Колелото на мрака

Майлс разчупи леда.

— Нюорлеански акцент ли долавям, господин Пендъргаст? — Той се гордееше със способността си да не оставя на мира дори най-неохотните участници в разговора.

— Колко проникновено — отвърна Пендъргаст. — Дали пък не откривам зад вашия английски акцент намек за Фар Рокуей, Куинс?

Майлс почувства, че усмивката замръзва на лицето му. Откъде, по дяволите, знаеше това този човек?

— Не се безпокойте, господин Майлс — изучавал съм и акценти, покрай останалите неща. Предвид естеството на работата ми, го намирам за полезно.

— Разбирам. — Майлс отпи глътка от виното, за да прикрие изненадата си и бързо смени разговора. — Лингвист ли сте?

Известна развеселеност се прокрадна в сивите очи на мъжа.

— Съвсем не. Разследвам различни неща.

Майлс получи втората си изненада за вечерята.

— Колко интересно. Имате предвид, нещо като Шерлок Холмс?

— Нещо такова.

През ума на Майлс мина не особено приятна мисъл.

— А сега… разследвате ли?

— Браво, господин Майлс.

Някои от другите гости също се заслушаха и Майлс не знаеше какво точно да каже. Усети, че става нервен.

— Ами — продължи той със слаба усмивка, — знам кой го е направил: господин Мастърд в килера. Със свещника.

Когато останалите се засмяха любезно, той отново отмести разговора от тази потенциално трудна насока.

— Госпожице Грийн, виждали ли сте някога картината „Прозерпина“ на Росети?

Жената изви очите си към него и той усети тръпка на безпокойство. Имаше нещо необикновено странно в тези очи.

— Виждала съм я.

— Наистина мисля, че приличате на жената от картината.

Тя продължи да го гледа.

— Трябва ли да съм поласкана от сравнението с любовницата на владетеля на подземния свят?

Този чудноват отговор, силата му — и нейният звънлив, старомоден глас — притесниха Майлс. Но той беше експерт в справянето с неочакваните капризи на разговорите и имаше готов отговор.

— Плутон се влюбил в нея, защото била толкова красива, толкова витална — като вас.

— И като резултат Плутон я отвлякъл и я замъкнал в ада да бъде негова любовница.

— Е, какво да кажа, някои хора имат късмет! — Майлс се огледа наоколо и получи одобрителен смях за малкото си остроумие — дори госпожица Грийн се усмихна, с облекчение забеляза той.

Дилърът, Лайънъл Брок, заговори:

— Да, да, познавам добре платното. Намира се в „Тайт“ 5, доколкото знам.

Майлс се обърна с благодарно лице към Брок.

— Да.

— Една по-скоро груба работа, както всички прерафаелити. Модел е била Джейн Морис, съпругата на най-добрия приятел на Росети. Рисуването било прелюдия към изкушаването й.

— Прелъстяване — произнесе госпожица Грийн. Тя насочи странните си очи към Майлс. — Прелъстявал ли сте някога, господин Майлс? Да сте пътнически директор на луксозен океански лайнер трябва да е чудесна платформа за такова нещо?

— Имам малките си тайни — отвърна той с лек смях. Въпросът беше по-директен, отколкото беше свикнал. Не мислеше, че би сложил госпожица Грийн на тази маса отново.

— „Далеч от себе си самия сякаш, по странни пътища се носи мисълта ми и за знак се вслушва“ — изрецитира Констанс.

Думите й бяха посрещнати от тишина.

— Ах, колко очарователно — възкликна наследницата на богатия тексасец, госпожа Емили Далбърг, обаждайки се за първи път. Удивително аристократична жена с рокля, украсена с антични бижута, стройна и добре поддържана за годините си и — помисли си Майлс — тя изглеждаше и говореше точно като баронеса фон Шрьодер в „Звукът на музиката“. — Кой е написал това, скъпа моя?

— Росети — отвърна Грийн. — Поемата, която е написал за Прозерпина.

Брок насочи погледа си към Констанс.

— С история на изкуството ли се занимавате?

— Не — поклати глава тя. — Аз съм по-скоро лаик.

Брок се засмя.

— Намирам лаиците за очарователни — произнесе той с усмивка, навеждайки се към нея.

— И вие ли сте лаик, доктор Брок?

— Ами, аз… — Той се разсмя на въпроса. — Предполагам, че някои могат да ме нарекат по този начин. Донесъл съм няколко екземпляра от последната си монография за Караваджо. Ще ви изпратя един в каютата ви — можете да я задържите за себе си.

