Сраснати

Партридж не вярва на ушите си. В това няма никакъв смисъл. Оглежда опустошената околност.

– Навън е пълно с варвари. Ще направя всичко по силите си... – Иска да ù каже, че ще положи усилия да се грижат добре за нея, но знае, че Лайда не иска и да чуе.

– Вътре също е пълно с варвари. Само че в Купола ни лъжат.

Права е, разбира се. Партридж се заглежда в пясъчните създания, които се надигат и после изчезват, блуждаейки под земята. Като кораб, който влачи мрежата си по дъното на морето.

– Може би ти нямаш нужда от мен, но ако аз имам нужда от теб?

– Не мога. – Гласът ù е твърд, дори не потрепва. Това го изненадва.

– Но ти щеше да дойдеш с мен. Нали се сбогува с този свят? Чух те да го казваш.

Тя поклаща глава.

– Не се сбогувах с този свят – отвръща тя. – Сбогувах се с теб.

Партридж усеща, че не му достига въздух, сякаш нещо го блъска в корема. Поглежда към руините на затвора. По срутените греди пълзи тънък лъч светлина. Това е Хейстингс, който си пробива път сред отломките. Изведнъж спира, сякаш усетил, че някой го наблюдава. После се обръща и поглежда към Партридж, осветявайки лицето и гърдите му. Оборудван е с отлично зрение. Сигурно го вижда в най-малки подробности. Хейстингс отмята косата от очите си, след което поема към къщата.

−– Хейстингс идва насам – казва Партридж. Обръща се към Лайда. Страните ù са порозовели от вятъра, а сините ù очи изглеждат още по-сини. – Какво трябва да кажа, за да те убедя да дойдеш? Ще ти обещая каквото поискаш. – Бои се да не заплаче.

−– Това ще ти трябва. – Подава палтото му. Той отказва да го поеме, сякаш това ще я задържи при него – едно палто, което не може да върне. После го взима и извръща поглед. Тя го целува по бузата.

– Не бива да оставаш сама тук – казва той.

– Майките ще дойдат да ме вземат.

Партридж долавя ударите на собственото си сърце, а после и трополенето от ботушите на Хейстингс, долитащо от долния етаж.Той бърка в джоба на палтото си и изважда музикалната кутия.

– Вземи я. – Отначало ръцете ù дори не помръдват, но после тя вдига очи към него. – Моля те.

И тя я взима.

– Идвам! – виква той на Хейстингс.

– Пази се – казва тя. – Страх ме е, заради баща ти.

– Знам, че не може да му се вярва – отвръща той.

– Да, така е – съгласява се Лайда. – Но все още искаш да те обича.

Това е вярно. Не може да го отрече. И затова е толкова уязвим.

– Ти се сбогува, но аз не. – казва Партридж. – Защото един ден пак ще се намерим. Сигурен съм в това. – Не може да понесе мисълта, че тя го оставя. Виква отново на Хейстингс и хуква по стълбите.

Преша

Призрачни момичета

Вървят по брега на реката, където тръстиката е висока. От време на време се чува ръмженето на звяр. Веднъж тя зърна тъмна муцуна и мигновения блясък на оголени зъби. Брадуел би трябвало да знае къде е плитко, за да преминат от другата страна, само че още не е открил мястото, а дневната светлина вече избледнява. Реката е дълбока и тъмна. Реки. Някога виждала ли е друга река? Има ли спомен от подобно място? Почти може да го усети, но същевременно се бои от него. Дори да има спомен, изобщо не е сигурна дали иска да го извади от подсъзнанието си.

Вечерта е ветровита и студена. Тръстиките, покрити с тънък слой лед, потракват една в друга. На брега, където пръстта още не се е втвърдила от студа, засмуква ботушите на Преша, като че ли в нея има нещо живо, с пипала. Брадуел носи Финън под мишница. Двете карти – вече мръсни и измачкани – е затъкнал на кръста.

Течението е бързо. Преша се замисля за призрачните момичета. И запява песента с тих глас: Реката е широка, течението зове, извива се, зове. Кой от този свят ще ги избави?

– Казват, че наблюдателният пост, накъдето сме се запътили, е училището на момичетата от песента – казва Брадуел.

– Наистина ли?

