Стражите! Стражите!

— Точно така — отвърна сержантът, но не много ентусиазирано. Той все още продължаваше да се чуди за сексуалния живот на своя офицер.

Но Ваймс се намираше в такова състояние на духа, че не се нуждаеше от насърчение.

— Ха! — извика той към тъмните улици. — Не ви хареса, а? Вкуса на вашето, вашето, вашето… собствено лекарство. Е, сега можете да се спиртосате в собствения си сос! — Той хвърли празната бутилка във въздуха.

— Два часа! — изкрещя той. — И всичко е нарееед!

Което беше удивителна новина за многобройните сенчести фигури, които мълчаливо следваха като сенки четиримата от известно време насам. Единствено най-искреното им учудване ги беше възпряло да направят вниманието си остро и сигурно. Тези хора съвсем явно са стражи, мислеха си, имат си подобаващите шлемове и всичко останало, й въпреки всичко, ето че са тук, в „Сенките“. Така че наблюдаваха с онова слисване, с което глутница вълци може да се фокусира върху шепа овце, които не само че са доприпкали в сечището, но и закачливо си играят и блеят. Краят, естествено, щеше да е агнешка мръвка, но междувременно любопитството им възпираше развръзката.

Керът вдигна зашеметената си глава.

— Къде сме? — попита той.

— На път за вкъщи — отвърна сержантът. Вдигна очи към издълбаната, проядена от червеи и насечена с нож табела над главите им. — Просто слизаме по, слизаме по, слизаме по… — той примижа, — Улицата на влюбените.

— Улицата на влюбените не е по пътя за вкъщи — изломоти Ноби. — Не ни трябва да вървим по Улицата на влюбените, това е в „Сенките“. Имаш да вземаш да тръгнем по Улицата на влюбените…

Настъпи един трескав миг, в който осъзнаването свърши ледената работа на здравия нощен сън и на няколко чаши силно кафе. И тримата, по мълчаливо съгласие, се скупчиха около Керът.

— Какво ще правим, Капитане? — попита Колън.

— Ъъ. Бихме могли да викаме за помощ — несигурно каза капитанът.

— Какво, тук ли?

— Имаш право…

— Мисля, че сигурно сме свили наляво от Сребърната улица, вместо надясно — потрепери Ноби.

— Е, това е грешка, която никога няма да повторим — каза капитанът. После съжали, че го е казал. Чуха стъпки. Някъде отляво се чу кикотене.

— Трябва да образуваме квадрат — каза капитанът. Всички се опитаха да образуват точка.

— Ей! Какво беше това? — попита Сержант Колън.

— Кое?

— Ето го пак. Нещо като търкане на кожа.

Капитан Ваймс се опита да не мисли за качулки и удушаване с клуп.

Той знаеше, че съществуват много богове. Съществуваше бог за всеки занаят. Имаше бог на просяците, богиня на курвите, бог на крадците, може би дори и бог на убийците.

Зачуди се дали някъде в този огромен пантеон не съществуваше и бог, който ще се смили над здраво притиснатите и кажи-речи невинни, съблюдаващи прилагането на закона стражи, които съвсем определено се канеха да умрат.

Най-вероятно няма такъв, помисли си с горчивина. Нещо такова не беше достатъчно стилно за боговете. Я се опитай да хванеш някой бог, дето го е грижа за нещастно копеле, дето се бъхти за по няколко долара на месец. Никога! Боговете се надпреварваха за ония хитри кучи синове, чиято идея за тежка работа се свеждаше до изчегъртването на Рубиненото око на Царя Стоножка от очната му ябълка, а не за някакъв си мухльо, дето трамбова паветата всяка нощ…

— По-скоро нещо хлъзгаво — каза сержантът, който обичаше да изяснява нещата.

И после се чу шум…

…може би вулканичен шум, или звукът от врящ гейзер, но при всички случаи дълъг, сух ревящ звук като меховете в ковачниците на Титаните…

…но той не беше толкова страшен, колкото светлината, синьо-бяла и от онази, която отпечатва формата на кръвоносните съдове по очните ти ябълки върху задната вътрешна повърхност на черепа ти.

И двете продължиха стотици години, после спряха след миг.

Последвалата тъмнина се изпълни с морави образи и щом ушите възобновиха способността си да чуват — със слабо пращене на препечена тухла.

Известно време стражите не помръднаха.

