Сраснати

– Ще се погрижа. Обещавам. – Тя приглажда гънките на ризата му. Отпуснала е глава на гърдите му, сигурно долавя ударите на сърцето му. Двамата са будни и живи в сграда с хибернирани тела, с живи мъртъвци.

– Партридж, може ли пак да включа камерите? Чувствам се по-сигурно. Сякаш бдят над мен. Освен това искам да ни видят така. Може ли?

– Не ми е приятно, но засега може.

Тя се пресяга към масичката до леглото и натиска няколко бутона на глобуса. Капаците, скриващи камерите, се прибират с добре познатото му щракване. Отново е под наблюдение.

Преша

Слънцестоене

Преша се събужда. Под якето и двата вълнени пуловера усеща нечие топло тяло. Обръща се незабавно.

Това е Брадуел, дълбоко заспал; смаяна е от едрото му тялото, сякаш е открила мечок в леглото си – само дето това не е леглото ù. А подлез. Знае, че има приказки за мечоци, но не може да си спомни какво се случва. Брадуел диша равномерно. И двамата са облечени, преплели крака в съня си. Преди да заспят, се целуваха дълго, докато накрая устните ù изтръпнаха.

Птиците на гърба на Брадуел се размърдват. Нощ е, но Преша вижда лицето му на смътната лунна светлина – изражението му е така спокойно, че изглежда по-млад. Та той е млад, напомня си тя. В този миг изглежда толкова уязвим, че Преша си представя какъв щеше да бъде, ако всичко това не се бе случило – убийството на родителите му, загубата на Уолронд, Детонациите... Нима е можел да бъде с ранимо и нежно сърце? Но сигурно дълбоко в себе си е чувствителен и затова толкова късно се откриха. И той като нея се страхува да не бъде наранен.

Тя докосва инстинктивно двата мускала на кръста си. На сигурно място са.

Вече няма да може да заспи, а и сигурно е време да смени Ел Капитан на поста. Измъква се от прегръдката на Брадуел, премята пушката през рамо и взима ножа си.

Докато излиза от подлеза, до слуха ù достига песен – любовна песен за мъж, изгубил любимата си по време на Детонациите. Неведнъж е чувала тази песен.

Вода и пепел, от вода и пепел става камъкът най-здрав.

Вовеки тук ще чакам, докато сам превърна се на камък.

Сигурно е Ел Капитан. Тя опира гръб на склона на хълма и притихнала, се заслушва. Гласът му звучи тъжно, сякаш сърцето му е разбито. За първи път долавя такива чувства у него. Пита се дали не е влюбен, или може би е изгубил любим човек. Няма друго обяснение за силния копнеж, който струи от дрезгавия му глас.

Тъй като не иска да го смути, тя се връща в подлеза и после излиза отново, прокашляйки се високо.

Песента пресеква.

– Кап? – обажда се тя.

– Какво има? – отвръща той рязко.

Щом се изкачва на възвишението, Преша го заварва седнал насред разбитите релси, сложил пушката в скута си. Хелмут се е облегнал на гърба му и той се поклаща лекичко, сякаш приспива бебе – Хелмут или пушката? Но, изглежда, го прави несъзнателно. Финън клечи до наблизо, притихнал в сянка.

– Защо не влезеш да поспиш? Аз ще поема смяната.

– Къде е Брадуел?

– Спи.

– Наистина ли? – казва той, сякаш я обвинява в нещо. Дали знае, че са се целували?

– Да. Той ще поеме следващата смяна. Аз не можах да заспя.

– Виждам.

– А на теб какво ти е?

– Нищо. – Ел Капитан става. – Да ти оставя ли Финън или да го взема с мен?

– Остави го – отвръща Преша. – Ако наоколо е спокойно, ще мога да проуча някои факти.

– Досега беше сравнително спокойно. – Той поема надолу по хълма. – Пътуването ни едва е започнало, а вече сме с човек по-малко. Ще трябва да се стегнем. Всички.

– Наясно съм с това.

Той вдига вежди, като че ли се съмнява, че е така. Подозрението, прокраднало се в погледа му, не ù харесва. Хелмут надига сънено глава. Щом вижда Преша, се усмихва.

– Заспивай, Хелмут. – Ел Капитан го поглежда през рамо. – Хайде, заспивай. – После се обръща и се спуска бързо надолу.

