Седмият папирус (Том 2)

— Нали каза, че хеликоптерът бил вражи? — попита Джени. — Значи по-добре те, отколкото ние.

Пилотът насочи Голямата Доли по курса й на север и самолетът полетя над безкрайната пустош на Суданската долина, а Никълъс се върна при останалите в голямата кабина.

— Да наместим ранените по-удобно — предложи той.

Сапьора и Роян разкопчаха предпазните си колани и заедно с него отидоха при партизаните. В бързината шестимата ранени бяха оставени по пода на самолета.

Скоро обаче Никълъс се отдели от групата и застана пред добре заредения килер зад пилотската кабина. От единия от рафтовете си избра студена консервирана супа, а от хладилника извади пресен хляб, нарязан фабрично на филийки. Докато водата за чая вреше, той се разрови из чантата си и извади найлоновия плик с лекарствата. Отвори едно от шишенцата и изсипа пет таблетки в дланта си.

Скри се отново в килера и стри таблетките на прах. След това изля от врялата вода в две от порцелановите чаши на Джени, пусна пликчетата за чай и изсипа белия прах. Разбърка внимателно и доволно потри ръце. Колкото и да се правеше на египтянка, у Роян течеше твърде много английска кръв в жилите, за да откаже един освежителен чай.

След като поднесоха на ранените супа и хляб с масло, тя прие с радост чашата горещ чай, която й предложи. Докато двамата със Сапьора шумно сърбаха, Никълъс ги изостави и отиде в пилотската кабина.

— По кое време ще стигнем египетската граница? — попита той.

— След четири часа и двадесет минути — уведоми го Джени.

— Има ли някакъв начин да не навлизаме в египетското въздушно пространство? — подхвърли ненадейно.

Джени толкова се изненада от въпроса, че се извъртя на седалката си да го погледне по-добре.

— Е, винаги мога да свърна на запад и да посетя полковник Кадафи. Това, че ще изгубим поне седем часа, разбира се, не е от значение, пък като ни свърши бензинът, ще кацнем на почивка в Сахара. — Той смигна на приятеля си и го изгледа изпитателно. — Кажи, момче, какво те вдъхнови да ми зададеш толкова глупав въпрос?

— Нищо особено, просто ей тъй за разнообразие.

— Доста странен начин да си разнообразяваш живота — смъмри го Джени. — Има неща, с които не бива да се шегуваме.

Никълъс го потупа по рамото.

— Забрави.

Когато се върна в голямата кабина, Сапьора и Роян бяха поседнали на две от сгъваемите койки, закачени за стената. Празната чаша на Роян стоеше на пода в краката й. Никълъс седна до нея и тя протегна ръка да пипне окървавената превръзка под устата му.

— Няма да е зле да те прегледам.

Свали почервенелия парцал от лицето му и с умелите си хладни пръсти започна нежно да опипва възпалената му кожа. Проми зашитата рана със спирт и сложи лепенка отгоре й. Оставил се на лекарските й манипулации, Никълъс се чувстваше доста гузен.

Пръв изпита ефекта от погълнатото приспивателно Сапьора. Без да каже нищо, той се изпъна на леглото и затвори очи. Скоро тихото му хъркане огласи помещението. Няколко минути по-късно и Роян се отпусна лениво на рамото на приятеля си. Той я изчака да заспи дълбоко, намести я върху възглавницата и вдигна краката й от пода на койката. За всеки случай дори я зави с одеялото. През цялото време тя не помръдна и той дори се уплаши да не е прекалил с дозата.

Най-накрая се реши да я целуне по челото.

— Как бих могъл да те мразя? — прошепна той на нечуващото й ухо. — Каквото и да сториш, вече ми е невъзможно да не те обичам.

Отиде до тоалетната и залости вратата зад себе си. Имаше достатъчно време. Двамата щяха да хъркат още поне няколко часа, а Джени и Фред бяха като вързани за командното табло, пък и си бяха пуснали любимата касетка с гласа на Доли Партън.

Никълъс свърши със задачата и веднага погледна към часовника си. Оказа се, че операцията му е отнела цели два часа. Пусна капака на тоалетната чиния и грижливо си изми ръцете. Огледа тясното помещение и отключи.

