Игра на тронове

„Не искаш да събудиш дракона, нали?“

Вървеше по дълъг коридор под високи каменни арки. Не можеше да погледне назад, не трябваше да поглежда назад. Пред нея имаше врата, мъничка в далечината, но макар и от толкова далече тя виждаше, че вратата е боядисана червено. Закрачи по-бързо, а босите й крака оставяха кървави дири на камъка.

„Не искаш да събудиш дракона, нали?“

Видя светлината на слънцето над морето на Дотрак, кипящото от живот поле, наситено с мирис на земя и смърт. Вятър зашумя сред тревите и те се разлюляха като вода. Дрого я държеше в силните си ръце и шепата му галеше сладостта между бедрата й и я разтваряше, и будеше онази влага, която бе само за него, а звездите отгоре им се усмихваха, звезди по грейналото от светлината на деня небе. „У дома“, шепнеше тя, а той проникваше в нея и я изпълваше със семето си, но звездите изчезнаха отведнъж и по синьото небе се понесоха големи криле, а светът пламна.

„Не искаш да събудиш дракона, нали?“

Лицето на сир Джора беше изпито и скръбно.

— Регар бе последният дракон — каза й той и думите му отекнаха от студените стени от камък. Допреди миг само беше тук, а в следващия взе да чезне, плътта му изгуби цвят, стана по-нетленен от вятър.

— Последният дракон — изшепна тънко като полъх в тревите и се стопи. Тя почувства мрака зад себе си, а червената врата отпред й се стори по-далечна от всякога.

„…да събудиш дракона, нали?“

Брат й изникна пред нея и закрещя:

— Драконът не моли, пачавро! Не можеш да заповядаш на дракона. Аз съм драконът и мен ще короноват. — Разтопеното злато се стече по лицето му като восък, прогаряйки дълбоки жлебове в плътта му. — Аз съм драконът и мен ще короноват — изкрещя, а пръстите му като змии се стрелнаха и захапаха цицките й, щипеха и стискаха, докато очите му се пръскаха и после се изляха като желе по набраздените овъглени бузи.

„Не искаш да събудиш дракона, нали?“

Червената врата бе толкова далече пред нея, а тя чувстваше зад гърба си ледения дъх, фучащ и догонващ. Догонеше ли я, щеше да я споходи смърт по-жестока от смъртта, да я остави вечно да вие в мрака. Дани побягна.

„Не искаш да събудиш дракона…“

Чувстваше зноя в себе си, онзи адски пламък, забушувал в утробата й. Синът й бе снажен и с горда осанка, с медената кожа на Дрого и с нейната сребристозлатна коса, и с очи — бадеми с виолетов цвят. А той й се усмихна и вдигна ръка към нея, ала щом отвори уста, от нея изригна пламък. Тя видя как сърцето му лумна в гърдите и в миг той изчезна, стопи се като мушица в пламъка на догаряща свещ, стана на пепел. За детето си заплака, за чаканата сладост на бебешките устни на гръдта й, но сълзите й станаха на пара, щом потекоха по бузите й.

„… искаш да събудиш дракона…“

В тъмния коридор се заниза безкрайна редица от призраци в похабени одежди на крале. В ръцете си държаха мечове от бял огън. Сребро бе косата им, сребро и злато, и бяла платина, очите им — опал и аметист, турмалин и нефрит.

— Бързай! — завикаха те. — Бързай, бързай. — Тя тичаше с все сила, нозете й се топяха по камъка на всяка стъпка. — По-бързо! — в хор викаха призраците и тя пищеше, а те я блъскаха и блъскаха напред. Болка, зла като нож, я посече в гърба и тя усети как кожата й се разпра и подуши вонята на пламнала кръв, и сянка видя: сянка от криле.

И полетя Денис Таргариен.

„… събудиш дракона…“

Вратата се извиси пред нея. Червената врата. По-близо, все по-близо, коридорът от двете страни се стопи в мъгла, мразът отзад изостана. А камъка вече го нямаше и тя летеше над Дотракското море, все по-високо и нагоре, зеленото се люшкаше под нея и всичко живо и изпълнено с дихание в ужас бягаше от сянката на нейните криле.

Усети мириса на дом, видя го, ето там, отвъд онзи праг, зелените поля и грамадните каменни къщи, и рат да я пази от студа, ето там. Тя блъсна вратата и я отвори.

„… дракона…“

И видя брат си Регар, яхнал жребец, черен като бронята му. А от очните процепи на шлема му бляскаха пламъци.

— Последният дракон — прошепна едва чуто гласът на сир Джора. — Последният… последният…

Дани вдигна лъскавото му черно забрало.

Лицето зад него беше нейното.

Дълго след това остана само болката, огънят вътре в нея и шепотът на звездите.

Събуди се с вкус на пепел в устата и простена:

— Не… моля ви, не…

— Халееси? — Като изплашена сърна Джикуи се надвеси над нея.

Шатрата бе потънала в сумрак, стаена и душна. Люспици пепел се вдигаха от мангала и очите на Дани ги проследиха през димоотвода. „Летят — каза си. — Летят като мен. Имах крила. Летях.“ Но беше само сън.

— Помогнете ми — прошепна тя и се помъчи да стане от постелята. — Донесете ми… — Гласът й кървеше като рана, мисълта й се губеше. Защо толкова я болеше? Сякаш тялото й беше раздрано на късове и отново закърпено от късовете. — Искам…

— Да, халееси. — Миг и Джикуи вече я нямаше, изхвърча от шатрата и се развика отвън. Дани имаше нужда от… нещо… някого… от какво? Знаеше, че е важно. Знаеше, че нищо друго на света не е толкова важно. Подпря се на лакът да се изправи и завивката се заплете в краката й. Толкова трудно беше да се движи. Светът наоколо закръжи. „Трябва да…“

Намериха я върху чергилата. Пълзеше към драконовите яйца. Сир Мормон я взе да я отнесе обратно в постелката от коприна, а тя се мяташе немощно в ръцете му. През рамото му видя трите си слугини, Джого с рехавите му младежки мустачки и плоското, широко лице на Мирри Маз Дуур.

— Аз трябва да… — понечи да им обясни. — Трябва да…

— Трябва да поспите, принцесо — каза сир Джора.

— Не — отвърна Дани. — Моля ви. Моля ви.

— Да. — Зави я с коприната, макар да гореше. — Да поспите и отново да станете силна, халееси. Да се върнете при нас.

И тогава Мирри Маз Дуур, майги, пристъпи към нея и поднесе към устните й чаша. Тя вкуси прокиснало мляко с още нещо в него, нещо гъсто и горчиво. Топлата течност потече по брадичката й. Преглътна някак. В шатрата стана още по-тъмно и сънят отново я унесе.

Този път не сънува. Плуваше ведро и в мир сред черно море, не познаващо бряг.

След време — нощ, ден, година — се събуди отново. В шатрата беше тъмно и с всеки порив на вятъра копринените й стени заплющяваха като криле. Този път Дани не се и опита да стане.

— Ирри. Джикуи. Дорея. — Явиха се на мига. — Гърлото ми е пресъхнало — рече тя, — толкова пресъхнало… — Донесоха й вода.

Топла беше и застояла, но Дани жадно я изпи и прати Джикуи за още. Ирри намокри парче мек плат и избърса челото й.

— Болна бях — отрони Дани и дотракското момиче кимна.

— От колко време? — Влажният плат на челото й донесе утеха, но Ирри изглеждаше толкова тъжна, че я изплаши.

— Дълго — прошепна Ирри. Когато Джикуи се върна с водата, с нея дойде и Мирри Маз Дуур, с натежали от съня очи.

— Пий — каза й тя и пак вдигна главата на Дани към чашата в ръката си, но този път бе само вино. Сладко, сладко вино. Дани пи, легна пак и се заслуша в дъха си. Крайниците й натежаха и сънят отново я облада.

— Донесете ми… — Гласът й се провлече размазан и сънлив. — Донесете… искам да държа…

— Да? — каза майги. — Какво искате, халееси?

— Донесете ми… яйце… драконово яйце… моля ви… — Клепките й натежаха като оловни и нямаше вече сили да ги вдигне.

Когато се събуди за трети път, от димоотвода на шатрата струеше сноп златна слънчева светлина, а ръцете й се бяха увили около едно от драконовите яйца. Беше бялото, с люспи с цвета на каймак и с виещи се на спирали нишки от злато и бронз, и Дани усети топлината му.

Под завивките голата й кожа бе станала лъскава от потта. „Драконова роса“ — си каза. Пръстите й зашариха по повърхността на черупката, проследиха златните жилки и дълбоко под каменната обвивка тя усети как в отговор нещо се изви и загърчи. Не я уплаши. Целият й страх бе умрял. Изпепелен.

Дани опипа челото си. Под тънкия варак на потта кожата й беше хладна. Треската беше свършила. Надигна се с усилие и остана да седи в постелята. За миг само се почувства замаяна и усети болка дълбоко вътре, между бедрата. Но се почувства отново силна. Като чуха гласа й, слугините влязоха тичешком.