Тай-пан

— Нищо, моето момче. Просто се бях замислил.

— Имате ли кораб, който да тръгва днес или утре?

— Какво?

— Към Макао — каза Хорацио със смях. — Да заведе Мери в Макао.

— О, да. Мери — Струан се овладя. — Може би утре. Ще ти съобщя, момко.

Той си проби път през търговците, отправяйки се към Роб, който бе застанал до една от масите, загледан в морето.

— Сега какво следва, мистър Струан? — извика Скинър.

— Моля?

— Вече получихме острова. Какъв е следващият ход на „Ноубъл хаус“?

— Да строим, разбира се. Първото, което построим, първо ще донесе печалба, мистър Скинър. — Струан кимна добродушно и продължи пътя си. Запита се какво ли биха казали другите търговци и дори Роб, ако узнаеха, че той е собственикът на „Ориентал експрес“ и че Скинър работи за него.

— Няма ли да хапнеш нещо, Роб?

— По-късно, Дърк. Има достатъчно време.

— Чай?

— Благодаря.

Купър се доближи до тях и вдигна чаша.

— За „Прищявката на Струан“!

— Ако е така, Джеф — каза Струан, — всички вие ще ни последвате в канавката.

— Аха — каза Роб. — И ще излезе бая скъпичка канавка, ако Струан имат нещо общо с нея.

— „Ноубъл хаус“ прави нещата със замах! Отлично уиски, бренди, шампанско. И венецианско стъкло. — Купър почука по чашата си с нокът и звукът, който се чу, бе ясен и чист. — Възхитително!

— Произвеждат се в Британия. Току — що откриха нова технология. Една от фабриките вече ги пуска по хиляда на седмица. За една година ще има дузина фабрики. — Струан замълча за момент. — Ще ви доставя в Бостън каквито количества искате. Десет американски цента на чаша.

Купър разгледа чашата по-внимателно.

— Десет хиляди. Брок ще ти вземе дванадесет.

— Петнадесет хиляди по седем цента.

— Сделката е сключена — с гарантирана поръчка за тридесет хиляди на същата цена за една година от този момент и гаранция, че ще внасяте само чрез Струан.

— Сделката е сключена — ако превозите товар памук със същия кораб от Ню Орлийнз до Ливърпул.

— Колко тона?

— Триста. Обичайните условия.

— Сделката е сключена — ако вие действате като наш агент в Кантон за чая от този сезон. Ако се наложи.

Купър моментално застана нащрек.

— Но войната свърши. Защо ви е агент?

— Нали е сделка?

Мислите на Купър се рояха като пчели в кошер. Договорът на Чюицай незабавно отваряше Кантон за търговия. Още на следващия ден те щяха да се върнат в Селцето в Кантон и да заживеят там отново. Щяха да се върнат при предприятията си и хонги, както ги наричаха в Ориента — и да останат там до май, както винаги, когато сезонният бизнес приключваше. Но за „Ноубъл хаус“ сега да търси агент в Кантон бе толкова глупаво, колкото ако Съединените щати заявяха, че имат нужда от кралско семейство.

— Нали е сделка, Джеф?

— Да. Пак ли очаквате война?

— Целият живот е непредсказуем, нали? Волфганг се опитваше да каже това.

— Не знам.

— Кога ще бъде готов новият ви кораб? — попита внезапно Купър присви очи.

— Как разбрахте за него? Никой извън компанията не знае.

Роб се засмя.

— Работата ни е да знаем, Джеф. Корабът може да се окаже нелоялна конкуренция. Ако плава така, както Дърк предполага, може дави го отмъкнем изпод носа. Или да построим още четири като него — За британците ще бъде едно разнообразие да купуват американски кораби — каза Купър напрегнато.

— О, ние няма да ги купуваме, Джеф — каза Струан. — Вече имаме копие на външните очертания на корпуса му. Ще го построим там, където винаги строим. В Глазгоу. На твое място бих наклонил още малко мачтите и бих издигнал краищата на рейките на грот и бизанмачтата. Как ще го наречете?

— „Индепендънс“.

— Тогава ние ще наречем нашия „Индепендънт клауд“.

— Ако си струва.

— Ние ще ви изместим от моретата. Два пъти ви побеждавахме във войната, а сега ще ви ударим там, където наистина боли. Ще ви вземем хляба.

