Првото правило на магьосника

Спря, сякаш я осени някаква мисъл, и погледна към магьосника, зелените й очи блестяха.

— Мрачният Рал е мой.

Това беше заплаха.

Той кимна.

— Знам, скъпа моя.

Тя продължи да мачка боровинките, по лицето й се изтърколиха няколко сълзи.

— Ще погреба Брофи — тихо каза Чейс на Зед. — Останалите нека гният.

Калан смля отровните боровинки на крем, прибавяйки малко пепел от огнището. Когато свърши, накара Зед да държи пред нея малко огледалце, докато изрисува по себе си две еднакви светкавици във формата на Кон Дар, магията водеше ръката й. Започна от слепоочията си и нарисува два огледални образа, горната част на всяка от светкавиците се извиваше зигзагообразно над съответната вежда, централните линии минаваха над клепачите, а долната част се виеше над скулите, завършвайки в една точка във вдлъбнатината на всяка буза.

Ефектът беше ужасяващ — такъв и трябваше да бъде. Беше предупреждение към невинните. И клетва към виновните.

След като почисти косата си, тя извади от раницата роклята си, свали пелерината и облече роклята. Чейс се върна. Калан му подаде пелерината и му благодари.

— Носи я — каза Чейс, — повече топли от твоята.

— Аз съм Майката Изповедник. Не ми трябва пелерина.

Граничният надзирател не спори с нея.

— Конете са избягали. До един.

Тя го погледна с безразличие.

— Тогава ще вървим пеш. Няма да спираме през нощта, ще продължаваме да вървим. Ако искате, можете да дойдете с мен, стига да не ме забавяте.

Чейс повдигна вежда на несправедливата обида, но не каза нищо. Калан се обърна и тръгна, без да вземе нищо от вещите си. Чейс погледна Зед, въздъхвайки дълбоко.

Той се наведе да си събере нещата.

— Никъде не тръгвам без оръжията си.

— По-добре да побързаме, докато не се е отдалечила много. Няма да ни чака. — Магьосникът взе раницата на Калан, напъхвайки всичко в нея. — Поне да вземем малко провизии. — Той заглади една подутина на раницата. — Чейс, не мисля, че ще се върнем живи след това; Кон Дар означава самоубийство. Ти имаш семейство. Няма смисъл да идваш.

Чейс не вдигна поглед.

— Какво е това Морещица? — тихо попита той.

Магьосникът преглътна тежко, стисна раницата толкова здраво, че ръцете му затрепериха.

— Морещиците от малки биват обучавани в изкуството на мъчението, в употребата на безмилостното оръжие на болката, наречено Агиел. Това беше червеното нещо, което висеше на врата на Мрачния Рал. Морещиците се използват срещу същества, в които има магия. Имат силата да отнемат магията от човека и да я използват срещу него — гласът на Зед беше сломен. — Ричард не е знаел това. Нямал е никакъв шанс. Единствената цел в живота на една Морещица, единственото нещо, заради което тя живее, е да измъчва до смърт хората, в които има магия.

Чейс напъха едно одеяло в раницата.

— Тръгвам.

Зед кимна разбиращо.

— Ще се радвам на компанията ти.

— Тези Морещици опасни ли са за нас?

— За теб не, в теб няма магия, за магьосниците също не, аз мога да се защитавам.

— А за Калан?

Зед поклати глава.

— Магията на Изповедника е различна от всяка друга. Докосването на Изповедник означава смърт за Морещицата. Особено тежка смърт. Виждал съм го веднъж. Не искам да ми се случва отново. — Очите на Зед се плъзнаха по кървавия безпорядък наоколо, замисли се какво направиха тези мъже на Калан, какво направиха почти. — Предполагам — прошепна той, — че съм видял много неща, които нямам желание да виждам втори път.

Зед метна раницата на Калан на гърба си, във въздуха се усети удар, гръмотевица без гръм. Двамата се затичаха по пътеката след Калан. Не бяха изминали много разстояние, когато откриха последния човек, проснат на пътя, където се беше скрил в засада. От гърдите му стърчеше собственият му меч. Двете му ръце се бяха вкопчили в дръжката в смъртна хватка.

