Душегубеца

При вида на тази дива и пуста околност Ребека нямаше как да не си спомни за кървавите си видения. Въпреки това тя все още се чувстваше твърде слаба и замаяна, за да обърне внимание на приликата.

— Мислехме, че ще умреш — каза й Сен Клер, сядайки на едно столче до леглото й. — Кожата ти гореше, а тялото ти непрекъснато плуваше в пот.

— Какво стана?

Йезуитът се намръщи.

— Иван и Васлов ни измамиха. Пратениците, които отведоха Фрогмор, са искали да вземат и нас. Царят на Русия обаче не обича да прекланя глава пред турците.

— И затова се е престорил, че сме избягали, така ли?

Сен Клер кимна.

— Васлов ни остави да се измъкнем от гората, но когато наближихме Киев, ни обгради отряд конници и теб те удариха по главата — той огледа раната на темето й. — После ни доведоха в Каренска.

— Но защо?

— Иван изчаква. Ако турците го притиснат, ще ни предаде на тях. Ако ни забравят обаче — йезуитът сви рамене, — може и да ни пусне, а може и да ни остави тук до края на дните ни.

Ребека затвори очи и въздъхна.

— Фрогмор иска смъртта и на трима ни — продължи Сен Клер. — Вече му е дошло до гуша аз и Купър да го следваме по петите, но преди всичко, Хризостома, магьосникът иска да се отърве от теб. Едва след като те унищожи, той ще може да си отдъхне и да се посвети изцяло на новите си турски господари.

— Толкова ли съм важна? — попита Ребека стреснато.

— Да, толкова. Фрогмор познава законите на природата и много добре знае, че дори един велик магьосник като него не може да се измъква до безкрай. Известно му е, че в един момент идва време за разплата, и гледа на теб като на огромна заплаха.

— Трябва да сложим край на всичко това — заяви Купър, удряйки се с юмрук по коляното — и най-после да затрием Фрогмор от лицето на земята! — албиносът седна в другия край на леглото. — Докато ти беше трескава, Сен Клер ми каза как можем да унищожим магьосника. Аз обаче…

— На него му е трудно да повярва, че това е единственият начин — намеси се йезуитът. — Но това е самата истина, Уилям.

— Планирал си всичко от самото начало, нали? — обвини го Купър.

— Всичко, което се случи дотук, не можеше да стане против волята на който и да е от вас двамата.

Албиносът поклати глава. Сен Клер взе ръцете на Ребека в своите и заговори на онзи свой странен език. Купър погледна към девойката. Тя усети ревността му и ощипа йезуита по пръстите.

— Какви ги дрънкаш? — подкачи го тя. — И защо непрекъснато говориш на този странен език, сякаш се обръщаш към някого, когото ние не можем да видим?

— Това е арамейски — отвърна Сен Клер. — В момента се моля.

— За какво? — сопна се Купър. — Господ да ни прати легион от ангели, които да ни помогнат?

Йезуитът се засмя и поклати глава.

— Май ти е много весело, а? — албиносът стана на крака и пъхна палци в колана си. После се ослуша, тъй като от коридора се дочуха стъпки, но не след дълго шумът заглъхна. — Отговори ми! — настоя той. — Имам чувството, че в ума ти непрекъснато се върти нещо. Въпреки това вече две седмици не споменаваш нищо за бягство. Мислиш, че Фрогмор ще дойде тук, нали?

— Знам, че ще дойде.

— Но няма да го стори само заради Ребека, прав ли съм? — Купър се огледа наоколо. — Къде е онази кожена кесия?

— Какво друго може да иска Фрогмор от нас? — попита девойката.

Сен Клер стана, приближи се към дисагите си, окачени на стената, и извади оттам кожената торбичка. После се върна при двамата си съюзници и изтърси съдържанието й върху леглото.

— Какво е това, за Бога?! — възкликна Ребека. — Подобни дрънкулки можеш да намериш на сергията на всеки пътуващ търговец!

Тя се пресегна и зарови пръсти сред предметите — някакъв пръстен, брошка с форма на змия, парче златотъкан брокат, прокъсана дамска ръкавица със седефена закопчалка, момчешки жакет, очукана дървена играчка, представляваща рицар на кон с копие в ръка, и един малък пергаментов свитък.

— Какви са тези боклуци? — настоя Купър. — Нищо чудно, че Дмитрий не прояви никакъв интерес към тях…

— Сега Фрогмор е демон — отвърна йезуитът, — но някога той също е бил обикновен мъж и е обичал с цялото си сърце и душа.