— Нямате никакъв шанс. — Струан забеляза, че Тилмън си тръгва. Внезапно гласът му зазвуча по-твърдо: — И няма и да имате, докато половината ви държава се крепи върху робството.

— След време това ще се промени. Всъщност англичаните започнаха.

— Мерзавци го започнаха.

Да, а безумци го продължават, помисли си Купър с горчивина, като си припомни жестоките караници насаме, които винаги избухваха между него и партньора му, който притежаваше плантация с роби и търгуваше с тях. Как можеше Уилф да е толкова заслепен?

— И вие участвахте в търговията допреди осем години.

— Струанови никога не са търгували с хора. И се заклевам в Бога, че на всеки кораб, който го прави, ще му стане тясно в тия морета. Във или извън британски води. Ние дадохме пример на света. Робството е извън закона. Господ да ни е на помощ, трябваше да се борим чак до 1833, но сега е свършено. На всеки кораб, запомни!

— Тогава направи нещо друго. Използвай влиянието си да ни се разреши да купуваме опиум от трижди проклетата Остиндийска компания. Защо всички освен британските търговци трябва да бъдат изключени от аукционите, а? Защо ще ни заставят да купуваме долнокачествен турски опиум, когато има повече от достатъчно от Бенгал за всички нас?

— Направих повече, отколкото бях длъжен, за да разруша компанията, както много добре знаеш. Похарчи малко пари, мойто момче. Заложи малко. Убеждавай във Вашингтон. Натисни брата на съдружника си. Не е ли той сенатор от Алабама? Или е прекалено зает да се грижи за своята търговия и „пазарите“ в Мобил?

— Знаеш какво мисля за това, по дяволите — тросна се Купър. — Открийте опиумните търгове и ние ще ви изтикаме отвсякъде. Мисля си, че вие всички се страхувате от свободната конкуренция, ако трябва да признаем истината. Иначе защо да остават в сила всичките ви закони за корабоплаването? Защо да бъде закон, че само английски кораби могат да доставят стоки в Англия? С какво право монополизирате най-големия потребителски пазар на света?

— Не по божествено право, момко — каза остро Струан, — което, изглежда, определя американския начин на мислене и външната политика.

— За някои неща ние сме прави, а вие грешите. Нека се конкурираме свободно. По дяволите тарифите! Свободна търговия и свободни морета — това е, което е правилно!

— Тук сме съгласни с вас. Не четете ли вестници? Нямам нищо против да ти кажа, че всяка година купуваме по десет хиляди гласа, с които подкрепяме местните членове на парламента, които да прокарат свободната търговия. Доста се стараем, както виждаш.

— Един глас, един човек. Ние не купуваме гласове.

— Вие си имате система, и ние си имаме. Ще ти кажа и нещо друго. Британците бяха против американските войни. И против проклетите хановерски князе. Вие не спечелихте войните. Ние загубихме. С радост. Защо да воюваме с близки и роднини. Но ако народът на островите някога наистина реши да воюва с Щатите, то внимавайте, да му се не види. Защото сте загубени.

— Мисля, че следва тост — каза Роб.

Двамата мъже откъснаха поглед един от друг и се втренчиха в него. За тяхно учудване той наля три чаши.

— Ти не трябва да пиеш, Роб — каза Струан с упрек в гласа.

— Ще пия. За пръв път на Хонконг. За последен път — Роб им даде чашите. Уискито беше златисто-кафяво и дестилирано специално за „Ноубъл хаус“ в Лох Танох, където бяха родени. Роб имаше нужда от питие. Всъщност имаше нужда от цялото буренце.

— Ти си се заклел със свята клетва!

— Знам. Но е на лошо да вдигаш тост с вода. А този тост е важен, — ръката на Роб потрепери, когато вдигна чашата. — Пия за нашето бъдеще. За „Индепендънс“ и „Индепендънт клауд“. За свобода на моретата. За свобода от всички тирани.

Той отпи и задържа течността в устата си, чувствайки как го изгаря, а тялото му се гърчеше в желание за нея. Но той я изплю, а остатъка изсипа на крайбрежните камъни.

— Ако още веднъж го направя, избий чашата от ръката ми. — Той се извърна отвратен и се отправи към вътрешността на острова.