Сраснати

– Ами, да – смънква той. – Ти си...

– Аз съм твоята годеница. С теб сме сгодени. Баща ти стъкми за нас това местенце. Срещнахме се на танците.

– Есенните танци?

– Кои други?

– Поканил съм те на есенните танци? – Не помни да е виждал това момиче преди. Спомня си само момичета, които правят гимнастика и пеят в хор на сцената.

– Отидохме с други хора, но когато ме видя, напълно забрави за момичето, с което беше дошъл. – Тя взимя ръката му и я притиска към лицето си.

В този миг забелязва, че част от кутрето му липсва – отрязано точно на ставата.

– Божичко! Какво е станало с ръката ми?

– Спокойно, Партридж. Не бива да се вълнуваш толкова.

– Какво е станало с мен? – Гласът му звучи неестествено, сякаш се чува да говори по радиото.

– Беше в кома. Дълго време ту идваше на себе си, ту пак изпадаше в безсъзнание. Вече е зима. Почти Коледа!

– Злополука ли е станала? Божичко, кажи ми! – Той докосва чуканчето, останало на мястото на кутрето му. Представя си как един нож се спуска към пръста му и се чува странно изпукване. Ножът го кара да се замисли за старите кухни. Нямаше ли изложба на тема „Домашен бит“ в Залата на учредителите?

– Злополуката беше ужасна. Помниш ли ледената пързалка?

Той тръсва глава. Стаята зад нея се завърта. Паника сграбчва гърдите му, а на всичкото отгоре се чувства изтощен.

– Ледена пързалка ли? – Чувства се така, сякаш в съзнанието му има празно място – бяло петно. Опитва се да стигне до него, но в мига, в който успява, то се изплъзва. – Каква ледена пързалка?

– Замразиха синтетичната настилка в гимнастическия салон. Двамата с Хейстингс отидохте там след часовете. Сложихте си кънки и започнахте да се пързаляте, но изведнъж ти се препъна. Падна и удари главата си в леда. А Хейстингс, без да иска, мина през кутрето ти. И го отряза.

Празното място в съзнанието му е като участък бял лед.

– А Хейстингс къде е? – Трябва да чуе и неговата версия. – В пансиона ли е?

– В Специалните сили.

– Хейстингс? Но той не става за Специалните сили. – Дали са искали да вземат и него, но после са се отказали заради злополуката? Замисля се за Седж. Иска му се да попита дали брат му наистина е мъртъв, но тогава истината изплува с съзнанието му: Седж е мъртъв от няколко години. Беше се самоубил. Вече го нямаше.

– Наложи се да вербуват набързо няколко момчета. Сред тях са Вик Уелингзли, близнаците Елмсфорд, Хейстингс и още много други. Заради нещастниците – прошепва тя. – Имаше бунтове. Трябваха им още войници.

– Навън ли? Извън Купола? – Хрумва му мисълта за пепел и прах, носени от вятъра, почти го усеща с кожата си.

– Шшшт – казва тя. – Малко хора знаят за това, но, да, вярно е.

Главата му ще се пръсне.

– Процедурите за кодиране – сеща се той. – Всичко е отишло по дяволите. Пропуснал съм ги. И училището също. Но къде е баща ми?

– Не се безпокой – отвръща тя. – Баща ти има планове за теб. Чудесни планове!

Усеща остра болка в гърдите си. Дали не е страх?

– За мен ли? Защо? Той дори не ме харесва.

– Баща ти те обича, Партридж. Никога не забравяй това!

– Какви са тези планове?

– Не само за теб, а за двама ни!

– Но аз дори не знам как се казваш.

– Разбира се, че знаеш. Името ми е Айралийн. Сигурна съм, че го знаеш. Запечатано е завинаги в сърцето ти. Не помниш ли?

„Айралийн. Тайни. Обещания.“

– Току-що си спомних – отвръща той. „Айралийн. Пиано. Айралийн. В студа. В мрака.“ – Да, спомням си. – Дали я обича? Споделяли ли са чувства и обещания? Били ли са заедно в студа и в мрака? Той се взира в лицето ù. Тя се навежда и го целува нежно по устните. Струва му се, че си спомня как се целуват в студа, голи. Студ ли? Къде са намерили такъв студ? В гимнастическия салон, охладен заради ледената пързалка?

– Разкажи ми повече за себе си. Искам да знам подробности.

