Сблъсък на крале

Станис ги изпепели с поглед.

— Разбъбрили сте се като свраки. И умът ви е толкова. Искам тишина. — Очите на краля се спряха на Давос. — Сир. Елате с мен. — Пришпори коня си и се отдалечи от свитата. Само Мелисандра остана с него, понесла щандарта с пламтящото сърце и коронования елен. „Сякаш гори целият.“

Давос забеляза споглежданията на лордчетата, докато минаваше покрай тях да застане до краля. Тия не бяха лукови рицари, а горди мъже от родове с древни имена. Разбираше някак, че Ренли никога не ги беше гълчал по този начин. Най-младият от Баратеоните се беше родил с дарбата да ухажва, която дарба липсваше на брат му.

Той подкара в тръс и настигна краля.

— Ваша милост. — Отблизо Станис изглеждаше зле — лицето му беше измършавяло и под очите му имаше тъмни кръгове.

— Един контрабандист би трябвало да има точна преценка за хората — каза кралят. — Какво мислиш за сир Кортни Пенроуз?

— Упорит човек — отвърна предпазливо Давос.

— Жаден е за смърт, според мен. Хвърля ми прошката в лицето. Да, и живота си в добавка, и живота на всеки човек зад тези стени. „Двубой“! — Кралят изсумтя презрително. — Явно ме бърка с Робърт.

— По-скоро е отчаян. Каква друга надежда му остава?

— Никаква. Замъкът ще падне. Но как да го направим бързо? Лорд Алестер ме увещава да доведа стария лорд Пенроуз. Бащата на сир Кортни. Познаваш го, нали?

— Когато дойдох като ваш пратеник, лорд Пенроуз ме посрещна изключително вежливо — каза Давос. — Но той е немощен старец, ваша милост. Болнав и отпаднал.

— Флорент ще го направи да изглежда още по-отпаднал. Пред очите на сина му, с примка на шията.

Опасно беше да се противопоставя на хората на кралицата, но Давос се беше заклел винаги да казва истината на краля си.

— Мисля, че това ще бъде грях, ваша милост. Сир Кортни по-скоро ще изтърпи да види смъртта на баща си, отколкото да измени на верността си. Това нищо няма да ни спечели, само ще придаде безчестие на вашата кауза.

— Какво безчестие? — Станис настръхна. — Съветваш ме да пощадя живота на изменници?

— Вие пощадихте живота на тези зад нас.

— Укоряваш ли ме за това, контрабандисте?

— Не е в правото ми. — Давос се побоя, че е отишъл твърде далеч.

Кралят беше неумолим.

— Този Пенроуз го цениш повече от моите лордове знаменосци. Защо?

— Защото държи на обета си.

— Грешен обет към един мъртъв узурпатор.

— Да — отстъпи Давос, — но все пак държи на верността си.

— А онези зад нас не държат, така ли?

Давос вече бе стигнал твърде далече, за да се сдържа тепърва.

— Миналата година те бяха хора на Робърт. Преди една луна бяха на Ренли. Тази сутрин са ваши. Чии ще бъдат утре?

А Станис се засмя. Прихна изведнъж — грубо и много презрително.

— Казах ти, Мелисандра — обърна се той към жената в червено. — Моят Луков рицар винаги ми казва истината.

— Разбирам, че добре го познавате, ваша милост — отвърна червената жена.

— Давос, липсваше ми ужасно — каза кралят. — Да, след мен се точи опашка от предатели, добре си го надушил. Моите лордове знаменосци са непостоянни дори в измяната си. Нужни са ми, но би трябвало да разбираш колко ме боли да опрощавам такива като тях и в същото време да наказвам по-добри мъже за по-малки грехове. Имате всички основания да ме укорявате, сир Давос.

— Вие сам се укорявате повече, отколкото бих могъл аз, ваша милост. Тези могъщи лордове са ви нужни, за да спечелите трона…

— Пръстите и прочие, изглежда. — Станис се усмихна мрачно.

Давос неволно вдигна осакатената си ръка към кесийката на шията си и опипа костите на отрязаните си пръсти. „Късмет.“

Кралят забеляза жеста.

— Още ли са там, Луков рицарю? Не ги ли изгуби?

— Не.

— Защо си ги пазиш? Така и не разбрах.

— Напомнят ми какво бях. Откъде дойдох. Напомнят ми за вашето правосъдие.

