Тай-пан

— Ей богу — беше казал Глесинг, — сигурно си страхотен. А аз съм играл само за флотата. Ти като какъв си играл?

— Като вратар.

— Я виж ти! Аз не бях нищо повече от втори слип. Дявол го взел, Кълъм, приятелю, защо да не отделим едно местенце за игрище, а? Ще можем да си тренираме.

Кълъм се засмя вътрешно, много доволен, че е играч на крикет. Беше сигурен, че ако не беше така, Глесинг щеше да го отбягва и тогава той нямаше да има удоволствието да бъде близо до Мери. Сега си мислеше дали ще може да я придружи до бала.

— Мис Синклер и Хорацио те харесват много, татко.

— Мислех, че Мери е в Макао.

— Беше, татко, но се върна за няколко дни в Хонконг преди около седмица. Чудесна е, нали?

Внезапно зазвъня корабната камбана, чуха се бързи стъпки а долетя вик:

— Всички моряци на палубата!

Струан изхвърча от каютата.

Роб понечи да го последва, но се спря на изхода.

— Бързо да си кажем две неща, докато сме сами, Кълъм. Първо: върши това, което казва баща ти, и бъди търпелив с него. Той е странен, идеите му са особени, но някак си повечето от тях се реализират. Второ: ще ти помогна с каквото мога да станеш тай-пан.

После се втурна навън от каютата. Кълъм го следваше по петите.

Когато Струан дотърча на палубата, моряците бяха вече в пълна готовност и отваряха пролуките на оръдията, а въжетата горе гъмжаха от хора.

Право пред тях чак до хоризонта плуваше заплашително флотилия от военни джонки.

— Гръм да го удари, та това е цяла армия! — възкликна капитан Орлов. — Преброих повече от сто, тай-пан. Обръщай кораба!

— Дръж курса, капитане. Ние имаме голяма преднина. Очистете палубите! Ще се приближим и ще огледаме. Вдигнете бомбраселите и форбрамстенгите!

Орлов изкрещя към мачтите:

— Вдигай бомбраселите и форбрамстенгите! Всички платна горе!

Офицерите подеха вика и моряците рипнаха по вантите, разгънаха платната и набрал скорост, „Чайна клауд“ се понесе по вълните.

Корабът се намираше в канала между големия остров Поклю Чау, на две мили отляво, и остров Ап Ли Чау, на половин миля отдясно. Ап Ли Чау бе също на четвърт миля от Хонконг и образуваше чудесен залив, наречен Абърдийн. На брега на Абърдийн имаше малко рибарско селце. Сега се забелязваха повече сампани и рибарски лодки отпреди месец.

Роб и Кълъм излязоха на квартердека. Роб видя джонките и косата му се изправи.

— Кои са тези, Дърк?

— Не знам. Хей, пазете се!

Роб и Кълъм отскочиха, за да дадат път на група моряци, които слязоха от такелажа и се захванаха дружно да опънат въжетата, после се втурнаха към кърмата и заеха позиции. Струан подаде бинокъла на Маус, който се бе дотътрил до него.

— Различавате ли флага, Волфганг?

— Не, не още, тай-пан.

Волфганг се взираше с пресъхнало гърло в огромната и тежка военна джонка начело на флотилията — една от най-големите, които бе виждал — дълга повече от сто фута и тежаща петстотин тона. Вирнатата кърма леко се поклащаше под тежестта на три грамадни платна.

— Гот им химел! — твърде са много за пиратска флотилия. Дали не са случайно армада от нашественици? Не вярвам да се осмелят да нападнат Хонконг, когато нашите кораби са така близо.

— Скоро ще разберем — отговори Струан. — Два румба надясно!

— Два румба надясно! — повтори кормчията.

— Дръж така!

Струан прегледа платната. Плющенето на вятъра и опънатият такелаж го изпълваха с радостно вълнение.

— Погледнете! — извика капитан Орлов и посочи назад. Откъм южния край на Поклю Чау се задаваше друга флотилия от джонки и се канеше да пресече пътя им за отстъпление.

— Засада! Готови за…

— Спрете, капитане! Аз съм тук, на квартердека!

Капитан Орлов се намръщи и отиде до кормчията близо до компасната будка, като проклинаше разпоредбата, че тай-панът поема командването на всеки кораб на „Ноубъл хаус“, щом се качи на квартердека.