— И тези неща са негови, така ли?

Сен Клер постави ръката си върху тази на Ребека.

— Точно така. Вярно, че магьосникът иска да се добере до нас, но не по-малко копнее да си върне тези предмети.

— А ти как се сдоби с тях?

— Злото джудже Васлов мрази Фрогмор, така че лесно го подкупих. Убедих го, че ако ми предаде съкровищата на магьосника, силите на Фрогмор ще отслабнат. Щом чу това, любимият шут на царя с радост открадна кесията и я замени с друга.

— Значи си го излъгал? — подразни го Купър. — Нима йезуитите правят подобни неща?

— Това, което казах на Васлов, донякъде е истина. В крайна сметка, могъществото на Фрогмор е доста преувеличено. Да, той може да развихри магическите си способности в усамотени селца като Дънмоу, убивайки разни клетници като старицата Уайът, но денем е принуден да се спотайва, разчитайки единствено на бързината си и на изненадата на противника си. Той е получовек-полудемон и се лута бездомен между небето и земята. Всъщност понякога вероятно му се иска да е обикновен мъж и дори може би съжалява за делата си. Сигурно често си спомня дните, когато е бил щастлив, и тези предмети го връщат към тях. Убеден съм, че накрая ще изпълзи от мрачното си леговище и ще дойде да си ги потърси.

— Чак толкова много ли значат те за него? — попита Ребека.

Сен Клер вдигна почернелия от времето пергаментов свитък и го разви.

— Ако животът е любов — зачете той — и любовта е живот, то твоят живот е моята любов — йезуитът хвърли бележката на леглото. — Фрогмор е написал това на любимата си съпруга преди много, много години.

— Откакто сме тук — намеси се Купър, — ти ми разказа доста неща за магьосника, Майкъл, но не спомена почти нищо за себе си. Ребека, ти знаеше ли, че нашият йезуит идва от Ирландия и че някога е служил на Фрогмор?

— Очаквах да кажеш нещо подобно — отвърна Сен Клер хладно.

Албиносът се наведе през леглото.

— Освен това така и не ми обясни — просъска той — как си оцелял след падането в онази урва, в която те е хвърлил Фрогмор…

— Всъщност не паднах — отвърна йезуитът бавно. — Или поне не толкова надълбоко, колкото му се искаше на магьосника.

— Ами когато всичко това приключи? — настоя албиносът. — Какво ще правиш тогава?

— Ще си отида у дома, мастър Купър!

— У дома, значи — подигра му се човекът на Юда. — Тоест на бесилката в Тайбърн, така ли?

— Стига вече! — намеси се Ребека, за да потуши страстите, а после докосна парчето пергамент. — Настина ли това писмо е толкова важно за Фрогмор?

— Ако ти умреш, Ребека, и на мен ми остане само една къдрица от косата ти — Сен Клер вдигна малката кесия, — за мен тя също би била по-ценна от всичко на света!

Девойката чу как Купър рязко си поема дъх и извърна поглед, за да не вижда болката в очите му.

— Спи ми се — рече тя и стисна пръстите на Сен Клер, а после се протегна и хвана ръката на албиноса. — Но преди това нека ви кажа, че ако някой от вас умре, сърцето ми ще бъде разбито навеки. Вие сте моя плът и кръв — Ребека събра съкровищата на магьосника и ги пусна обратно в кесията. — Тримата трябва да се държим заедно — продължи тя — и ако сблъсъкът с Фрогмор наближава, трябва да се подготвим.

В този момент някой потропа по вратата и в стаята влезе Дмитрий. Опричникът беше зализал косата си назад и се беше облякъл в червено-черна наметка до коленете и широки панталони, затъкнати в кожени ботуши с високи токове. Той спря пред леглото с палци, пъхнати в портупея, поклони се подигравателно и заоглежда Ребека изпод тежките си клепачи. Девойката си даде сметка, че е само по една тънка ленена нощница, и придърпа одеялото върху себе си.

— О, мистрес Ленъкс, как я караш? — заговори Дмитрий бавно, махвайки високопарно с ръка. — Както виждате, английският ми доста се е подобрил — той перна парчето пергамент, натъпкано в колана му. — Това е писмо от Москва, мастър Купър. Явно отсъствието ти от Англия е било забелязано и цар Иван е бил помолен, в случай че се намираш в царството му, да те върне обратно.