Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Бях прекалено нищожен и ужасен, за да търся причината за случилото се: търсех само границите. Там, където е краят на кошмара и отвъд които животът продължава.

Дали телефонът на Етел звънеше или мълчеше — от Етел не беше останало повече, отколкото от Бирике или от Алберт, от… не бях в състояние да изброявам. Все още търсех онова, което бе останало.

Спрях пред един магазин за радиоапарати. Онова там, в канцеларията на директора, беше само прибързан опит. Надали съм бил съвсем на себе си. Умственото ми състояние и след това сигурно не е било съвсем удовлетворително, но поне си давах сметка за действията си. А самоконтролът вече беше една възможност…

В магазина беше приятно прохладно. Под тавана безшумно се въртеше дългата перка на вентилатор: електроснабдяването все още функционираше. За всеки случай взех от полицата един по-мощен батериен приемник. Погледнах дали има в него батерии, после го включих. Тихото пращене показа, че апаратът е изправен. Местният предавател мълчеше; това вече не ме изненадваше. Бавно, внимателно въртях копчето. Нахлу толкова остро и накъсано пищене, че трепнах. Но нямах повод за радост: това беше фиксираният сигнал на летището, който въвежда кацащите самолети във въздушния коридор… (Къде са отишли и самолетите? О каква стена са се ударили? Когато ръката на пилота — къде ли се бе дянала?)

Щом няма глас, поне морзови сигнали да чуя! И без това преди обяд на средни вълни слабо се хваща… Превключих на къси, но вместо честите накъсани сигнали се чуваше само шумът на атмосферните изпразвания.

Появи се нова надежда: ами ако не липсва този, който предава, а само пренасящата среда. И друг път се е случвало космически смущения или електрически бури да доведат до смущения в радиопредаването. Та не е ли достатъчно космическа по мащаби — ако не и по произход — катастрофата, жертва на която бе станала цялата околност?!

Не е възможно цялата Земя, милиардите хора…

Настойчиво продължавах да търся. Всичко е въпрос само на търпение… Когато се е случило, гама-лъчението е било силно, а ето, само след няколко часа е изчезнало напълно. Трябва да се възстанови и радиовръзката!

Въртях копчето и междувременно усетих, че съм гладен. От закуска, от подлеза насам, не бях ял. Изглежда, приятната прохлада на магазина беше подействувала на вегетативната ми нервна система и раздвижи и стомаха ми. Няма никакъв смисъл да не му обръщам внимание: щеше да стане само по-лошо. Трябва да хапна нещо.

Мушнах под мишница включеното радио и се огледах. Не забелязах следи от купувач в магазина. Докато продавачите — по-точно това, което беше останало от тях — покриваха щандовете. През ума ми мина дори нещо като извинение: после ще го върна — но за щастие не го изрекох гласно.

Излязох на слънце и се огледах: все ще има наблизо някакъв ресторант! Наистина на близкия ъгъл забелязах една фирма; стиснах радиото под мишница и като избягвах дрехите по тротоара, се отправих натам.

Беше среден ресторант, масите застлани за обяд, но почти не видях следа от клиенти. Огледах се за входа към кухнята. Бутнах люлеещата се врата, в носа ме блъсна миризмата на горчив пушек. По печките, под обгорелите до черно тигани, пламтеше газта. От ястията в тиганите бяха останали само въглени. Наистина на масата се въргаляше сурово месо и въпреки че нямаше нищо по-естествено от това да взема някоя чиста тенджера и да си изпържа едно парче — някак си не бях в състояние. Затворих един по един газовите котлони и през задната врата излязох от заведението.

Наблизо открих един магазин за хранителни стоки, влязох и награбих от струпаните по хладилните щандове колбаси и студени печени меса. Заръфах ги, без да подбирам, а от другия щанд взех хлебчета. Изведнъж почувствувах, че някой ме наблюдава. Бързо се обърнах, но магазинът беше празен. Щандовете, отрупани със стока, се изправяха като витрини на ненужното изобилие. Бях застанал тъкмо пред напитките. Грабнах бутилка бира, отворих я и я изпих до капка.