– Поне така се говори. Нали знаеш как е било навсякъде, където е имало вода? Плувни басейни, езерца насред игрища за голф и реки като тази. – Тръстиката издрънчава. Нещо рунтаво се шмугва в храстите.

Преша знае само онова, което е чувала от хората. Всички тръгват към водата – процесия на смъртта – защото навред се извивят огнени вихрушки, светът е като кутийка с прахан. Навсякъде лумват пламъци. Също като призрачните момичета хората стигат до водата и реките се изпълват с тела. Обгорени и кървящи, намират там смъртта си. Но тя не помни онова време. Нито частица от него.

Преша поглежда реката и казва:

– Знаеш ли какво искам да разбера? Дали мога да плувам. Все пак това е нещо, което човек би трябвало да знае за себе си, нали?

– Да, така е.

Сенките наблизо се раздвижват. Разнася се ръмжене.

Брадуел се обръща и я поглежда.

– Е, искаш ли да опиташ?

– Да плувам? Да не си полудял? Водата е ледена. Къде ще пресечем реката?

– Хм, колкото до това – отвръща той, – не съм сигурен дали е километър напред или километър назад. Да не говорим, че зверовете наоколо стават нетърпеливи.

– Няма да вляза в мразовитата вода. Не защото не мога да плувам, а защото ще умрем от измръзване!

Тръстиките издрънчават. Едно дребно зверче се стрелва сред тях. Ръмженето се усилва.

Брадуел развързва обувките си.

– По-вероятно е преди това да ни погълнат гадините, които ръмжат.

– Какви са те? – прошепва Преша.

– Нямам представа, но са готови да нападнат. Виждаш ли ламаринения покрив ей там? – пита Брадуел.

Преша присвива очи, взирайки се отвъд реката. С мъка успява да различи покрив сред дърветата.

– Това ли е наблюдателният пост?

– Да.

– Няма ли мост или нещо такова?

– Кой да го построи, бобрите ли?

– Който и да е.

– Виждаш ли някого?

– Може би, ако извикаме, ще ни чуят.

– При шума на реката, едва ли? Но дори да ни чуят, какво ще направят? Ще направят мост, по който да преминем?

Мост от тела. Река. Има някакъв спомен. Усеща, че ù прилошава, слюнката в устата ù пари. Привежда се и се изплюва.

– Какво има?

– Нищо. Добре съм.

– Не изглеждаш добре.

– Нищо ми няма. – Нагазват във водата, която ще ги изцери, раните ще заличи и изцери. Смъртта всяко петънце от кожата им ще изтрие и тя ще заблести. – Представя си как призрачните момичета вървят слепешката, пеейки химна на училището. Тела и вода. Тела. Брадуел бе казал: „Нали знаеш как е било навсякъде, където е имало вода? Плувни басейни, езерца насред игрища за голф и реки като тази.“ Но дали знае наистина?

– Слушай. – Брадуел съблича якето си. – Трябва само да се отпуснеш, а аз ще те избутам до другия бряг.

Маршируват слепешката с песен жална, гласове печални, песен жална. Слушаме смирено, докато ушите ни не почнат да звънтят, ушите ни пищят, ушите ни звънтят. Тя се оглежда. Храстите приличат на свити от страх дребни животни. Мисълта как се носи отпусната във водата, ù се струва ужасна. Точно като момичетата, чиито тела са изплували на повърхността, щом са издъхнали…

– Картите ще се намокрят.

– Вярно. Само че са чертани с молив, а не с химикалка. А това е по-добрият вариант. – Той съблича ризата си – да не му пречи, докато плува. Гърдите му са по-широки и яки, отколкото си спомня. Раните на мускулестите рамене са заздравели и на тяхно място личат розово-червени белези. Той е красив и силен – а това го прави още по-красив. Долавя пърхането на птиците, макар че не ги вижда. Стои с гръб към гората. Може би не иска тя да ги вижда. Никога не го е признавал, но сигурно е така.

– Трябва да свалиш по-тежките дрехи – казва той. – Нали не искаш водата да те повлече към дъното? – Разкопчава колана си и разтрива енергично ръце.

Финан приближава досами водата. Прибира колелца и ръчки. От двете страни на кутията се появяват тънки, ципести крайници. Изглеждат деликатни, но силни.

– Дали ще се справи? – пита Преша.