Игра на тронове

— Моят слънце и звезди е ранен.

Прорезът от аракха беше широк, плитък; лявото зърно на гръдта му го нямаше и от гръдта като влажен парцал висеше остъргана кървава плът и кожа.

— Е драскотина това, луна на живот мой, от аракх на кръвен ездач на хал Ого — каза хал Дрого на Общата реч. — Убих него затова, и Ого също. — Той завъртя глава и звънците в плитката му тихо звъннаха. — Ого и Фого негов халака, който беше хал, когато аз посякъл.

— Никой не може да застане пред слънцето на живота ми — каза Дани, — бащата на жребеца, който яха света.

От другия край на улицата препусна воин, спря при тях и скочи от седлото. Заговори на Хаго, на порой от гневен дотракски, толкова бързо, че Дани не разбра нищо. Грамадният кръвен ездач я изгледа навъсено, преди да се обърне към хала.

— Този е Маго, който язди в хаса на Ко Джако. Казва, че халееси му е взела плячката, дъщеря на агнетата, която той трябвало да яхне.

Лицето на хал Дрого остана безизразно и вкочанено, но очите му се спряха с любопитство на Дани.

— Кажи ми истината за това, луна на живота ми — заповяда й той на дотракски.

Дани му разказа какво беше направила, на неговия език, за да я разбере халът по-добре, с прости и прями думи. Когато свърши, Дрого се беше намръщил.

— Така е на война. Тези жени сега са наши роби, да правим с тях каквото ни хареса.

— На мен ми харесва да ги опазя — заяви Дани зачудена дали не прекалява с дързостта си. — Щом твоите воини ще яхат тези жени, нека да ги поемат нежно и да ги направят свои жени. Намерете им места в халазар и нека да ви родят синове.

Кото винаги беше най-жестокият от кръвните му ездачи. Тъкмо той се разсмя.

— Конете съешват ли се с овцете?

Нещо в тона му й напомни за Визерис. Дани се обърна с гняв към него.

— Драконът се храни с коне, както и с овце.

Хал Дрого се усмихна.

— Колко свирепа става! Моят син расте в нея, жребецът, който яха света, той я изпълва с огън. Бавно да яздиш, Кото — ако майката не те изгори на място, то синът ще те стъпче в калта. А ти, Маго, да си държиш езика и си намери друго агне, което да яхаш. Тези са на моята халееси. — Дрого направи болезнена гримаса и извърна глава.

Дани почти усети страданието му със сетивата си. Раните се оказаха по-тежки, отколкото се бе опитал да я увери сир Джора.

— Знахарите къде са? — властно запита тя. Халазарът разполагаше с два вида лечители: ялови жени и роби евнуси. Билкарките боравеха с отвари и врачуване, евнусите с нож, игла и огън. — Защо не са се заели с хала?

— Халът отпрати кьосавите мъже, халееси — увери я старият Кохоло. Дани забеляза, че кръвният ездач също бе получил рана: дълбок прорез на лявото рамо.

— Много ездачи са ранени — заяви упорито Дрого. — Нека тях първо изцерят. Тази стрела не е повече от ухапано от муха, а този малък прорез е само още един белег, с който ще се похваля на сина си.

Дани виждаше мускула на гръдта му, където беше съдрана кожата. От стрелата, разпрала мишницата му, се стичаше тънка струйка кръв.

— Хал Дрого не може да чака — извиси тя глас. — Джого, потърси тези евнуси и веднага ги доведи тук.

— Сребърна господарке — чу се зад нея женски глас, — аз мога да помогна на Великия ездач с раните му.

Дани се обърна. Заговорилата беше една от робините, които бе задържала за себе си, едрата плосконоса жена, която я бе благословила.

— Хал няма нужда от помощта на жени, които спят с овце — изджавка Кото. — Аго, отрежи й езика.

Аго я сграбчи за косата и опря ножа в гърлото й.

Дани вдигна ръка.

— Не. Тя е моя. Остави я да говори.

Аго се озърна към Кото и после отново към нея. Свали ножа.

— Нищо лошо не съм искала да сторя, храбри ездачи. — Жената говореше дотракски добре. Халатът й, скроен от най-леката и финоткана вълна, и някога богато извезан, сега беше зацапан с кал и кръв, и разкъсан. Тя притискаше разкъсания плат на корсажа си над едрите си гърди. — Разбирам мъничко от знахарство.

— Коя си ти? — попита Дани.

