро да тръгнат.

Роб беше в центъра на цялата тази глъч и ревеше команди заедно с всички други. През последните няколко седмици като че ли бе възмъжал, сякаш нещастието с Бран и покрусата на майка му го бяха направили по-силен. Сив вятър стоеше в краката му.

— Чичо Бенджен те търси — подвикна той на Джон. — Искаше да тръгнете още преди час.

— Зная — отвърна Джон. — Ей сега. — Огледа цялата тази врява и глъч. — Сбогуването се оказа по-трудно, отколкото си мислех.

— За мен също — кимна Роб. По косата му имаше сняг, който се топеше. — Видя ли го?

Джон кимна. Гласът му бе заседнал в гърлото.

— Няма да умре — каза Роб. — Знам го.

— Вас Старките трудно ви убиват — съгласи се Джон. В гласа му имаше умора. Посещението беше изцедило силите му.

Роб забеляза, че нещо не е наред.

— Майка ми…

— Беше… много мила — каза му Джон.

Роб се успокои и се усмихна.

— Хубаво. Е, когато те видя следващия път, целият ще си в черно.

Джон се насили да му отвърне с усмивка.

— Любимият ми цвят. Колко ли трябва да чакам според теб?

— Скоро ще стане — увери го Роб и го прегърна. — Сбогом, Сняг.

— И на теб, Старк. Грижи се за Бран.

— Обещавам. — Двамата се пуснаха с нежелание. — Чичо Бенджен поръча, ако те видя, да те пратя при конюшните — каза накрая Роб.

— Имам да си взема още едно сбогом.

— В такъв случай не съм те виждал — отвърна Роб.

Джон го остави сред снега, обкръжен от фургони, вълци и коне. До оръжейната не беше далече. Взе си вързопа и пое през покрития мост към Цитаделата.

Аря си беше в стаята. Пълнеше с багаж лъскава ракла, по-голяма от самата нея. Нимерия й помагаше. Аря трябваше само да посочи и вълчето прекосяваше стаята, захапваше поредния вързоп коприна и го донасяше. Но щом подуши Дух, клекна и заскимтя.

Аря се обърна, видя Джон, скочи радостно и го прегърна с тъничките си ръце през врата.

— Боях се, че си заминал — промълви задъхано момичето. — Не искаха да ме пуснат навън да се сбогувам.

— Какво си направила пак? — попита я Джон.

Аря го пусна и се нацупи.

— Нищо. Само си опаковах нещата. — Посочи грамадния сандък, пълен едва до третината, и всичките останали дрехи, пръснати из цялата стая. — Септа Мордейн дойде и каза, че трябвало да започна всичко отначало. Нещата ми не били сгънати правилно, така разправя. Една истинска дама на юг не си хвърляла дрехите в пътната ракла като парцали.

— Ти така ли направи, сестричке?

— Какво толкова, те бездруго щяха да се омачкат. Кой го интересува как са сгънати?

— Септа Мордейн — каза й Джон. — И едва ли ще одобри, ако види, че Нимерия ти помага. — Вълчицата го изгледа мълчаливо с тъмнозлатистите си очи. — Но толкова по-добре. Донесох ти нещо, което трябва да е добре опаковано.

Лицето й светна.

— Подарък?

— И така можеш да го наречеш. Затвори вратата.

Аря погледна към коридора с плаха възбуда.

— Нимерия, тук. Пази.

Остави вълчицата да я предупреди, ако дойдат натрапници, и притвори вратата. През това време Джон свали парцалите, с които го беше увил, и й го подаде.

Очите на Аря се ококориха. Тъмни очи, като неговите.

— Меч? — ахна тя възхитена.

Ножницата беше от мека сива кожа, гъвкава като грях. Джон бавно извади оръжието, за да може да се види синкавият блясък на стоманата.

— Това не е играчка — предупреди я той. — Внимавай да не се порежеш. Острието е толкова остро, че можеш да се бръснеш с него.

— Момичетата не се бръснат — каза Аря.

— А би трябвало. Виждала ли си краката на септата?

Тя се изкикоти.

— Толкова е тънък…

— Като теб — каза й Джон. — Накарах Микен да го направи специално. Наемниците из Пентос, Мир и другите свободни градове използват такива. С него не можеш да отсечеш човешка глава, но ако си достатъчно бърза, можеш да направиш тялото му на решето.

— Аз съм бърза.

— Трябва всеки ден да се упражняваш. — Той й подаде меча, показа й как се държи и отстъпи. — Как го усещаш на тегло? Балансът добър ли е?

— Така мисля — отвърна Аря.

— Първи урок — каза й той. — Боцкай с острия край.

Аря замахна леко и го перна по ръката с тъпата страна. От удара го заболя, но Джон се ухили като идиот.

— Знам кой край да използвам — каза Аря, а на лицето й се изписа колебание. — Само че септа Мордейн ще ми го вземе.

— Не и ако не разбере, че го имаш — каза Джон.

— С кого ще се упражнявам?

— Все ще намериш с кого — увери я Джон. — Кралски чертог е истински град, хиляда пъти по-голям от Зимен хребет. Докато си намериш партньор, наблюдавай как се бият на двора. Тичай, упражнявай се в езда, гледай да станеш силна. Но каквото и да правиш…

Аря се досети какво следва. Казаха го заедно:

— …не казвай… на Санса!

Джон разроши косата й.

— Ще ми липсваш, сестричке.

Тя изведнъж помръкна, готова да заплаче.

— Жалко, че няма да дойдеш с нас.

— Различните пътища понякога водят до един и същи замък. Кой знае? — Вече се чувстваше по-добре. Нямаше да си позволи да се натъжи. — Време е да тръгвам. Първата година на Вала ще изкарам в чистене на нощните гърнета, ако продължавам да карам чичо Бенджен да ме чака.

Аря се хвърли към него за последна прегръдка.

— Първо остави меча — предупреди я със смях Джон. Тя го остави засрамена и го засипа с целувки.

Когато Джон се обърна към вратата, тя пак го държеше и въртеше китката си, за да свикне с баланса.

— За малко да забравя — каза й той. — Всички добри мечове си имат имена.

— Като Лед — каза тя и погледна оръжието в ръката си. — А този има ли си име? О, моля те, кажи ми.

— Не се ли сещаш? — Подразни я той. — Любимата ти вещ.

Аря го изгледа озадачена. И веднага се сети. Толкова бързо сечеше умът й. Казаха го едновременно: