Сблъсък на крале

Накрая се наложи трите жени да я издърпат. За нищо. Завивките бяха изгорени, но докато я носеха, бедрата й се накървавиха отново. Собственото й тяло я беше предало на Джофри, развявайки пред очите на целия свят пурпурното знаме на Ланистър.

След като загасиха огъня, извадиха обгорената пухена постеля, проветриха стаята и донесоха вана. Влизаха и излизаха разни жени, мърмореха и я гледаха странно. Напълниха ваната с гореща вода, окъпаха я, измиха и косата й и й дадоха превръзка да си я сложи между краката. Санса вече се беше успокоила и изпитваше срам заради глупостта си. Пушекът беше развалил повечето й дрехи. Една от жените излезе и скоро се върна със зелена вълнена риза, която й беше почти по мярка.

— Не е толкова хубава като вашите, но ще свърши работа — каза тя и я навлече през главата на Санса. — Обувките ви не са изгорели, така че поне няма да ходите боса при кралицата.

Церсей Ланистър закусваше, когато я бутнаха в солария.

— Можеш да седнеш — покани я тя снизходително. — Гладна ли си? — Посочи масата. Имаше овесена каша, мед, мляко, варени яйца и хрупкава пържена риба.

Като видя храната, на Санса й прилоша. Стомахът й се беше стегнал на възел.

— Не, благодаря ви, ваша милост.

— Не те виня. При това, което вършат Тирион и Станис, всичко вече има вкус на пепел. А ето че и ти почна да ми палиш пожари. Какво смяташе да постигнеш?

Санса сведе глава.

— Кръвта ме изплаши.

— Кръвта е печатът на твоята женственост. Лейди Кейтлин би трябвало да те е подготвила. Получила си първото си разцъфтяване, нищо повече.

Санса никога не се беше чувствала по-малко разцъфнала.

— Милейди майка ми е говорила за това, но… мислех, че ще е по-различно.

— С какво по-различно?

— Не знам. Не… не толкова мръсно и по-вълшебно.

Кралица Церсей се засмя.

— Почакай само докато родиш, Санса. Женският живот е девет части мръсотия и една вълшебство, и това ще го научиш много скоро… а онези части, които приличат на вълшебство, най-често се оказват най-мръсните. — Отпи от млякото си. — Значи вече си жена. Имаш ли поне най-малка представа какво означава това?

— Означава, че сега вече съм подходяща за брак и ложе — каза Санса, — и да раждам деца на краля.

Кралицата се усмихна лукаво.

— Бъдеще, което вече не те въодушевява както някога, както виждам. Няма да те виня за това. Джофри винаги е бил труден. Дори раждането му… Напрягах се цял ден и половин нощ, докато го изкарам. Не можеш да си представиш болката, Санса. Пищях толкова силно, че си представях, че Робърт може да ме чуе в кралския лес.

— Негова милост не е бил с вас?

— Робърт ли? Той беше на лов. Такъв си му беше обичаят. Щом ми наближеше времето, царственият ми съпруг бягаше в горите със своите ловци и хрътки. Щом се върнеше, поднасяше ми някоя кожа или глава на елен, а аз му поднасях бебе. Не че държах изобщо да е при мен, между другото. Имах си Великия майстер Пицел и цяла армия акушерки, имах си и своя брат. Когато му кажеха, че не е позволено да влиза в стаята на родилката, той се усмихваше и питаше кой смята да го задържи отвън.

Кралицата помълча, после продължи:

— Боя се, че Джофри няма да прояви към теб подобна всеотдайност. Можеш да благодариш на сестра си за това, ако още е жива. Той така и не можа да забрави онзи ден при Тризъбеца, когато го видя как сестра ти го посрами, и в замяна посрамва теб. Но ти си по-силна, отколкото изглеждаш. Смятам, че ще преживееш малко унижения. Аз ги преживях. Краля си никога няма да можеш да обикнеш, но ще обичаш децата му.

— Аз обичам Негова милост с цялото си сърце — каза Санса.

Кралицата въздъхна.

— По-добре гледай да научиш някои нови лъжи, и то по-бързо. Гарантирам ти, че на лорд Станис тази няма да му хареса.

— Новият Върховен септон каза, че боговете никога няма да позволят лорд Станис да победи, защото Джофри е законният крал.

По лицето на кралицата пробяга нещо като усмивка.

— Законният син и наследник на Робърт. Макар че Джоф се разреваваше, когато Робърт го вдигнеше. Това не се харесваше на Негова милост. Виж, копелетата му винаги му гугукаха щастливо и смучеха пръста му, когато го вкараше в копелдашките им усти. Робърт искаше смях и възторг, винаги, и затова си ги намираше сред своите приятели и курви. Брат ми Тирион е болен от същото. Ти искаш ли да те обичат, Санса?

— Всеки иска да го обичат.

— Разбирам, че разцъфтяването ти не те е направило по-умна — каза Церсей. — Санса, позволи ми да споделя с теб една малка женска мъдрост в този изключителен за теб ден. Любовта е отрова. Сладка отрова, да, но въпреки това ще те убие.

ДЖОН

В Писклив проход беше тъмно. Огромните каменни стени на планината скриваха слънцето през по-голямата част от деня и затова яздеха в сянка, а дъхът на хора и коне излизаше на бяла пара в мразовития въздух. Ледени пръсти вода се спускаха от снежните преспи горе и се стичаха в малки замръзнали локви, които се пукаха и чупеха под копитата на конете. Зърваха понякога плевел, пробил в някоя скална цепнатина, или петно лишеи, но трева нямаше, а вече бяха и над горите.

Пътеката беше колкото стръмна, толкова и тясна, въртеше се неспирно нагоре и нагоре. Там, където проходът ставаше толкова тесен, че можеха да продължат само в нишка по един, ги повеждаше скуайър Долбридж, който оглеждаше височините, стиснал в ръка дългия си лък. Знаеше се, че той има най-острото зрение в Нощен страж.

Дух крачеше неспокойно до Джон. От време на време спираше и се обръщаше с щръкнали уши, сякаш чуваше нещо зад тях. Джон не мислеше, че скалните котки ще нападнат живи мъже, освен ако не умират от глад, но за всеки случай подръпваше Дълъг нокът в ножницата, за да е готов да излезе по-леко.

Изваяна от вятъра арка от сив камък бележеше най-високата точка на прохода. Тук пътят се уширяваше и започваше дългото спускане към долината на Млечна вода. Корин обяви, че тук ще отдъхнат, докато сенките се издължат.

— Сенките са приятели на мъжете в черно — каза той.

Джон разбра, че това е умно. Щеше да е приятно да пояздят на светло известно време, да оставят яркото планинско слънце да се просмуче през наметалата им и да прогони мраза от костите им, ала не смееха. Там, където имаше трима наблюдатели, можеше да има и още, чакащи да подадат сигнала за тревога.

Каменната змия се загърна в дрипавото си козиняво наметало и заспа почти веднага. Джон раздели дела си осолено говеждо с Дух, докато Ибин и Долбридж нахраниха конете. Корин Полуръката седна, опрял гръб на една скала, и започна да точи дългия си меч с дълги, отмерени плъзгания на бруса. Джон погледа малко стария щурмовак, после събра кураж и отиде при него.

— Милорд — каза той. — Вие така и не ме попитахте как мина. С момичето.

— Аз не съм лорд, Джон Сняг. — Корин бавно плъзгаше мекия камък по стоманата с двупръстата си ръка.

— Тя ми каза, че Манс ще ме вземе, ако избягам с нея.

— Казала ти е истината.

— Твърдеше дори, че сме роднини. Разказа ми една история…

— За Биел Барда и розата на Зимен хребет. Каменната змия ми каза. Между другото тази песен я знам. Манс я пееше едно време, когато се върнеше от обход. Влечеше го него дивашката музика. Да, и жените им също много го привличаха.

— Вие сте го познавали?

— Всички го познавахме — отвърна му Корин с тъга.

„Били са не само братя, но и приятели — осъзна Джон, — а сега са заклети врагове.“

— Той защо дезертира?

— За курва, според някои. За корона — според други, — Корин опита острието на меча с върха на палеца си. — А че обичаше Манс жените, обичаше ги, и не беше от тези, които лесно прегъват коляно. Но имаше и още нещо. Обичаше си той дивото повече от Вала. Беше роден дивак, взет като дете, когато ни убиха няколко щурмовака. И когато остави Сенчеста кула, просто се върна у дома си.

— Добър щурмовак ли беше?

— Най-добрият — каза Полуръката. — И най-лошият също така. Само глупаци като Томен Малък лес презират диваците. Те се не по-малко храбри от нас, Джон. И са също толкова силни, бързи и умни. Но нямат дисциплина. Наричат себе си „свободния народ“ и всеки се мисли за не по-долу от краля и за по-мъдър от майстер. Манс беше същата стока. Така и не се научи на подчинение.