— Името ми е Мирри Маз Дуур. Божия жена съм в този храм.

— Майги — изръмжа Хаго и заопипва своя аракх. Погледът му беше мрачен. Дани помнеше думата от една ужасна история, разказана й от Джикуи една нощ край лагерния огън. Майги наричаха жена, която спи с демони и практикува най-черното магьосничество, жестоко същество, зло и бездушно, което идва при хората посред нощ и изсмуква живота и силата от телата им.

— Аз съм лечителка — каза Мирри Маз Дуур.

— Лечителка на овце — изсмя се злобно Кото. — Кръв на кръвта ми, казвам да убием тази майги и да почакаме кьосавите мъже.

Дани не обърна внимание на избухването на кръвния ездач. Тази стара добродушна дебела жена ни най-малко не й приличаше на майги.

— Къде си се учила на знахарството, Мирри Маз Дуур?

— Майка ми беше божия жена преди мен и ме научи на всички песни и заклинания, които най-радват Великия пастир, и как да правя свещен дим и мазила от лист и корен, и от плод. Когато бях по-млада и хубава, заминах с един керван до Асшаи при Сянката, да се уча от техните магове. Кораби от много земи идват в Асшаи, така че се задържах дълго да изуча различните начини на лечение в далечните народи. Една лунопевка от народа на Джогос Нхаи ме дари с песните си за раждане, жена от вашия конен народ ме научи на чаровете от трева, зърно и конско, майстер от Земите на залеза отвори заради мен труп и ми показа всички тайни, които се крият под кожата.

Сир Джора Мормон заговори:

— Майстер ли?

— Марвин, така се назова — отвърна жената на Общата реч. — От морето. Отвъд морето. Седемте земи, каза. Седемте земи. Където мъжете са желязо и където властват дракони. Той ме научи на тази реч.

— Майстер в Асшаи — отрони замислен сир Джора. — Я ми кажи, божия жено, какво носеше на шията си този Марвин?

— Верига, толкова стегната, че можеше да го удуши, Железни господарю, с брънки от много метали.

Рицарят погледна Дани.

— Само човек, обучен в Цитаделата на Древния град, носи такава верига — поясни той, — а такива мъже знаят много за лечителството.

— И защо ще искаш да помогнеш на моя хал?

— Всички хора са едно стадо, така поне са ни учили — отвърна Мирри Маз Дуур. — Великият пастир ме е пратил на земята, за да церя агнетата му, където и да се случи да ги намеря.

Кото я перна през устата.

— Ние не сме овце, майги.

— Престани! — сряза го ядосана Дани. — Тя е моя. Няма да позволя да я бият.

Хал Дрого изпъшка.

— Стрелата трябва да се извади, Кото.

— Да, Велики ездачо — отговори Мирри Маз Дуур и погали с длан подутото си лице. — А гърдата ти трябва да се почисти и зашие, инак раната ще забере.

— Тогава го направи — заповяда й хал Дрого.

— Велики ездачо — рече жената, — сечивата и отварите ми са в божия дом, където силата на цера е най-могъща.

— Аз ще те отнеса, кръв на кръвта ми — предложи Хаго.

Хал Дрого го отпъди с властен жест.

— Нямам нужда от мъжка помощ — заяви с глас горд и твърд. Изправи се, без да го подкрепят, и се извиси над всички. От прореза на аракха на Ого, отрязал зърното му, бликна нова вълна кръв и Дани бързо пристъпи до него.

— Аз не съм мъж — прошепна му, — затова облегни се на мен.

Дрого опря могъщата си длан на крехкото й рамо. Тя пое част от тежестта и тръгнаха към грамадния храм от спечена кал. Тримата кръвни ездачи ги последваха. Дани заповяда на сир Джора и воините от своя хас да пазят входа, за да не би някой да го подпали, докато са вътре.

Минаха през няколко преддверия и най-сетне влязоха в просторната зала под купола. През скритите прозорци горе струеше смътна светлина. Няколко факела горяха пушливо от железните скоби по стените. По пръстения под имаше пръснати овчи кожи.

— Тук — каза Мирри Маз Дуур и посочи олтара, масивен камък със сини жилки, в който се виждаха изваяни образи на пастири и техните стада. Хал Дрого легна върху него. Жената хвърли шепа сухи листа в един мангал и димът изпълни залата със силно ухание. — Вие по-добре почакайте отвън — обърна се тя към останалите.