Навън е студено. Преша обгръща тялото си с ръце. Известно време си тананика песента с мисъл за Брадуел. В нея се пее за очакването на любимата, която никога няма да се върне. Страховете ù я обземат отново.

Околността изглежда притихнала и спокойна и затова казва на Финън:

– Събуди се. Да свършим малко работа.

Лампичките на Финън светват. Краката му се разгъват с жужене от корпуса и той се изправя.

– Трябва ми още информация за Ирландия и за Нюгрейндж. Разкажи ми каквото знаеш.

Финън я залива със смайващо количество информация – история на войните, топография, метеорологични данни, геология и дори кратък преглед на ирландската митология, поезия и народно творчество. Въздухът около нея е грейнал в светлина, сякаш е запален лагерен огън.

Накрая Финън стига до същината на въпроса, историята на Нюгрейндж, който се оказва по-стар от Стоунхендж и от пирамидите – дело на високоразвита древна култура. В гробницата има проход, прокопан на шейсет стъпки във вътрешността на могилата. Веднъж годишно, по време на зимното слънцестоене, слънчевата светлина прониква в прохода, достигайки до сърцето на могилата през специален отвор, наречен капандура, точно над входа. В днешно време явлението настъпва четири минути след изгрева на слънцето, но преди пет хиляди години се е наблюдавало при изгрев слънце.

Тази информация я кара да се замисли. Преша казва на Финън да ù разкаже повече за зимното слънцестоене – най-краткия ден и най-дългата нощ в годината.

– Тази година кога ще бъде? – пита тя.

– На двайсет и първи декември – отвръща Финън със своя леко металически глас. – Слънцето ще изгрее в осем и трийсет и една сутринта.

– Защо са били толкова обсебени от зимното слънцестоене?

Финън отваря нова страница, където се споменава, че според някои изследователи мястото представлява погребална могила, докато други го смятат за светилище на свързан с астрологията религиозен култ.

– Което отново ни отвежда при Сигнус – прошепва Преша. – Съзвездието. – Изведнъж я обзема странно усещане. Гърдите ù се свиват от остра болка и тя остава без дъх. Сякаш тялото ù е осъзнало нещо, което мозъкът ù още не е проумял. – Свързан с астрологията религиозен култ. Изгрев слънце. Двайсет и първи декември. Осем и трийсет и една сутринта.

– Колко време остава светлината в камерата? – обръща се тя към Финън.

– Седемнайсет минути – отвръща той.

– И осветява пода, нали? Пода на камерата?

Финън примигва, сякаш потвърждава фактите.

Преша грабва кутията и се спуска към подлеза.

– Брадуел! Кап! Хелмут! Събудете се! – вика тя.

Брадуел се повдига на лакът.

– Какво има?

Ел Капитан, който спи до него, също се обажда:

– Какво по дяволите...?

– По дяволите! – възкликва уплашено Хелмут.

– Уолронд – изрича Преша. – Помниш ли какво каза той?

– Какво каза ли? Може ли малко контекст? – Брадуел разтърква очи с прекрасните си ръце – ръцете, които прегръщаха тялото ù, ръцете, които обожава.

– В Посланието Уолронд спомена: „Времето е от съществено значение.“ Помниш ли? А ти се чудеше защо го казва.

Брадуел сяда.

– Да. Защото времето е било от значение, докато все още са имали шанс да попречат на Уилъкс да взриви света – но не и сега.

– За какво става дума? – недоумява Ел Капитан.

– Докато правих проучване за Нюгрейндж, установих, че там времето има значение само веднъж годишно – обяснява Преша. – В точно определен ден и час. – После им разказва за гробницата, за прохода и за светлината, озаряваща вътрешната камера. – Само за седемнайсет минути.

– Мислиш ли, че Уолронд може да е скрил формулата там? – пита Ел Капитан.

– Ако Уолронд е знаел, че има шанс Уилъкс да пощади купола в Нюгрейндж, може наистина да я е скрил там и това да е указание за местоположението ù – казва Брадуел. – Хиксът обозначава точното място.

– Трябва да стигнем дотам – казва Преша. – Да си съберем багажа и да тръгваме. До двайсет и първи декември има само три дни. Имаме нужда от тези седемнайсет минути.