Душегубеца

— Не разбирам, Уилям — каза той, след което проследи с поглед как албиносът хвърля наметалото и широкополата си шапка на масата. — Искаш ли чаша вино?

Купър поклати глава и се взря напрегнато в господаря си. Щом Уолсингам го беше повикал тук, на единственото място, където нямаше как да ги подслушат, и се беше решил да пропътува целия път нагоре по реката в това мразовито време, при положение че Елизабет беше в Елтам, а членовете на Камарата на общините — в Уестминстър, значи работата беше сериозна.

— Не разбирам — повтори Уолсингам ядно, раздразнен, че албиносът дори не си е направил труда да отговори. После вдигна чашата си и се взря през нея в бумтящия в камината огън. — Ти си най-добрият ми агент, Купър! Просто не мога да повярвам, че успя да изпуснеш онези двама затворници!

— Не съм ги изпуснал. Всъщност им позволих да ми се изплъзнат.

— Продължавай!

— Какво мислите, че щеше да стане, ако ги бях докарал в Лондон? — албиносът се плесна с ръкавиците си по бедрото. — Да не би да смятате, че щяхме да успеем да пречупим мъж като Сен Клер? Не, задържането на затворниците нямаше да доведе до нищо смислено, а още по-малко до залавянето на Фрогмор! Единственото, с което щяхме да разполагаме, щеше да бъде един мъртъв йезуит и някаква си тресяща се от страх повлекана. Магьосникът от своя страна щеше да се добере до най-близкото пристанище и да отплава закъдето си поиска. После щяха да ни трябват години, за да му хванем отново дирята.

— Това все още не е изключено.

— Съмнявам се. Да, вярно, че Фрогмор притежава свръхестествени сили, богат е и владее изкуството на превъплъщението, но тъкмо затова ние няма да търсим него. Ще търсим йезуита и кръчмарската слугиня със заешката устна. Тях всеки би ги забелязал. Сен Клер е ценен — продължи Купър, хвърляйки ръкавиците си върху масата — само докато преследва магьосника. Той е нашата примамка.

Уолсингам кимна, а после се обърна към малката масичка отстрани и се зарови в документите, скупчени върху нея.

— Защо този случай е толкова важен за теб, Уилям?

Въпросът дойде така неочаквано, че албиносът сведе очи.

— Както казахте, сър, аз съм най-добрият ви агент.

— Хайде, хайде — не си играй с мен — вдигна поглед Уолсингам. — Кажи ми — какво стана с добрия кожар Ралф Купър, който те отгледа? Успяха ли да го намерят?

Албиносът се взря немигащо в господаря си.

— На колко си години, Уилям?

— На трийсет и четири.

— Значи помниш какво стана в Глостър през 1547 година, когато течаха последните месеци от управлението на благородния ни крал Хенри VIII, бащата на нашата кралица… Е, ще ми разкажеш ли?

— Това едва ли ще бъде новост за вас, сър.

Уолсингам се озъби, наподобявайки нещо като усмивка.

— Няма значение, Уилям. Просто искам да го чуя от теб…

— Е, добре. По онова време бях на шестнайсет години и тъкмо се канех да отпътувам за Кеймбриджкия университет. Истинското ми семейство не искаше да има нищо общо с мен, така че Ралф ми беше майка и баща, брат и сестра. Понякога този факт ме натъжава, но друг път се чувствам истински късметлия, че съм бил обичан по този начин. Както и да е, онова лято беше доста горещо и аз нямах търпение да замина за Кеймбридж. Разбира се, Глостър много щеше да ми липсва — това беше моят дом. Обичах катедралата му, абатството… Понякога с Ралф ходехме до замъка Бъркли, а друг път прекосявахме река Севърн и навлизахме в мрачната и тайнствена гора Дийн…

— Един ден, някъде в края на юли, Ралф ме прати при едни свои приятели в Страуд. Отсъствах само два-три дни, но когато се върнах, не заварих втория си баща вкъщи. Разпитах чираците и калфите му, но те също не знаеха къде е. Единственото, което успяха да ми кажат, беше, че е тръгнал към града. И така, аз го последвах. Ралф се беше отбил в някаква кръчма, където казал на съдържателя, че отива да се наслади на кратка езда из околността. Това беше последният човек, който го беше виждал. Разбира се, аз не оставих нещата така и веднага съобщих на властите какво се е случило. Кметът организира щателно претърсване на района, но въпреки това вторият ми баща не се намери. Сякаш беше потънал вдън земя. Аз заминах за Кеймбридж, но останах безутешен. Впоследствие разбрах, че Ралф е оставил цялото си богатство на мен, и похарчих голяма част от него, за да го търся, но напразно.