— Беше правосъдие — каза Станис. — Но едно добро деяние не измива петното на греха, както лошото деяние не заличава доброто. Всеки трябва да получи наградата си. Ти беше герой, но и контрабандист. — Той се обърна назад към лорд Флорент и другите, рицари на дъгата и „обърни плащове“, които ги следваха на разстояние. — Няма да е зле тези господа, получили прошката ми, да се замислят над това. За Джофри ще се бият добри и верни на думата си мъже, грешно повярвали, че той е законният им крал. Някой северняк сигурно би казал същото дори за Роб Старк. Но тези лордове, които се стекоха под знамената на брат ми, знаеха, че той е узурпатор. Обърнаха гръб на законния си крал единствено подведени от мечти за власт и слава, и аз си ги белязах такива, каквито са. Прощавам, да. Но не забравям. — Замълча за миг, замислен какво правосъдие да им въздаде. След което изведнъж попита: — Какво говори простолюдието за смъртта на Ренли?

— Скърбят. Брат ви го обичаха много.

— Глупците обичат глупака — изръмжа Станис. — Но аз също скърбя за него. За момчето, което беше някога, не за мъжа, който стана. — Смълча се и после попита: — Как обикновените хора приемат вестта за инцеста на Церсей?

— Докато бяхме между тях, викаха за крал Станис. Не мога да кажа какво са си говорили след като отплавахме.

— Значи мислиш, че са повярвали?

— Когато бях контрабандист, разбрах, че някои хора вярват във всичко, а други — в нищо. Срещахме и от двете породи. А се разпространява и друга мълва…

— Да. — Станис стисна зъби. — Селайс ми е сложила рога и в края на всеки е вързала звънчета на шут. Дъщеря ми е зачената от един малоумен глумец! Приказка колкото злобна, толкова и абсурдна. Ренли ми я хвърли в зъбите, когато се срещнахме. Човек трябва да е луд като Кърпеното лице, за да повярва в такова нещо.

— Може и така да е… но все едно дали вярват на тази измислица, или не, разказват си я с удоволствие.

— Робърт можеше да се изпикае в чаша и хората щяха да го нарекат „вино“, а аз им предлагам бистра вода и те се мръщят подозрително и си мърморят колко странен е вкусът й. — Станис изскърца със зъби. — Ако някой кажеше, че с магия съм се превърнал в глиган, за да убия Робърт, сигурно и на това щяха да повярват.

— Не можете да ги спрете да говорят, ваша милост — каза Давос, — но когато наложите възмездието си над истинските убийци на брат ви, страната ще разбере, че тези приказки са лъжа.

Станис сякаш не го слушаше.

— Не се съмнявам, че Церсей е замесена в смъртта на Робърт. За нея възмездието ще е справедливо. Да, както и за смъртта на Нед Старк и Джон Арин.

— А за Ренли? — Думите излязоха от устата на Давос преди да ги премислил.

Дълго време кралят не проговори. После, много тихо, каза:

— Понякога го сънувам. Смъртта на Ренли. Зелена шатра, свещи, някаква жена пищи. И кръв. — Станис погледна ръцете си. — Все още бях в постелята си, когато той умря. Твоят Деван ще ти каже. Опитал се да ме събуди. Вече се беше съмнало и лордовете ме чакаха. Трябваше вече да съм на коня, в доспехите си. Знаех, че Ренли щеше да атакува призори. Деван твърди, че съм се мятал в постелята и съм викал, но какво значение има? Било е сън. Бях в палатката си, когато Ренли умря, а когато се събудих, ръцете ми бяха чисти.

Отсечените пръсти на сир Давос го засърбяха. „Тук нещо не е наред“ — помисли някогашният контрабандист. Но кимна и отвърна:

— Разбирам.

— Ренли ми предложи праскова. На срещата ни. Подигра ми се, опълчи ми се, заплаши ме — и ми предложи праскова. Помислих, че вади оръжие, и посегнах за своето. Дали беше нарочно, за да ме уплаши? Или беше поредната му неуместна шега? Когато ми говореше колко сладка била прасковата, имаше ли нещо скрито в думите му? — Кралят тръсна глава като псе, разтърсващо заек, за да скърши врата му. — Само Ренли можеше да ме подразни така, предлагайки ми праскова. Той сам се обрече с измяната си, но аз наистина го обичах, Давос. Сега го разбирам. Заклевам се, ще вляза в гроба си с мисълта за тази праскова на брат ми.

Вече навлизаха в лагера между изпънатите редици на палатките, веещите се знамена и пирамидите щитове и копия. Миризмата на конска тор тежеше във въздуха, смесена с дима на огнищата и мириса на печено месо. Станис се задържа на седлото, колкото да освободи с грубо подвикване лорд Флорент и останалите, като им заповяда да се явят в павилиона му след час на военен съвет. Те сведоха глави и се разпръснаха, а Давос и Мелисандра продължиха към кралския павилион.