Игра на тронове

— Много ти е дързък езикът, дребосък — изсумтя Брон. — Някой ден ще ти го отрежат и ще те накарат сам да си го изядеш.

— Всички ми го казват. — Тирион погледна наемника. — Какво, да не те обидих? Моите извинения… но ти наистина си говняр, Брон, не се заблуждавай. Дълг, чест, приятелство, какво значат те за теб? Не, хич не си прави труда, и двамата знаем отговора. Но все пак не си глупав. След като стигнахме Долината, лейди Старк нямаше повече нужда от теб… но виж, аз имах, а едно от нещата, които никога не са липсвали на Ланистърови, е златото. Когато дойде моментът да се хвърли зарът, прецених, че си достатъчно умен да съобразиш къде ти е интересът. За мое щастие ти го направи. — Удари отново кремъка в стоманата, без резултат.

— Дай на мен. — Брон клекна, взе ножа и кремъка от ръцете на Тирион и изкара искрите още с първия удар. Обелената кора запуши.

— Браво — потупа го Тирион по рамото. — А бе, може да си говняр, но не мога да отрека, че си ми полезен, а и с тоя меч в ръката почти не отстъпваш на Джайм. Кажи сега какво искаш, Брон? Злато? Земя? Жени? Опази ме жив, и ще ги получиш.

Брон задуха полека в подпалената кора и пламъците скоро заиграха.

— А ако умреш?

— Ами тогава поне един ще ме оплаче искрено — ухили се Тирион. — С мен свършва и златото.

Огънят се разпали. Брон се изправи, тикна кремъка в кесията и хвърли ножа на Тирион.

— Звучи честно. Добре, тогава мечът ми е твой… но не си въобразявай, че ще прегъвам коляно и ще ти повтарям „милорд“ всеки път, когато се посереш. Не съм блюдолизец на никого.

— Нито приятел — каза Тирион. — Изобщо не се съмнявам, че ще ми измениш толкова бързо, колкото на лейди Старк, щом видиш изгодата. Ако дойде ден да се изкусиш да ме продадеш, запомни следното, Брон: ще се спазаря с тях, каквато и да им е цената. Просто обичам да живея. Е, смяташ ли все пак да ни потърсиш нещо за вечеря?

— Пази конете — заръча му Брон, извади дългата си кама от канията на бедрото и навлезе в гората.

Час по-късно конете бяха грижливо отъркани и нахранени, огънят пращеше весело, а над пламъците се въртеше шиш с одрано козле и месото цвърчеше и съскаше.

— Де да имахме сега и един мях хубаво вино да полеем яренцето — въздъхна Тирион.

— Че и една жена отгоре, и още дузина мечове — рече Брон. Седеше кръстосал крака до пращящия огън и точеше дългия си меч. Нещо успокояващо имаше в този звук, в ритмичното хлъзгане на стоманата по намасления камък. — Скоро ще се мръкне съвсем — довърши наемникът. — Аз ще поема първия пост. Не че ще ни помогне много, ама… По-милостиво ще е, ако ни убият поне докато сме заспали.

— О, сигурно ще цъфнат тук много преди да заспим. — От миризмата на печеното устата на Тирион се напълни със слюнка.

Брон го изгледа навъсено.

— Намислил си нещо ти. — И драсна със стоманата по бруса.

— Кажи го надежда — отвърна Тирион. — Още едно хвърляне на зара.

— И си залагаме живота?

— Имаме ли друг избор? — сви рамене Тирион. Наведе се към огъня и си отряза тънко резенче от ярето. — Аххх! — въздъхна щастливо. По брадичката му потече мазнина. — Малко по-кораво е, отколкото го предпочитам, и му липсват някои подправки, но няма да се оплаквам. Ако бях още в Орлово гнездо, щях да танцувам на ръба на пропастта и да мечтая за чиния боб.

— Ама даде кесия злато на тъмничаря — каза Брон.

— Ланистърови винаги си плащат дълговете.

Дори Морд едва повярва, когато Тирион му подхвърли кожената кесия. Очите на тъмничаря станаха големи като варени яйца, когато я отвори и златото блесна пред очите му.

— Среброто го задържах — беше уточнил с крива усмивка Тирион. — Но ти обещах златото, ето ти го. — Беше много повече, отколкото можеше да се надява човек като Морд. — И не забравяй какво ти казах: това е само мезето. Ако случайно ти омръзне да служиш на лейди Арин, представи се в Скалата на Кастърли и ще ти дам останалото, което ти дължа.