— Тъй, тъй — тихо каза капитанът. След още една пауза той каза много ясно, като всяка съгласна се закотвяше точно на мястото си:

— Сержант, вземи няколко човека и проучи това, разбрано?

— Да проуча какво, сър? — попита Колън, но капитана вече го беше осенила идеята, че ако сержантът вземеше няколко човека, то той, Ваймс ще трябва да остане съвсем сам.

— Не, имам по-добра идея. Всички ще отидем — твърдо каза той.

Отидоха.

Сега, когато очите им свикнаха с тъмнината, видяха неясен червен блясък пред себе си.

Оказа се, че е стена, която бързо се охлаждаше. Парчета изпечена зидария се разпадаха, докато се свиваха и издаваха тихо свистене.

Това не беше най-лошото. Най-лошото беше на стената.

Те се вторачиха.

Гледаха дълго.

Оставаха още само час или два до зазоряване, така че на никой и през ум не му мина да предложи да си намерят пътя в тъмнината. Чакаха до стената. Поне беше топла.

Опитаха се да не я гледат.

Най-сетне Колън се протегна с мъка и каза:

— Не унивай, Капитане. Можеше и по-зле да е.

Ваймс довърши бутилката. Без никакъв ефект. Има някои видове трезвеност, дето просто не можеш да ги помръднеш.

— Да — рече той. — Можеше ние да сме.

Върховният Старши Учител отвори очи.

— Още веднъж постигнахме успех.

Братството избухна в нестройно веселие. Братята Наблюдателна Кула и Пръсти сплетоха ръце и затанцуваха ентусиазирана джига в магическия си кръг.

Върховният Старши Учител си пое дълбоко дъх.

Първо моркова, помисли си той, а сега пръчката. Той обичаше пръчката.

— Тишина! — изкрещя той.

— Брат Пръсти, Брат Наблюдателна Кула, преустановете тази срамна проява! — крясна той. — Останалите, запазете тишина!

Те притихнаха като буйни деца, които току-що са видели учителя да влиза в класната стая. После стихнаха още повече като деца, които току-що са видели и изражението върху лицето му.

Върховният Старши Учител изчака да се смръзнат, после закрачи край нестройната им редица.

— Май че си мислим, че сме направили малко магия, нали така? Хмм? Брат Наблюдателна Кула?

Брат Наблюдателна Кула преглътна.

— Ами, ъъ, ти каза, че сме, ъъ, искам да кажа…

— Вие още нищо не сте направили!

— Ами, ъъ, не, ъъ… — Брат Наблюдателна Кула затрепери.

— Истинските магьосници започват ли да подскачат след всяка нищожна магия и да си пеят „Ето, почна се, ето, почна се, ето, почна се“, Брат Наблюдателна Кула? Хмм?

— Ние, малко…

Върховният Старши Учител се завъртя на пети.

— А дали непрекъснато зяпат страхливо дървенията, Брат Мазачо?

Брат Мазача провеси глава. Не си беше дал сметка, че някой е забелязал.

Когато напрежението се натегна задоволително, като тетива, Върховният Старши Учител се облегна назад.

— Защо трябва да ме е грижа? — Той поклати глава. — Можех да избера когото и да е. Можеше да избера най-добрите. А сега имам само шепа деца.

— Ъъ, честно — каза Брат Наблюдателна Кула, — ние се стараехме, искам да кажа, ние наистина се съсредоточавахме. Нали така, момчета?

— Да — отвърнаха те хорово.

Върховният Старши Учител ги изгледа свирепо.

— В това Братство няма място за Братя, които не са с нас по целия път — предупреди той.

С почти видимо облекчение цялото Братство, като паникьосани овце, видели, че кошарата се отваря, се втурнаха към процепа.

— Не се притеснявайте за това, ваше върховенство — пламенно изрече Брат Наблюдателна Кула.

— Предаността трябва да бъде нашата парола! — каза Върховният Старши Учител.

— Парола. Да — каза Брат Наблюдателна Кула. Той сръга Брат Мазача, погледът на когото отново се беше отклонил към перваза.

— К’во? О! Да. Парола. Да.

— И доверие, и братство.

— Ъхъ. И те също — обади се Брат Пръсти.

— Така — каза Върховният Старши Учител, — ако тук присъства някой, когото не го е грижа, не гори от нетърпение да продължи в това велико дело, нека пристъпи напред още сега.