Сапьора и Роян лежаха, както ги беше оставил, и нямаха намерение скоро да се събуждат. В пилотската кабина Фред свали слушалките и му се усмихна съучастнически.

— Това е то, нилската вода. Като те хване разстройството, можеш да си прекараш часове в клозета. Даже се изненадвам, че е останала плът по тялото ти.

Никълъс се направи, че не разбира намека, и отново се надвеси над главата на Джени.

— Къде се намираме?

Джени забоде дебелия си показалец в някаква точка от картата, разгъната пред корема му.

— Още малко и ще се измъкнем — успокои той клиента си. — След час и двадесет минути минаваме границата.

Никълъс обаче нямаше работа и остана да прави компания на скучаещите пилоти. Най-сетне дойде заветният миг, когато Джени трябваше да изиграе поредната си роля. Грабна микрофона на радиостанцията и заговори на близката контролна кула.

— Ало, Абу Симбел! — избоботи той на арабски с подчертан катарски акцент. — Тук е Зулу-Вино-Униформа-Пет-Нула-Нула.

Дълго време обаче никой не му отговори. Джени чакаше, чакаше и накрая отбеляза:

— Оня хубостник сигурно си е довел някоя в кулата и сега го чакаме да си обуе гащите.

Чак на петото му повикване се чу отговор от летището в Абу Симбел. При започналия разговор Джени отново се захвана да измисля врели-некипели и да се прави на неориентиран арабин от Персийския залив.

След пет минути разправии диспечерът най-накрая го пусна да върви на север, но изрично го предупреди „да се обади отново при Асуан“.

Още един час продължиха да летят без проблеми, но нервите на Никълъс бяха изопнати до крайност.

Изведнъж, без всякакво предупреждение, пред носа на Голямата Доли просветна сребърна стрела. Изпод херкулеса се беше появил боен изтребител, който мина почти отвесно пред очите на тримата мъже в кабината. В следващия миг още два го последваха и от опасната близост Доли едва не попадна в дирите им. Друго, освен да напсува безумните пилоти, Джени не можа да се сети.

Всички добре познаваха модела на изтребителите — МИГ 21 — с цветовете на египетските военновъздушни сили. Под крилата им заплашително висяха ракети „въздух-въздух“.

— Неидентифициран самолет! — изрева Джени в микрофона. — Следваш опасен курс. Представи се.

Тримата в кабината се обръщаха и се опитваха да проследят движението на египтяните. Трите изтребителя почти излязоха от видимост, когато промениха посоката си и в бойна формация се приближиха повторно към тях.

— ЗВУ 500. Тук е Червеният вожд от военновъздушните сили на египетската народна армия. Ще следваш заповедите ми.

Джени погледна с недоумение Никълъс.

— Станала е някаква голяма грешка. Как са успели да ни подушат?

— По-добре слушай какво ти казва човекът, татко — посъветва го с тъжен глас Фред. — Иначе ще ни гръмнат, та окото им няма да мигне.

Джени вдигна рамене и с траурен тон заговори по радиото:

— Червен вожд. Тук е ЗВУ 500. Ще сътрудничим. Кажи исканията си.

— Новата ти посока е 053. Изпълнявай незабавно!

Джени обърна Голямата Доли на изток и погледна картата си.

— Асуан! — възкликна той и едва не заплака от скръб. — Египтяните ни отвеждат към Асуан. По дяволите, поне да ги предупредя, че на борда имаме ранени.

Никълъс отиде при леглото на Роян и я събуди. Приспивателното продължаваше да действа и тя едва се довлачи до тоалетната. Все пак, когато след десет минути се показа отново на вратата, беше със сресана коса и изглеждаше освежена. Той се успокои, че „лекарството“ му не е довело до нежелани последици.

За сетен път Нил се показа насреща им заедно с града Асуан, прострял се по двата му бряга в близост до първия праг и огромния язовир „Гамал Абдел Насър“. Насред реката като голяма зелена риба плуваше живописен остров.

Този път в слушалките заговори гласът на военния диспечер на летището. Без да се отклонява от получените заповеди, Голямата Доли се насочи с достойната походка на възрастна дама към макадамовата писта. Трите изтребителя повече не се забелязваха, но присъствието им се издаваше от сбитите съобщения по радиото, с които предаваха пленниците на разпореждането на наземния контрол.