Масата се смълча, когато един впечатляващ мъж със сребриста коса, в униформа, се приближи. Беше строен и силен, а сините му очи блестяха под фуражката.

— Добре дошли — поздрави той.

Всички му кимнаха.

— Как вървят нещата, Роджър?

— Направо по вода, Гордън. Тъй да се каже.

— Позволете да се представя — обърна се новопристигналият към масата, дарявайки всички с пленителна усмивка. — Името ми е Гордън Льосюр и съм първи помощник-капитан на „Британия“. — Имаше очарователен ливърпулски акцент.

Насядалите започнаха да се представят.

— Ако имате някакви въпроси относно кораба, аз съм вашият човек. — Той отново се усмихна. — Как е вечерята?

Всички го увериха, че е била отлична.

— Прекрасно! Ще се грижим добре за вас, обещавам.

— Питах се — започна госпожа Далбърг… — казват, че „Британия“ е най-големият круизен кораб в света. Колко по-голям е от „Куин Мери 2“?

— Ние сме с петнайсет хиляди тона по-тежки, с над девет метра по-дълги, десет процента по-бързи и двойно по-красиви. Но, госпожо Далбърг, трябва да ви поправя в това, което казахте: ние не сме круизен кораб. Ние сме океански лайнер.

— Не знаех, че има разлика.

— Огромна! Целта на круизния кораб е круизът, самото пътешествие. А работата на един океански лайнер е да превозва хора по разписание. Втората разлика е, че гази много по-дълбоко и има по-изострена форма на корпуса, което му позволява да развие сериозна скорост: над трийсет възла, което е повече от двайсет и пет мили в час. Корпусът трябва да е много по-силен отколкото на круизен кораб, с добра мореходност, да е в състояние да преплава открития океан при всякакви климатични условия. Нали разбирате, един круизен кораб би избягал от буря. Ние обаче не се отклоняваме — порим право напред.

— Наистина ли? — попита госпожа Далбърг. — Възможно ли е да попаднем на буря?

— Ако прогнозите за времето са точни, ние ще попаднем на буря — някъде край Голямата Нюфаундлендска Плитчина. — Той се усмихна успокоително. — Няма за какво да се притеснявате. Ще бъде страхотно забавление.

Първият помощник-капитан каза довиждане и се приближи към друга маса, на която седяха шумни интернет милиардери. Майлс беше благодарен за моментната тишина след невъздържаните им ревове, докато Льосюр повтаряше урока си.

— Най-прекрасният първи помощник-капитан във флотата — каза Майлс. — Щастливи сме, че е при нас. — Това бе стандартната му линия на поведение; пък и всъщност Льосюр беше свестен тип. Не от онези типични първи помощници, които обикновено биваха арогантни, надути и мнителни поради факта, че не са капитани.

— Прилича по-скоро на побеляващия Пол Маккартни — каза Лайънъл Брок. — Има ли нещо общо с него?

— Акцента — отвърна Майлс. — И вие не сте първият, който го отбелязва. — Той намигна. — Не допускайте да чуе, че казвате подобно нещо; нашият първи помощник, съжалявам да го кажа, не е почитател на „Бийтълс“.

Основното блюдо пристигна заедно с друго вино и едновременните разговори край масата се усилиха. Майлс включи радара си. Дори когато той самият говореше, бе в състояние да слуша няколко други разговора едновременно. Това беше полезно умение.

Госпожа Далбърг се обърна към Пендъргаст.

— Повереницата ви е забележителна млада жена.

— Наистина.

— Какво е образованието й?

— Самоука е.

Шумен кикот от съседната маса накара ушите на Майлс да се наострят. Беше Скот Блекбърн, компютърното дете чудо, с двамата си приятели подлизурковци и техните хрантутници, всички в хавайски ризи, шорти и сандали, категорично незачитащи правилата на кораба и шивашките традиции на Първата вечер. Майлс потръпна. При всяко пътуване на кораба имаше поне една група богати, шумни бизнесмени. Висока поддръжка. Експлоатация в най-висша форма. Според справките за тях, Блекбърн и групата му бяха направили винарска обиколка из провинция Бордо, където бяха пръснали милиони долари за изграждането на мигновени винарски изби. И, каквито най-често бяха милиардерите, те бяха взискателни и ексцентрични: Блекбърн беше настоял за предекориране на скъпия си апартамент със собствени произведения на изкуството, антики и мебели, за седемдневното плаване.