С тези златни дракони, които се сипеха между пръстите му, Морд рухна на колене и обеща, че ще направи точно това.

Брон извади камата си, издърпа месото от огъня и започна да го реже. Тирион извади хляб.

— Ако вземем, че наистина стигнем читави до реката, тогава какво ще правиш? — попита го наемникът.

— О, първо някоя курва, пухено легло и кана вино. — Тирион си подаде талара и Брон му го напълни с мръвки. — После ще ида в Скалата на Кастърли, или не, най-напред в Кралски чертог. Трябва да задам няколко въпроса, свързани с един кинжал.

Наемникът сдъвка и преглътна.

— Значи си казвал истината? Оня нож не е бил твой?

— Приличам ли ти на лъжец? — усмихна се Тирион.

Докато напълнят коремите, звездите изгряха и над планинските върхове се издигна лунният сърп. Тирион просна рисовото наметало и се изтегна със седлото за възглавница.

— Бавят се нещо приятелчетата.

— На тяхно място щях да се боя от капан — каза Брон. — Инак защо ще сме толкова открити, ако не да ги подмамим?

Тирион се изкиска.

— Сигурно ако се разпеем, ще побягнат от ужас. — И си засвирка нещо.

— Джудже, ти си луд — поклати глава наемникът и зачисти мазнината по ръцете си с камата.

— Къде ти е любовта към музиката, Брон?

— Като искаш музика, защо певецът не излезе да те защити?

Тирион се ухили.

— Виж, това щеше да е забавно. Представям си го как налага сир Вардис с лютнята си. — Спря да свирука. — Знаеш ли я тази песен?

— Чувал съм я по ханове и бардаци.

— Мирска. „Сезоните на моята любов“ се казва. Мила и тъжна, стига да знаеш думите. Първото момиче, с което спах, обичаше да я пее, оттогава не ми излиза от главата. — Тирион се загледа в небето. Нощта беше ясна и студена и звездите грееха над планинските върхове, ярки и безмилостни като истина. — Срещнах я в една такава нощ — въздъхна той. — Двамата с Джайм се връщахме от Ланиспорт и изведнъж чухме писъците й. Тя изскочи на пътя. Гонеха я двама мъже. Брат ми извади меча и ги подгони, а аз слязох от коня да защитя момичето. Едва ли беше с повече от година по-голяма от мен, тъмнокоса и с лице, което може да ти разбие сърцето. Моето поне го разби. От долен род, примряла от глад и мръсна… но хубава. Бяха изпокъсали дрипите й, тъй че докато Джайм гонеше похитителите й, аз я загърнах в наметалото си. Когато се върна, вече бях научил името й и историята й. Беше дъщеря на фермер, останала сираче, след като баща й умрял от треска, и тръгнала за… е, общо взето за никъде.

— Джайм беше кипнал да ги излови — продължи той. — Рядко се случваше разбойници да дръзват да похищават хора по пътя толкова близо до Скалата на Кастърли и той го беше приел като лично оскърбление. Девойката беше твърде уплашена, за да я оставим сама, затова й предложих да я отведа до най-близкия хан и да я нахраня, докато брат ми се върне до Скалата за помощ.

Тирион въздъхна.

— Оказа се по-прегладняла, отколкото можех да допусна. Изядохме цели две пилета и половината от третото, поляхме ги с кана вино и си приказвахме. Бях само на тринадесет години и виното ме удари в главата. След това се намерих в леглото с нея. Колкото бях срамежлив, тя — два пъти повече. Не знам как намерих кураж. Когато й отнех девствеността, тя поплака, но после ме целуна и ми изпя песничката си, а на заранта вече бях влюбен.

— Ти влюбен? — възкликна развеселен Брон.

— Абсурдно, нали? — Тирион засвирука отново песничката. — Ожених се за нея — призна накрая джуджето.

— Ланистър от Скалата на Кастърли да се ожени за дъщеря на селяк? — удиви се Брон. — Как успя да го уредиш?

— О, нямаш представа какво може да постигне един хлапак с помощта на няколко лъжи, петдесет сребърника и един пиян септон. Не посмях, разбира се, да я отведа в замъка на Скалата, настаних я в едно малко имение и два дни и две нощи си поиграхме на мъж и жена. А след това септонът отрезвя и призна всичко на баща ми. — Тирион сам се изненада каква безутешност му носеше този спомен, макар и след толкова години. Може би просто беше уморен. — Така приключи бракът ми. — Загледа се в огъня и запримигва пред трепкащите пламъци.