Сблъсък на крале

Тирион изруга и забърза с тромави патешки крачки към стълбите. Долу чакаше Подрик Пейн с конете. Препуснаха в галоп по Речната улица, с Под и сир Мандън Муур по петите им. Къщите тънеха в зелени сенки, хора нямаше: Тирион беше заповядал да държат улиците празни, за да могат бранителите по-лесно да се придвижват от една порта към друга. Въпреки това, докато стигнат до Кралската порта, вече се чуваше глухо думкане на дърво в дърво, което му подсказа, че овенът е влязъл в действие. Стонът на грамадните панти звучеше като хрипове на умиращ гигант. Площадът зад порталната кула беше пълен с ранени мъже, но той видя и конни редици. Не всички тук бяха пострадали. Имаше и достатъчно наемници в златни плащове, за да се оформи силна колона.

— Строй се! — викна той, след като скочи от седлото. — Кой командва тук? Пригответе се за излаз.

— Не.

Една сянка се отдели от сенките покрай стената — висок мъж в тъмносива броня. Сандор Клегейн. Свали шлема си и го пусна на земята. Стоманата беше осаждена и очукана, лявото ухо на озъбеното псе бе откършено. Над едното око Хрътката имаше рана и кръвта се беше спекла като червено-кафява маска върху старите белези от изгоряло.

— Майната му на всичко — изхриптя Клегейн. — И на тебе съшо.

До него пристъпи един от наемниците.

— Бяхме навън, милорд. Три пъти. Половината ни хора загинаха или са ранени. Адският огън гърмеше навсякъде, конете пищяха като хора и хората като коне…

— Да не мислиш, че сме ви наели, за да се биете на турнир? Може би трябва да ви сервирам изстудено мляко и боровинки? Качвай се на шибания си кон! Ти също, куче.

Кръвта по лицето на Клегейн лъщеше червена, но очите му се бяха подбелили. Той извади дългия си меч.

„Уплашен е — помисли стъписано Тирион. — Хрътката е уплашен.“ Опита се да им обясни защо се налага.

— Донесли са овен при портата, чувате ги. Трябва да ги разпръснем…

— Отворете портата. Като влязат вътре, ги обкръжете и ги избийте. — Хрътката заби острието на меча в земята и се подпря — едва се държеше на краката си. — Загубих половината си хора. И коня си. Повече в оня огън не влизам.

Сир Мандън Муур пристъпи до Тирион, в безукорно бялата си броня.

— Кралската ръка ти заповядва.

— Майната му на Кралската ръка. — Здравата, неоплескана с кръв половина от лицето на Хрътката беше пребледняла като платно. — Някой да ми донесе пиене. — Един златен плащ му подаде чаша, Клегейн глътна, изплю и я хвърли. — Вода? Майната ви на водата! Вино ми донесете!

„Мъртъв е, макар и да е на крака.“ Тирион вече го разбра. „Раната, огънят… с него е свършено, трябва да намеря някой друг, но кого? Сир Мандън?“ Огледа мъжете и разбра, че няма да стане. Страхът на Клегейн ги беше потресъл. Без водач те също щяха да откажат, а сир Мандън… опасен мъж, беше му казал Джайм, да, но не и мъж, когото другите мъже ще следват.

Чу поредния трясък в дървото. Помръкващото небе над стените се къпеше в зелено и оранжево сияние. Колко дълго щеше да издържи портата?

„Това е лудост — каза си той. — Но по-добре лудост, отколкото поражение. Поражението е смърт и позор.“

— Добре. Аз ще водя.

Ако си беше въобразявал, че това ще засрами Хрътката и ще му помогне да си върне доблестта, сгреши. Клегейн само се изсмя.

— Кой, ти?!

Тирион долови неверието по лицата им.

— Аз. Сир Мандън, вие ще носите кралското знаме. Под, донеси ми шлема. — Момчето затича покорно. Хрътката изгледа Тирион с бялото на очите си. Сир Мандън му помогна да се качи на коня.

— Строй се! — изрева Тирион.

Високият му дорест жребец беше с метални набузници и плетена ризница. Пурпурна коприна покриваше задницата му и чула. Високото седло беше позлатено. Подрик Пейн му подаде шлема и щита, от тежък дъб и с изрисувана в средата златна ръка на червено поле, обкръжена от златни лъвчета. Той подкара коня в кръг, оглеждайки малкия отряд. Едва шепа мъже се бяха отзовали на командата му, не повече от двадесетина. Седяха на конете си и го гледаха като Хрътката. Той погледна презрително останалите — рицарите и наемниците, излизали с Клегейн.

