Тай-пан

Сега той имаше една идея. Разбира се. Остави варварите сама да се занимават с противниците на триадите. Ние ще вербуваме шпиони от тях, ще ги внедрим в някоя съставна ложа на триадите а ще ги лансираме с фалшиви церемонии. Превъзходно! После… ще видим. Ще пуснем слух, че действителният лидер на триадите е… кой? Ще помисля за някой неприятел, когато му дойде времето. Тогава ще ги разкрием на варварите като действителни триади и те ще им вземат главите.

— Да, тай-пан, веднага се заемам с това.

— Мисля, че трябва да го направиш. Защото, по един или друг начин, аз ще унищожа триадите.

— Аз ще ви помогна с всичко, което мога — каза Гордън ентусиазирано.

Десет глави биха задоволили дори тебе, тай-пан. Жалко, че Чен Шенг има семейство, иначе той би бил идеален избор за „лидер на триадите“. С помощта на джос аз съм следващият, който ще застане начело на „Ноубъл хаус“. Не се тревожи, Джин-куа ще ти помогне да намериш подходящата примамка.

— Тай-пан, да поговорим за по-важни неща. Какво ще кажете за тази статия? Свършено ли е с Хонконг? Заплашени сме да загубим цяло състояние. За нас би било катастрофално да загубим острова.

— Има преди това няколко по-малки проблема. Но те ще бъдат разрешени. Хонконг ще бъде запазен. Това правителство скоро ще падне. Не се тревожи. „Ноубъл хаус“ и Хонконг са неразделни.

Безпокойството на Гордън Чен се изпари.

— Сигурен ли сте? Този Кънингтън ще си отиде ли?

— По един или друг начин. Да.

Той погледна към баща си с възхищение. Да, мислеше той, ако се наложи, дори с убийство. Превъзходно. Той изпитваше желание да каже на тай-пан, че бе елиминирал Горт и по този начин е спасил живота му. Но това може да почака за по-удобен, по-важен момент, каза си той, възрадван.

— Превъзходно, тай-пан. Признавам, че ми вдъхвате кураж. „Ноубъл хаус“ и Хонконг са неразделни.

Ако не са, ти си загубен, помисли той. Но ти никога повече не трябва да стъпваш на континента. Не, докато тази история с Триадите не приключи. Не. Ти си подходящ за Хонконг. Това е мястото ти или гробът ти.

— Тогава ние бихме могли да разширим дейността си и да рискуваме по-сериозно. Аз ще работя да направя Хонконг много силен. О, да. Успехите ви могат да зависят от мене! Благодаря, тай-пан, за куража, който ми дадохте.

— Моята лейди иска да те види. Слез при нея, а?

— Благодаря. Благодаря също за предупреждението ви за тази нелепа, но опасна история.

Гордън Чен се поклони и излезе.

Струан наблюдаваше сина си много внимателно. Той ли е или не е той? Изненадата може да се окаже истина. Това, което той каза, е доста правдоподобно. Не зная. Но ако това е Гордън, ти трябва да бъдеш много умен, за да го хванеш. А после?

Струан намери Скинър в печатницата на „Ориентал експрес“. Вътре бе задушно и шумно. Той похвали издателя за работата му.

— Не се тревожи, тай-пан — каза Скинър. — Ще се появи нова статия в утрешния брой.

За доказателство, той подаде един лист на Струан.

— Ще се радвам да свърши това проклето лято. — Той бе облечен с обичайната си черна работна престилка и плътни панталони.

Струан прочете статията. Тя бе изпълнена с нападки и сарказъм и подчертаваше необходимостта всички търговци да се обединят и активно да въздействат на Парламента за компрометирането и отстраняването на Кънингтън.

— Мисля, че тази статия би накарала някои от по-младите да реагират веднага — каза той одобрително.

— И аз мисля така. — Скинър разпери ръце да облекчи палещия сърбеж под мишниците си. — Проклета горещина! Излагаш живота си на опасност, тай-пан, като се разхождаш сам в нощта — каза той.

Струан носеше тънка риза, ленени панталони и леки ботуши.

— Би трябвало да се обличаш като мене. Ще се потиш по-малко и няма да ти е толкова горещо.

— Не споменавай за тази напаст. Нищо не можеш да направиш срещу горещината — това е тежестта на лятото. Човек е роден да се поти.

— Да. И да бъде любопитен. Ти спомена нещо в бележката си за странна добавка към споразумението на Лонгстаф с вицекраля Чинг-со. Каква е тя?

