Сблъсък на крале

Когато се събуди, беше тъмно и не разбра къде е. Стаята й се стори непозната и в същото време — странно позната. Щом се надигна, болка я сряза през краката и всичко се върна в ума й. Очите й се напълниха със сълзи. Някой беше оставил до леглото роба. Санса я облече и отвори вратата. Отвън стоеше жена с кораво лице, с набръчкана кафява кожа и с три наниза на тънката шия. Единият беше направен от злато, другият от сребро, а третият… от човешки уши.

— Къде мисли тя, че е тръгнала? — попита жената й наведе дългото копие към нея.

— В гората на боговете. — Трябваше да намери син Донтос, да го помоли да я заведе у дома веднага, преди да е станало твърде късно.

— Получовека рече да не излизаш оттук — каза жената. — Тук се моли. Боговете ще те чуят.

Санса сведе покорно очи и се върна. Изведнъж осъзна защо мястото й се бе сторило толкова познато. „Сложили са ме в старата спалня на Аря, тя спеше тук, когато татко беше Ръката на краля. Всичките й неща са махнати и вещите са други, но стаята си е същата…“

Малко по-късно едно от слугинчетата донесе плато със сирене, хляб и маслини и кана студена вода.

— Махни ги — заповяда Санса, но момичето остави храната на масата. Наистина беше жадна, осъзна тя. При всяка стъпка ножове сякаш я срязваха по бедрата, но насила прекоси стаята. Изпи две чаши вода и загриза една от маслините. На вратата се почука.

Тя се извърна плахо и приглади гънките на робата.

— Да?

Вратата се отвори и влезе Тирион Ланистър.

— Милейди. Надявам се, че не съм ви притеснил.

— Аз ваша пленница ли съм?

— Гостенка. — Носеше служебната си верига: наниз от златни ръце. — Помислих, че можем да поговорим.

— Както заповяда милорд. — Беше й трудно да извърне поглед от лицето му. Беше толкова грозно, че притежаваше някакъв странен чар.

— Доволна ли сте от храната и дрехите? — попита тай. — Ако се нуждаете от още нещо, просто го поискайте.

— Много сте мил. А тази сутрин… много мило от ваша страна, че ми помогнахте.

— Имате правото да знаете защо Джофри беше толкова разгневен. Преди шест нощи вашият брат е нападнал чичо ми Стафорд, спрял на стан с войската си при едно село, наречено Волски кръстопът, няма и на три дни езда от Скалата на Кастърли. Вашите северняци спечелили съкрушителна победа. Получихме вестта едва тази сутрин.

„Роб всички ви ще избие“ — помисли с възбуда Санса.

— Това е… ужасно, милорд. Брат ми е един подъл предател.

Джуджето се усмихна вяло.

— Е, не мога да го нарека фавн, това той го показа съвсем ясно.

— Сир Лансел каза, че Роб предвождал армия от варги.

Дяволчето се изсмя пренебрежително.

— Сир Лансел е един винен мях, който не може да различи варги от кокоши трън. С брат ти е било вълчището му, но подозирам, че е било само това. Северняците се промъкнали в лагера на чичо ми и срязали коневръзите му, а лорд Старк пуснал между тях вълка. Дори обучените за война дестриери се побъркали. Рицарите били изпотъпкани в павилионите си, а паплачта се разбудила с ужас и побягнала, като захвърлила оръжията си. Сир Стафорд го посекли, докато се мъчел да догони един от конете. Лорд Рикард Карстарк го пронизал с пиката си в гърдите. Сир Робърт Бракс също загинал, както и сир Лимънд Викари, лорд Крейкхол и лорд Джаст. Други петдесетина били взети в плен, в това число синовете на Джаст и моят племенник Мартин Ланистър. Оцелелите разправят шантави истории и се кълнат, че старите богове на севера били тръгнали на поход с вашия брат.

— Тогава… тогава не е имало никаква магия?

Ланистър изсумтя.

— Чародейството е сосът, с който глупците заливат поражението си, за да оправдаят своята некадърност. Моят чичо с овчата си глава, изглежда, изобщо не си е направил труда да постави постове. Войската му беше неопитна — чирачета, рудокопачи, орачи, рибари, изметта на Ланиспорт. Единствената загадка е как вашият брат е успял да се добере до него. Нашите сили все още държат укреплението на Златния зъб и се кълнат, че не е минал оттам. — Джуджето раздразнено сви рамене. — Какво пък, Роб Старк е проклятието на баща ми. Моето се казва Джофри. Кажете ми, какво изпитвате към моя царствен племенник?