– Ами майка ми беше вдовица. С баща ти се познават от години и едва наскоро се ожениха. Но ние с теб нямаме кръвна връзка, така че всичко е наред.

– Баща ми се е оженил повторно? Той не е такъв човек ... – Не е от хората, които се влюбват, мисли си Партридж. Баща му не разбира любовта. – Баща ти е умрял? Майка ми също. Тя е мъченица. Загина по време на Детонациите, докато спасяваше други хора. – В това няма никаква логика, но Айралийн го приема мълчаливо.

– Да, знам – казва тя. – Баща ми се провали заради измама и го пратиха в затвора още преди Детонациите. За щастие майка ми вече се познаваше с него, когато това се случи, и той ни помогна финансово. Без него изобщо нямаше да се справим, нито пък щяха да ни приемат в Купола. – От тази история му призлява. Стомахът му се обръща. Но защо? Баща му е помогнал на една вдовица. Влюбил се е отново. Това са все хубави неща, нали?

Айралийн взима мобилния телефон от скута си.

– Получи се гласово съобщение от баща ти.

Партридж изпъва гръб – навик, който се проявява винаги, когато баща му е наблизо.

Айралийн натиска един бутон и в стаята се разнася гласът на баща му: „Партридж, много се радвам, че вече си в съзнание и достатъчно добре, за да чуеш това съобщение.“

Изведнъж го изпълва такава омраза, такъв непреодолим гняв, че сякаш гърдите му ще експлодират.

– Почакай! – казва на Айралийн. – Натисни „стоп“.

Настъпва тишина.

Слага ръка на устата си, опитвайки да овладее дишането си.

– Добре ли си?

– Пусни го – казва той. – Да приключваме с това.

„Сега е важно да си спокоен – продължава баща му. – Върни се към предишния си живот. Забавлявай се.“ Сърцето на Партридж бие учестено. Баща му никога не му е казвал да се забавлява. Освен това в гласа му има нещо странно – звучи неестествено и някак остарял, но не с месеци, а с години, може би с десетилетия. Пита си дали баща му не е болен. Затова ли не е дошъл при него?

„След няколко дни – продължава баща му – ще те повикат отново в болницата. Там ще се опитат да възстановят някои от – той се колебае за миг, но после явно решава да се придържа към медицинската терминология – синаптичните връзки в мозъка ти. А когато това стане, синко, ще ти гласувам изцяло доверие. Имам големи очаквания към теб като водач. Сега ще обявя официално решението си. – Той прави пауза, както по време на публични обръщения. Пауза, заредена с напрежение. Кани се да обяви нещо. Стомахът на Партридж се свива, сякаш очаква удар. – Ти ще бъдеш моят приемник. Не мога да ръководя вечно. Още сега трябва да предам част от властта. На кой друг да я дам, ако не на теб?“

Патридж е смаян. Все още усеща изпепеляваща омраза, но се чувства и объркан, сякаш се намира извън времето и пространството. Баща му иска той да бъде негов приемник, да управлява? В това няма никаква логика – нито в баща му, нито в стаята с полюшващи се пердета, нито пък в това момиче, което се взира в него с широко отворени от очакване очи.

Баща му продължава: „Предполагам, че в този момент Айралийн е до теб. Така че чуйте ме и двамата: през следващите дни искам да се забавлявате. Това е заповед. Защото бъдещето идва, и то много бързо“.

Това е краят. Айралийн се взира в Партридж, стиснала здраво мобилния телефон.

– Партридж? – изрича тя нежно.

Той забива юмрук в матрака и остава изненадан от собствената си сила. Момичето се сепва, за миг раменете ù застиват.

– В това няма никаква логика! – казва той, усещайки прилива на болка в главата си. – Баща ми се срамува от мен. Знам го със сигурност.

– Той те обича – прошепва Айралийн.

– Нищо не знаеш за нас – възразява Партридж.

– Напротив – отвръща тя, навеждайки се към него. – Може би досега не е искал да признае, че има нужда от теб. Може би е искал да ти спести товара на бъдещето. Но сега има нужда от теб. Той беше...

– Болен е, нали? Умира ли?

– Не, не, не умира – отвръща бързо Айралийн. – Известно време не беше добре. Скоро ще се оправи и все пак не е вечен. Кой друг му е останал освен теб?

Погледът му да блуждае из стаята. Няма представа как да обори думите на Айралийн. Баща му винаги е бил непонятен за него. Може би тя е права. Седж вече го няма. Останал му е само Партридж.