— Е, желая сполука, тай-пан! Ако не се разкараме по-бързо оттук, тези обесници ще ни пресекат пътя, онези отпред ще ни залеят и край на красивия ми кораб. По дяволите, няма да го бъде! Ще изпратим трийсет от тях в пъклените пещи на Валхала и ще минем през тях като валкирии.

За първи път от четири дни насам той забрави среброто и радостно потри ръце при мисълта за приближаващата битка. Корабната камбана удари осем пъти.

— Разрешавате ли да слезна долу, капитане? — попита Орлов.

— Разрешавам. Вземете със себе си мистър Кълъм и му покажете какво трябва да прави.

Орлов тръгна пред Кълъм и се отправи към вътрешността на краба.

— При осем удара на камбаната сутрешна вахта — това е пладне, брегово време — капитанът е длъжен да навие хронометъра — обясни той, доволен, че не е на квартердека, където Струан бе узурпирал командването. Но, от друга страна, помисли си той, ако аз бях на неговото място, щях да постъпя по същия начин. Никога нямаше да допусна някой друг да върши най-хубавата работа, когато аз съм наблизо.

Малките му сини очи оглеждаха изпитателно Кълъм. Още в началото бе усетил неговата враждебност и скритите погледи, които хвърляше към гърба и късите му крака. Четирийсет години не бе свикнал с подобни погледи и мразеше да го смятат за хилав.

— Роден съм върху плаващ леден блок по време на една виелица. Майка ми казваше, бил съм толкова красив, че злият дух Ворг ме смазал с копитата си само час след раждането ми.

Кълъм се размърда неловко в тъмнината:

— О, така ли?

— Ворг има разцепени копита — подсмихва се Орлов. — Вярвате ли в духове?

— Не. Не мисля.

— Но в дявола вярвате. Като всички добри християни.

— Да. — Кълъм се опита да прогони страха от лицето си. — Какво да правим с хронометъра?

— Да го навием. — Орлов отново се подсмихна. — Ако вие бяхте роден като мене, щяха да ви казват може би Гърбавия Кълъм вместо Красавеца Кълъм, а? Оттук нещата ще изглеждат различно.

— Съжалявам… Сигурно животът ви е тежък.

— Не е тежък. Вашият Шекспир го е казал по-добре. Но не се безпокойте, Великане. Аз мога лесно да убия два пъти по-едър от мене човек. Желаете ли да ви науча как се убива? По-добър учител няма да намерите. Освен тай-пан.

— Не. Благодаря.

— Трябва да се научите. Трябва. Питайте баща си. Един ден това знание ще ви бъде нужно. М-да, много скоро. Знаете ли, че видях бъдещето?

Кълъм потръпна:

— Не.

Очите на Орлов лъщяха, а усмивката му още повече го правеше подобен на зъл гном.

— Има много да учите. Нали искате да станете тай-пан?

— Да. Надявам се. Някой ден.

— Този ден ръцете ви ще почервенеят от кръв.

Кълъм потръпна.

— Какво искате да кажете с това?

— Нали имате уши. Ръцете ви в този ден ще почервенеят от кръв. Да. Скоро ще почувствате нужда от човек, на когото да се осланяте в бъдеше. И докато Норщед Страйд Орлов е капитан на един от вашите кораби, вие ще можете да разчитате на него.

— Ще запомня, капитан Орлов — каза Кълъм и си обеща, че когато стане наистина тай-пан, същият този Орлов няма никога да бъде негов капитан. После погледна лицето на човека със странното усещане, че той чете мислите му.

— Какво има, капитане?

— Попитайте себе си — отвърна Орлов и отвори капака на хронометъра. За да стигне до него, той трябваше да се качи на стълбата.

После започна да навива внимателно часовника с голям ключ.

— Навивате този часовник трийсет и три пъти.

— Защо го правите вие, а не някой от офицерите? — попита Кълъм, без особено да го интересува отговорът.

— Това е задължение на капитана. Едно от задълженията. Навигацията е тайнство. Ако всеки моряк на борда владее навигацията, ще има непрекъснато бунтове. Добре е, че само капитанът и неколцина от офицерите умеят това. Без тях моряците са безпомощни и загубени. Ние държим хронометъра заключен тук за безопасност. Нали е красив? А направата? Изработен от блестящи английски умове и сръчни английски ръце. Показва точно лондонско време.

Кълъм усети, че му прилошава от задухата в коридора. Чувството бе примесено със страх от Орлов и от приближаващата битка.