Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Много обичаме да се позоваваме на вероятността: това и това най-много веднъж да се случи на десет хиляди или сто милиона години, значи вероятността е извънредно малка. Тъй като обаче не е нула, все пак може да се случи и тогава факторът време не говори нищо: единственото рядко събитие е точно толкова възможно след един милион години, колкото и в следващата секунда… (И не остава никой, който да ни успокоява, че до следващия път вече наистина остават един милион години!)

Така че човечеството, както и Земята във всеки един момент могат да бъдат опустошени от случайността, която, естествено, е такава само от гледна точка на човешкия род, а всъщност е следствие на строгите природни закони. Друг е въпросът, че ние не сме в състояние да се примирим с факта, че за природата съществото, достигнало до степен на съзнателен живот, е едно нищо. Това е невъзможно, казваме, и си мислим, че изричаме заклинание, както прачовекът, когато е искал да трансплантира желанията си в мамута. Само че мамутът не легнал в гърнето. Трябвало е да бъде убит, от което следва изводът, че понякога той се е оказвал по-силният. И все пак — така казват — мамутът е загинал, а човекът — останал. И това ли е случайно? Явно не е, но нека не забравяме, че мамутът вече не може да даде изявления. А пък ако бихме могли да го попитаме, сигурно щеше да гледа с недоумяващ вид, та той е много по-голям и по-силен от човека! Какво му е станало? Къде е сгрешил?

Та така стигнах до края на разсъжденията: от човешка гледна точка случайността е възможна, дори и да не ни е приятно да си го признаем. Но това не изключва възможността някъде, някога, в нещо да е допусната грешка, без която тази случайност нямаше да настъпи. Ние казваме, че мамутът не е направил никаква грешка, просто е излязъл от мода. Ала и мамутът би могъл да поразмишлява малко върху това: ако бе стъпкал тази малка маймуна тогава, когато още не беше взела в ръката си тояга и не бе започнала да копае ями — може би и днес щеше да си пасе… В края на краищата аклиматизацията не е изключително право само на човека… Ето защо не мога да твърдя, че е настъпило случайно събитие. Но също така фактът, че четири милиарда човешки същества са извървели докрай, с толкова трудности трънливия път на естествения подбор и са достигнали така рядкото в природата равнище на самоосъзнаването, не ми дава право да приемам, че е достойно да бъдат премахнати от Вселената вследствие на една глупава случайност. Фактът си е факт, независимо какво мисля за него.

Затова нека първо погледнем в очите тези факти — има време за преценка.

Станах и разтворих прозореца. Нахлу свеж, приятен въздух. И все пак в него имаше нещо странно. Трябваше да се позамисля, за да се сетя: тишината. Обгръщаше ме безмълвие, каквото в живота не се среща, освен в лабораторни условия. Отсъствуваше така нареченият шумов фон, характерен за всеки град, за всяка по-голяма човешка общност, с чието съществуване така сме свикнали, че въобще не го забелязваме, докато не изчезне. Този път бе изчезнал. Липсваше звукът на моторите на колите, съскането на колелата, шумът на чешмата на съседа, тропотът на детските обувки по стълбището, шлагерите по радиото, бученето на някой далечен самолет, воят на шмиргела от работилницата в сутерена, свирката на милиционера, плачът на бебета, не се чуваше нито револверен изстрел, нито писък: не бяха убили никого. Беше тихо.

Бяха замлъкнали и птиците, гугутките, косовете, врабците. Почти бях забравил за тях, може би защото не носеха дрехи.

Отидох в кухнята, драснах клечка кибрит над газовия котлон: запали се. Не се заблуждавах. Докато са пълни резервоарите, ще пали. Докога? Зависи от това, колко крана са останали отворени в квартала, който се снабдява от този резервоар… Почти същото е положението и с водата. Тя течеше равномерно от крана, тъй като в мрежата постъпва по гравитация от резервоарите. Но резервоарите се пълнят от помпи. При помпите човешка ръка не е безусловно необходима, по всяка вероятност те се управляват от автомати. А двигателната сила е електрическата енергия.

Запалих крушката: светеше. Слабо наистина, но можеше да е привидно, беше ден. Електрическата самобръсначка обаче ме убеди, че все пак не е привидно: работеше слабо, с прекъсвания. Добре ще е да се снабдя със самобръсначка, четка, сапун.