— Всъщност не съвсем — възрази Уолсингам. — Доколкото знам, си научил доста неща в хода на разследването си…

— Така е, сър. Междувременно чух, че в Глостър били извършени ужасяващи убийства. Неколцина мъже и жени били намерени жестоко убити — телата им били обезобразени, а сърцата им — изтръгнати от гърдите. Подобни новини идваха и от Тюксбъри, и от Сайрънсестър…

— Продължавай — прошепна главният шпионин на кралицата.

— След като завърших университета, аз постъпих на служба при мастър Сесил, а после и при вас. Знам френски, италиански, испански и още няколко езика. Владея меча до съвършенство и освен това съм изкусен ездач. Нямам слабост към чашката, умея да си държа устата затворена и ожесточено се боря с враговете на кралицата в и извън кралството.

— Да, всичко това ми е известно. Освен това знам, че имаш достъп до тайните архиви…

Купър се усмихна.

— Значи знаете, че съм преглеждал записите за периода 1546–1548 година. Оттам узнах, че покойният крал Хенри изключително много се е интересувал от мастър Фрогмор, както и че по времето, когато вторият ми баща изчезна, магьосникът е бил в Англия и се е скитал из уелските блата.

— И това те наведе мисълта, че Фрогмор е отговорен за смъртта на Ралф Купър, така ли? — Уолсингам се закани на агента си с пръст, но едновременно с това се засмя. — Ама че си хитрец, Уилям! Как само ни изигра! Успя да накараш кралицата да се заинтересува от мастър Фрогмор, но истинската ти цел е била да уредиш собствените си сметки с него — главният шпионин на кралицата остави чашата си на масата. — Но това пак не е всичко, нали? Какво ще кажеш за Андрю Кавъндиш например? Той беше един от малкото ти приятели…

— Казах му да внимава, но той явно не се е вслушал в съвета ми. Така или иначе, аз не съм направил нищо нередно. Мастър Фрогмор действително представлява заплаха за сигурността в това кралство, пък и не само за него — всеки християнски владетел има основания да се страхува от него. Нима бихте предпочели с преследването му да се заеме някой, който не го е грижа? Някой, който не би вложил цялото си сърце и душа в задачата и който би побягнал при първата появила се опасност?

Уолсингам сведе поглед и се вгледа в пръстена с аметист на малкия си пръст.

— Ти обаче ще го хванеш, нали, Уилям?

— Мастър Уолсингам, уверявам ви, че няма да има по-щастлив човек от мен, когато трупът на Фрогмор зацвърчи в пламъците на кладата в Смитфийлд!

— Чудесно! — отвърна главният шпионин на кралицата и се заигра с пръстена си. — Така те искам!

След тези думи повечето хора биха си помислили, че разговорът е приключил, но Купър познаваше господаря си добре и знаеше, че най-лошото тепърва предстои. Уолсингам отпи от чашата си.

— Греяното вино е много полезно за здравето — заяви той, потупвайки се по корема. — Да ти призная, Уилям, понякога разбирам папистите. Когато човек се изповяда, наистина му олеква на душата. Така са постъпили и много от хората, минали през Тауър — неспособни да понесат изтезанията, те са си признавали престъпленията. Други обаче са изгнивали между стените на килиите си в самота и мрак, без никаква надежда да се измъкнат. Тук, Уилям, времето сякаш е спряло, дните и нощите се сливат, но същевременно Тауър е една чудесна крепост, над чиито стени и пиле не може да прехвръкне.

— Нали тъкмо затова тайните архиви се пазят тук — добави Купър.

Уолсингам се засмя, издавайки кратък лаещ звук.

— Приятно е да се говори с теб, Уилям. Ти обаче си ги чел, нали?

— Разрешителното от кралицата, което нося, ми дава това право — отвърна албиносът, потупвайки кесията си.