Отворих друга бутилка и седнах с нея на прага на магазина. Сложих я до себе си и започнах да въртя копчето на радиото. Този път имах повече успех. На някои от по-късите вълни, които се хващат по-лесно след обяд, улових танцова музика. Не много силно, но доста чисто. Сложих радиото пред себе си и се заслушах с бирата в ръка. Все ще дойде краят на музиката, някой ще проговори. Тогава ще се изясни и откъде говорят.

Трябваше да почакам само няколко минути, до края на мелодията. Щом свърши, прозвуча галещ женски глас и настойчиво започна да препоръчва на вниманието ми „Гамбринус“ — бира тип „портер“.

Аз обаче пиех светла.

Отново музика, след това реклама за бельо. С най-голямо удоволствие бих ритнал апарата, но бях прекалено уморен. Бирата ме беше отпуснала. Седях на прага и се взирах в свирещата кутия като кобра под звуците на свирката. След всяка мелодия имаше реклами, но дори и рекламните програми не са безкрайни.

Свърши и тази. Може би след половин, може би след един час. Така очаквах края, че въобще не следях времето, и когато радиото млъкна, известно време не можех да разбера тишината. Чаках да последва нещо, глас, гонг, знак за пауза, каквото и да е, само да е признак на живот.

Предавателят обаче замлъкна, тишината се изпълни с шум и пращене и от това стана още по-тежка, още по-реална. После постепенно осъзнах, че съм станал жертва на някакъв механизъм: някъде някаква магнетофонна лента е продължавала да се върти и да рекламира стоката, която вече не е била нужна никому. Лентата е свършила и лъжливата надежда изчезна. Няма вече гласове на Земята.

А какво има под Земята?! Как не бях помислил за това досега!

Рипнах, оставих на земята като захвърлен хартиен плик радиото и се затичах към колата. Скочих в нея и се запътих към най-близката станция на метрото. Оставих двигателя включен, изскочих от колата и се втурнах в сградата на станцията. Заобиколих извиващия се като змия парапет пред касите и влязох във фоайето.

Ескалаторите безшумно се плъзгаха между двата края на многоетажната дълбочина. В края на движещите се нагоре стълби пред мен се изправи огромна планина от дрехи. Задният й край опираше о последните стъпала. Движещите се в безкрайна верига стъпала леко разклащаха пъстрата купчина. На стълбата, в момента на катастрофата, са стояли стотици. Тя прилежно е изнесла дрехите им на повърхността и ги е оставила там. Дрехите се бяха натрупали накуп на пластмасовия под и се полюшваха, сякаш искаха да продължат, но нямаха сили. Щяха да се примирят и успокоят едва когато спре стълбата.

Изведнъж ми прилоша. През стомаха ми премина спазъм и изхвърлих всичко, което бях ял преди. Олюлявайки се, излязох навън, въздухът ставаше все по-тежък, все по-неподвижен. Някъде зад сгъстилата се в прозрачни облаци мъгла слънцето се готвеше да залезе.

Строполих се на седалката и тежко задишах. Беше ми много зле, повръщането не ме облекчи. Как можах да разсъждавам толкова детински! Ако някой под земята бе останал жив, също като мен сега щеше да обикаля из града като луд… Дълбочината не бе опазила никого.

А водата?

Отправих се към реката. Още щом тръгнах, знаех, че е глупаво, тъй като не мога да надзърна в дълбините на водата… Въпреки това отидох на брега, какво друго ми оставаше. Все повече облаци от дим се издигаха в далечината. Никой не бе затворил газовите печки, нито пък металолеярните; от късите съединения възникваха искри. От прозорците изскачаха пламъци, плъзваха се по покрива и пожарите постепенно започваха да си вършат работата в останалите сами на себе си квартали.

Тинестата река лениво се влачеше в облицованото с камъни корито. Отново трябваше да приседна, защото краката ми се разтрепериха, не бях в състояние да се крепя на тях. Всъщност какво щях да правя, ако водата бе защитила живеещите в нея? У рибите ли да търся опора?

Може би не сме изпаднали чак дотам.

Под водата е можело да има и хора. Ако не в реката, в морето… Леководолази… Подводници… Само би трябвало да ги открия… Да дам признак на живот, да уловя признак на живот… Водата спира гама-лъчите. Дори и космическото лъчение се поглъща от нея. Ако не на повърхността, по-надълбоко. Не знам доколко, но във всяка енциклопедия мога да го проверя. А модерните атомни подводници проникват много надълбоко.