Двамата продължиха да тичат, докато я настигаха. Тя вървеше стремглаво напред, с очи, вперени в пътя, без да вижда нищо около себе си. Роклята й на Изповедник се вееше и пляскаше зад нея като пламък на вятъра. Зед винаги беше смятал, че Изповедниците са красиви в своите рокли, и особено в бялата рокля на Майката Изповедник.

Сега обаче той погледна на роклята по друг начин. Видя я като бойно оръжие.

Четиридесет и осма глава

Ситният дъжд мокреше лицето на Ричард, водата се събираше на струйки, стичащи се надолу, гъделичкащи го по върха на носа, където увисваха под формата на капки. Той ядосано ги обърса. Беше толкова уморен, че почти беше изгубил представа какво точно прави. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не може да намери Калан, Зед и Чейс. Беше ги търсил неуморно по безкрайни пътища и пътеки, беше ходил напред и назад, беше обиколил всички подстъпи към Народния дворец и не беше видял нито следа от тях. Беше спирал само за по няколко часа на нощ, най-вече за да почине конят му, понякога ги търсеше и пеша. Откакто напусна брат си, облаците ставаха все по-ниски и дебели, ограничаващи видимостта. Беше страшно ядосан, че се появиха именно сега, когато се нуждаеше от Скарлет повече отвсякога.

Чувстваше, че всичко се обръща против него, че съдбата наистина работи за Мрачния Рал. Рал сигурно вече бе хванал Калан.

Той пришпори коня си нагоре по планинската пътека между израсналите на групички по стръмните склонове смърчове. Подгизналият мъх затрудняваше движението на коня. Почти всичко наоколо тънеше в мрак. Докато се изкачваше все по-нагоре сред мъглата и тъмнината, дърветата изтъняваха, излагайки го на студения вятър, нахлуващ от върха на хълма. Той развяваше пелерината му и плющеше в ушите му. Пътеката се пресичаше от черни петна облаци и мъгла. Ричард вдигна качулката си. Макар да не виждаше нищо, разбра, че е стигнал върха и започва да се спуска от другата страна.

Беше късно през нощта. Зората щеше да донесе първия ден на зимата. Последният ден свобода.

Ричард намери малък навес над един камък и реши да поспи няколко часа, преди да посрещне последната си зора. Той внимателно се смъкна от хлъзгавия гръб на коня и го затътри до един бор, който стърчеше самотен сред високата трева. Дори не свали раницата си, а само се загърна в пелерината и се опита да заспи, мислейки си за Калан, за онова, което трябваше да направи, за да я спаси от ръцете на Морещицата. След като помогне на Мрачния Рал да отвори кутията, която ще му осигури търсената сила, Рал щеше да го убие. Независимо от твърденията му, че ще го пусне да живее живота си, какъв ли щеше да е тоя живот след докосването на Калан?

Освен това беше сигурен, че Рал лъже. Рал имаше намерение да го убие. Надяваше се само смъртта му да е от бързите. Знаеше, че решението му да помогне на Рал означава смърт и за Зед, но за сметка на това мнозина други щяха да живеят. Да живеят под грубата сила на Мрачния Рал, но все пак да живеят. Ричард не можеше да понесе мисълта, че може да е отговорен за смъртта на всеки и всичко. Рал му беше казал истината за това, че някой го е предал, вероятно беше истина и че знае коя кутия ще го убие. Дори и да лъжеше, Ричард не можеше да рискува живота на всички. Нямаше какво да се прави; не му оставаше друг избор, освен да помогне на Мрачния Рал.

Ребрата още го боляха от обучението на Дена. Все още му беше трудно да лежи, все още го болеше, когато диша. Сънят му докара кошмарите, които сънуваше всяка вечер, откакто беше напуснал Народния дворец, кошмари, припомнящи му онова, което Дена беше правила с него, кошмарите, които й беше обещал да сънува. Сънуваше как виси безпомощен, а Дена го измъчва, как не може да я накара да престане, как не може да избяга, каквото и да прави. Сънуваше, че Майкъл стои там и гледа. Сънуваше, че измъчват Калан, а Майкъл отново гледа.

Събуди се подгизнал от пот, треперещ от страх, чу се да стене от ужаса на сънищата си. Светлината се прокрадваше странично към навеса над камъка. Оранжевото слънце току-що беше прорязало хоризонта на изток.