— Обичам го с цялото си сърце — отговори Санса, без да мисли.

— Сериозно? — Не изглеждаше много убеден. — Дори сега?

— Обичта ми към Негова милост е по-силна от всякога.

Дяволчето се разсмя гръмко.

— Явно някой ви е научил да лъжете добре. Един ден ще сте благодарна за това, дете. Все още сте дете, нали? Или разцъфнахте?

Санса се изчерви. Въпросът беше груб, но в сравнение с разголването й пред половината замък това бе нищо.

— Не, милорд.

— Толкова по-добре. Ако това ви носи някаква утеха, изобщо не възнамерявам да позволя брака ви с Джофри. Боя се, че никой брак не би могъл да свърже Старк с Ланистър след всичко, което се случи. Толкова по-жалко. Вашата двойка беше едно добро хрумване на крал Робърт, но Джофри го осра.

Знаеше, че трябва да отговори нещо, но думите й заседнаха в гърлото.

— Нещо много се смълчахме — отбеляза Тирион Ланистър. — Вие това ли искате? Край на годежа ви?

— Аз… — Санса не знаеше какво да каже. „Това уловка ли е? Дали ще ме накаже, ако му кажа истината?“ Тя се вгледа в грубото, издадено напред чело на джуджето, едното му око — черно, а другото — мъгляво зелено, в изпъкналите зъби, в острата брада. — Искам само да съм вярна.

— Вярна — повтори замислено джуджето. — И ако може по-далече от Ланистърите. Не мога да те виня за това. Когато бях на твоите години, исках същото. — Тирион се усмихна. — Казват ми, че всеки ден посещаваш гората на боговете. За какво се молиш, Санса?

„Моля се за победа на Роб и за смъртта на Джофри… и за дома. За Зимен хребет.“

— Моля се да свършат битките.

— Това скоро ще стане. Ще има още една битка, между твоя брат Роб и моя лорд баща, и тя ще реши нещата.

„Роб ще го победи — помисли Санса. — Той победи чичо ти и брат ти Джайм, и баща ти ще надвие.“

Сякаш лицето й беше отворена книга, толкова лесно разчете джуджето надеждите й.

— Не взимай Волско кръстовище много на сърце, милейди — каза й той добросърдечно. — Една битка не е война, а баща ми определено не е чичо ми Стафорд. Следващия път като отидеш в гората на боговете, моли се на брат ти да му дойде умът и да прегъне коляно. Върне ли се най-после Северът към кралския мир, смятам да те изпратя у дома. — Скочи от стола до прозореца и каза: — Можеш тази нощ да преспиш тук. Ще ти дам от своите хора да те пазят, Каменните врани може би…

— Не — изломоти Санса уплашена. Ако останеше затворена в Кулата на Ръката, пазена от хората на джуджето, как щеше да я измъкне сир Донтос на свобода?

— Защо, Черни уши ли предпочиташ? Ще оставя Чела, ако с жена ще ти е по-леко.

— Моля ви, недейте, милорд, диваците ме плашат.

Той се ухили.

— Мен също. Но по-важното е, че плашат Джофри и цялото това гнездо от усойници и псета блюдолизци, които той нарича „Кралската ми гвардия“. С Чела и Тимет от двете ти страни никой няма да смее да ти посегне.

— По-скоро бих се прибрала в леглото си. — Лъжата й хрумна изведнъж, но й се стори толкова вярно, че я изрече наведнъж. — В тази кула бяха избити хората на баща ми. Призраците им безпокоят сънищата ми и където погледна, виждам кръвта им.

Тирион Ланистър се взря в лицето й.

— Кошмарите не са ми чужди, Санса. Може би си по-умна, отколкото мислех. Позволи ми поне да те придружа до покоите ти.

КЕЙТЛИН

Докато намерят селото, се беше стъмнило. Кейтлин неволно се зачуди дали това място си има име. И да го имаше, обитателите му го бяха отнесли със себе си в бягството си, заедно с всички свои неща, чак до свещите в септата. Сир Вендел запали факла и я преведе през ниската врата.

Стените бяха пропукани и изкривени. „Бог е един — учеше я като момиче септон Озмунд, — със седем облика, както септата е една сграда със седем стени.“ Богатите септи в градовете имаха статуи на Седемте и по един олтар за всеки. В Зимен хребет септон Чайл бе окачил изрязани от дърво маски на всяка стена. Тук Кейтлин намери само груби рисунки с въглен. Сир Вендел постави факлата в една скоба до вратата и остана да чака отвън с Робар Ройс.