— Просто странна подробност от информацията, която журналистите събират. — Скинър избърза лицето си с кърпа, която остави следи от печатарско мастило, и отново седна на високия стол. Той каза на Струан за семената. — Черници, камелии, ориз, чай и всякакви видове цветя.

— Това е твърде любопитно — каза Струан замислено. — Доколкото зная, Лонгстаф няма слабост към градинарството. Може би това е идея на Синклер — той се занимава с такива работи.

— Или на сестра му. — Скинър погледна към китайските печатари, които работеха на печатарската преса. — Научавам, че тя е много болна.

— Тя се възстановява, щастлив съм да го кажа. Докторът каза, че било стомашно разстройство.

— Чувам, че Брок бил на флагманския кораб този следобед.

— Информацията ти е точна.

— Чудех се дали да не приготвя един некролог.

— Понякога мисля, че хуморът ти не е много забавен.

Капки пот се стичаха по лицето на Скинър и падаха върху нечистата му риза.

— Това не го казах на шега, тай-пан.

— Добре, аз го приемам като шега — каза Струан. — Не е добре да се говори за некролози. — Той погледна пресата, която печаташе утрешния брой на вестника. — Мислех си за Уолън. Лонгстаф наименува стария град Куинс таун. Сега имаме нов град. Може би Уолън ще има честта да избере ново име.

Скинър се усмихна.

— Това добре би го заангажирало. Какво име си избрал, тай-пан?

— Виктория.

— Харесва ми. Виктория, а? С един прост удар Лонгстаф е отстранен. Разглеждай го като „предложение“, тай-пан. Остави това на мене. Уолън никога няма да осъзнае, че това не е било негова идея, гарантирам ти. — Скинър почеса корема си със задоволство. — Кога ще стана собственик на вестника?

— Денят, в който Короната ще приеме Хонконг и договорът бъде ратифициран от двете правителства. — Струан му подаде някакъв документ. — Всичко е написано тук. Моят печат е върху документа Разбира се, при условие че по това време „Ориентал експрес“ все още представлява интерес за тебе.

— Имаш ли някакви съмнения, тай-пан? — попита Скинър зарадван.

Той ясно виждаше бъдещето. Десет години, си каза той. Тогава аз ще бъда богат! Ще се върна у дома, ще се оженя за дъщеря на благородник, ще си купя имение в Кент и ще основа вестник в Лондон. Да, Морли, стари приятелю — мислеше той, — ти измина дълъг път от алеите на Лаймхаус, това отвратително сиропиталище, и каналджийството. Бог да прокълне тези дяволи, които те родиха и те изоставиха.

— Благодаря, тай-пан. Няма да се откажа, не се страхувай.

— Между другото, една изключителна история може да те заинтересува. Синконата лекува маларията в Хепи вели.

Скинър онемя.

— О, Боже мой, тай-пан, това не е просто история — това е безсмъртие. Каза изключителна? Това е най-голямата история на света! Разбира се — прибави той хитро, — най-важното от историята е дали „тя“ или „той“ бе излекуван.

— Пиши каквото искаш. Само не намесвай мене и моите хора в това.

— Никой няма да повярва, освен ако не видят с очите си излекувания. Докторите ще кажат, че това е безсмислица.

— Да го кажат. Техните пациенти ще умират. Така го напиши! — каза Струан твърдо. — Аз вярвам, че тази история е вярна и затова съм инвестирал голяма сума пари. Купър и аз сме съдружници в бизнеса със синкона. До шест месеца ще имаме на разположение големи количества от нея.

— Мога ли да публикувам това?

Струан се засмя.

— Не бих ти го казал, ако бе тайна.

Като излезе на Куинс роуд, Струан бе облъхнат от горещината на нощта. Луната беше високо в небето, почти закрита от облаци. Но все още нямаше ореол около нея. Той тръгна по пътя и стигна до корабостроителницата. Там свърна по една мрачна разровена улица. Изкачи се по малка стълба и влезе в някаква къща.

— Благословени Боже! — каза мисис Фордъринджил. Изкуствените й зъби правеха усмивката й странна. Тя бе в дневната и вечеряше — пушена риба, черен хляб и бутилка английска бира. — Момичета! — извика тя и размаха звънеца, който бе закачен на колана й. — Винаги съм казвала, че няма нищо по-добро от хубаво веселие в топла лятна нощ.