Докато закусвах и се къпех, премислих последствията от установеното досега. След ден или седмица — това в края на краищата не е важно — основните енергийни източници ще спрат. Няма да има газ, вода, ток. Последният ще изчезне пръв, тъй като не може да се складира, както газа, водата. Топлоцентралите вероятно вече са спрели или едва се въртят, някакъв ток ще стига до мен по кооперативната международна мрежа от водни и атомни електроцентрали… Нищожно количество, а скоро ще изчезне и то.

Трябва ли да се откажа от осветлението, от готвенето, от миенето? И няма ли да умра от глад?

Облякох се, слязох на улицата и седнах в колата си. От снощната буря бяха останали малко следи. Беше изсъхнало, само във вдлъбнатините тъмнееха локви. Въргалящите се по улицата дрехи бяха мокри, от ударите на дъждовните капки те се бяха свили и обезформили. Олекна ми, защото вече не ми напомняха с такава сила за жертвите. Бяха изчезнали и стълбовете дим, дъждът бе изгасил пожарите. Слънцето припичаше дружелюбно, сякаш ми шепнеше: нищо не се е случило. Реших първо да отида в Метеорологичния институт.

Въпреки че познавах само уредите, които имаха отношение към моята професия, все щях да се оправя някак. Ако мога да се надявам на някаква информация, първо там трябва да я търся.

Въпреки систематичността ми търсенето продължи доста дълго. Не можах да се оправя не само сред уредите, но и в самата сграда. Първо обиколих от край до край етажите и установих къде какво се намира. След това прегледах автоматичните регистратори, какво са отбелязали последно и за какво може да се съди от записите им.

Обичайните климатични показатели не показваха отклонения от нормалното и от това, което бе предсказано предната сутрин. Атмосферното налягане, температурата и влажността на въздуха не само в местни, но и в континентални мащаби отговаряха на сезона. Установих само едно отклонение: влажността на въздуха в часовете след катастрофата бе нараснала многократно над най-високата известна стойност… Това обясняваше странната мъгла вчера следобед и снощния порой. Но какво бе предизвикало мъглата, изпаренията?

Институтът беше снабден в съответствие със съвременните изисквания и с такива уреди, които по-рано можеха да се видят само в астрономическите обсерватории или във физическите изследователски институти. По този начин можах да установя и факта, че нито в корпускулярните лъчения, нито в състоянието на магнитното поле не са настъпвали съществени изменения. Толкова по-голямо обаче, невероятно високо, скокообразно изменение показваха уредите, регистриращи гама-лъчението. На практика без никакъв преход, изведнъж, радиацията бе скочила от няколко десетки на десетки хиляди рентгена. Тъй като уредите регистрираха и времето, можах да установя, че лъчението е траяло само няколко минути, след което бързо е спаднало, въпреки че кривата не беше толкова стръмна, както при започването; тук сигурно играеше роля и вторичната радиация. Времето обаче точно съвпадаше с времето, през което аз съм бил зад КП стените, и тъй като работех там със секундомер, с точност до секунда можех да съпоставя нещата с момента, в който се парализира изпробваният манипулатор.

Този факт не ме изненада. Още там, на опитния полигон, пищялката и контролните уреди на КП-то подсказваха за такова лъчение. Само в размерността не бях сигурен: тогава не повярвах на това, в което ме убедиха уредите тук. Излъчване със сила шестстотин рентгена вече е смъртоносна доза. Пример за шест хиляди рентгена може да има само при ядрен взрив, за шестдесет хиляди не познавам пример. Няма съмнение във внезапното настъпване на смъртта. Но от какво са били унищожени живите — или мъртвите организми? Вярно е, че при избухването на атомната бомба от намиращите се в епицентъра хора са останали само сенките им по стените, но това е било преди всичко вследствие на топлинното излъчване. Сега обаче нямаше опустошения нито от топлина, нито от въздушна вълна. Беше „студена смърт“, неочаквана и тотална. Не мога да мисля за друго, освен че при такава доза се разрушава физикобиологичното равновесие на живия организъм и органичните молекули се разлагат.