— Разправят, че съм половин мъж — каза той. — Какво излиза тогава, че сте вие?

Това вече ги засрами. Един от рицарите мълчаливо се присъедини към тях. Двама наемници го последваха. След тях — още. Кралската порта се разтърси отново. След още няколко мига отрядът на Тирион се беше удвоил. Беше ги хванал в капана си. „Щом аз се бия, и те трябва да се бият, иначе излиза, че са по-долу от едно джудже.“

— Няма да чуете да викам името на Джофри — каза им той. — Нито ще чуете да рева за Скалата на Кастърли. Станис иска да опустоши вашия град и вратата, която блъска, е вашата врата. Затова елате с мен и да убием тоя кучи син!

Тирион измъкна тежката си секира, обърна жребеца и препусна към задната порта. Мислеше, че го следват, но не посмя да погледне назад.

САНСА

Факлите горяха и изпълваха Балната зала на кралицата със сребриста светлина. Но въпреки това в залата цареше мрак. Санса го виждаше в светлите очи на сир Илин Пейн, застанал до задната врата неподвижен като каменна статуя, без да взима нито храна, нито вино. Чуваше го в хрипливата кашлица на лорд Джилс и в шепнещия глас на Озни Черно котле, щом се шмугнеше в залата да донесе на Церсей последните вести.

Тъкмо привършваше супата си, когато той влезе първия път през задния вход и каза нещо на брат си Осфрид. След това се качи на подиума и коленичи пред високия стол — вмирисан на кон, с четири дълги тънки драскотини по покритата със струпеи буза и падаща над очите му сплъстена коса. Колкото и тихо да шепнеше, Санса го чу.

— Двете флоти се вкопчиха в битка. Малко стрелци успяха да слязат на брега, но Хрътката ги изпосече, ваша милост. Брат ви вдига онази негова верига, чух сигнала. Долу в Квартала на бълхите някаква пияна тълпа разбива врати, нахлуват през прозорците. Лорд Байуотър изпрати златни плащове да се разправят с тях. Септата на Белор е претъпкана, всички се молят.

— А синът ми?

— Кралят отиде в септата да получи благословията на Върховния септон. Сега обикаля по стените с Ръката и казва на мъжете да са храбри, повдига духа им, така да се каже.

Церсей махна на пажа си за нова чаша вино — златна реколта от Арбор, силна и с богат аромат. Кралицата пиеше прекалено много, но виното само я правеше още по-красива: бузите й бяха зачервени, а в очите й имаше някакъв трескав блясък и зной, когато обходеше залата с поглед. „Очи от адски пламък“ — помисли Санса.

Свиреха музиканти, жонгльори премятаха цветни топки във въздуха. Лунното момче обикаляше на кокили из залата и се заяждаше с всички с язвителните си шеги, а сир Донтос гонеше слугинчетата си, яхнал дървеното си конче. Гостите се смееха, но смехът им беше някак безрадостен, смях, който за миг можеше да се обърне в хлипове и ридания. „Телата им са тук, но мислите им са по градските стени, а сърцата им — също.“

След супата поднесоха салата от ябълки, ядки и стафиди. В друг момент блюдата щяха да са апетитни, но тази нощ храната сякаш беше подправена със страх. Санса не беше единствената в залата, изгубила всякакъв апетит. Лорд Джилс повече кашляше, отколкото ядеше, Лолис Стоукуорт седеше на стола си присвита и разтреперана, а младата невяста на един от рицарите на сир Лансел започна да плаче неудържимо. Кралицата заповяда на майстер Френкен да я заведат да си легне.

— Сълзи — заговори тя с яд на Санса, докато извеждаха разплаканата жена от залата. — Женското оръжие, така го наричаше майка ми. Мъжкото оръжие е мечът. И това ни казва всичко, нали така?

— Но мъжете трябва да са много храбри — отвърна Санса. — Да излязат навън срещу онези мечове и брадви, всеки се опитва да те убие…

— Джайм веднъж ми каза, че се чувства истински жив само в битка и в леглото. — Церсей вдигна чашата и отпи дълга глътка. Плодовата й салата остана непипната. — Предпочитам да изляза срещу мечовете, колкото и да са, вместо да седя безпомощна и да се преструвам, че се радвам на компанията на това ято подплашени кокошки.