Господарката на Рим

Сабина потрепери. Сянка на отвращение пробяга по лицето на Паулиний.

Маркус сви рамене. Само почакай, помисли си той. Само почакай!

– Бягай в леглото, мъниче – обърна се той към дъщеря си.

– Е! – Лепида нагласяше златистия копринен воал върху косата си, докато дъщеря ѝ се отдалечаваше към стаята си. – Вече може ли да тръгваме?

Калпурния погледна надолу и намести гривната си точно върху китката.

– Лепида – каза тя, – някой някога казвал ли ти е, че си жестока, злобна и себична уличница?!

Маркус примигна. Устата на Лепида грозно зейна в почуда.

– Ти си порочна! Ти си безпринципна! Ти малтретираш робите си, наскърбяваш дъщеря си!

– Е… – Лепида дойде на себе си, – а ти си просто една завистлива...

– И нещо повече – ти си най-лошата, най-немарливата и най-престъпната съпруга в цял Рим! – Калпурния погледна към Маркус. – Мисля, че вече можем да тръгваме!

Паулиний сподави нещо, което можеше да се приеме за покашляне, а Маркус се усмихна. Не, той не просто се усмихна, а се ухили до уши – нещо, което не му се беше случвало от много време.

– Да – съгласи се той, – мисля, че сме готови!

Зимният вятър навън беше докарал вледеняващ дъжд, но атмосферата в носилката по пътя към двореца, беше още по-студена.

Паулиний видя един преторианец да флиртува с робиня, докато стоеше на пост.

– Вие продължавайте – каза той на баща си и спря, за да скастри набързо провинилия се.

Когато се приближи до триклиниума, забеляза, че Флавия и семейството ѝ са пристигнали. Момчетата бяха продължили напред с баща си, изпаднали в страхопочитание от великолепието, но Флавия беше спряла в съседното преддверие и мъмреше за нещо едно от момчетата си роби. Викс, синът на Теа, забеляза Паулиний и ускори крачка.

– … ще стоиш най-отзад, отвратително дете, докато не свърши приемът, а после ще отида да кажа няколко думи на ухо на майка ти и ще можеш да я видиш. Викс носеше безлична робска туника с емблемата на семейството на Флавиите, но му липсваше робско примирение, докато оглеждаше със зяпнала уста великолепието от мозайки и колони в новия дворец.

– Еха! Това е страхотно голямо!

– Защо си го довела? – сниши глас Паулиний.

– Теа не го е виждала от месеци, помислих си, че може би ѝ е домъчняло… – отвърна тя, докато държеше Викс за туниката му и го плесна, преди той да успее да се шмугне зад една колона. – Но започвам да се съмнявам, че идеята е добра.

– Дръж го в преддверието, където никой няма да го види – посъветва я Паулиний.

Жалбите на Флавия го догониха по коридора:

– Ако изобщо някой е способен да удържи малкото чудовище, където и да било!

 Досадна вечер, доста различна от онзи прекрасен прием в Домус Августана по повод годежа на Паулиний. Всички бяха много официални тази нощ в масивната церемониална зала за приеми в новия дворец, приглушени гласове бъбреха любезно за несъществени неща, пригласяше им плискащата се вода на големия кръгъл фонтан, ограден от арки. Флавия беше погълната от разговор със съпруга си, двамата ѝ синове тормозеха дебелия нисък астролог с въпроси, Маркус и Калпурния обсъждаха някаква отегчителна политическа теория, а Паулиний… Паулиний ме пренебрегваше. Докато разговаряше с императора, погледът му изглеждаше малко резервиран. Дали не се бяха скарали? Е, това изобщо не ме интересува! Но той се опитва да ме отхвърли и дори бе отказал последната ми покана. Нещо трябва да се направи по този въпрос!

Очите ми се спряха на Теа. Тя носеше виненочервена копринена туника – наситен пурпурен цвят като засъхнала кръв, – обшита по ръбовете с кехлибарени мъниста и кехлибарена диадема ниско над челото. Унила, с празен поглед, пренебрегната от императора. Но тя все още седеше на същия лектус до императора. На мястото, където би трябвало да бъде жена му, ако присъстваше.

Един едър грък с бяла копринена туника се наведе, за да вземе празната ѝ чиния, и бдителността ми се изостри. Нейният личен роб? Хубав беше, както и да се казваше. Висок, златист, мускулест, красив. Той се наведе, кичур с цвят на пшеница падна върху челото му, а Теа го дари с първата си усмивка за вечерта, когато докосна ръката ѝ.

– Атина!

Тя подскочи, но гласът на императора звучеше весело.

– Трябва да ни попееш!

– Разбира се, цезаре! – Тя взе лирата си и стана. Властващият ѝ любовник я наблюдаваше с непроницаемо изражение. Беше ли получил писмото ми, или не?

– Красиво! – аплодира я Маркус, когато песента свърши. – Спомням си първия път, когато те чух да пееш, Атина. Гласът ти винаги ми е доставял несравнимо удоволствие!

– Тогава съм ти задължен, Маркус Норбан – провикна се императорът от мястото си. – Без нейното чуруликане изобщо нямаше да я срещна.

Каква щастлива мисъл.

– А ти какво ще кажеш, Атина? – Императорският глас изведнъж я жилна като камшик и я накара да замръзне на място, преди да успее да развее пурпурния си шлейф. – Какъв късмет, че можеш да пееш като богиня, каквато не си, нали?

– Да, цезаре.

– Сега мога да си те представя как търкаш плочките и пееш на жабите. – Гласът му беше провлечен, развеселен и твърд. – Без коприни, без бижута, без меки пухени легла… Без любовник.

Леки тръпки на вълнение полазиха по врата ми.

– Не. – Гласът ѝ беше безизразен. – Нямаше да имам нищо от това. Голяма щастливка съм.

– Да, така е. Всичкият лукс на империята е на твое разположение… Император, който да ти го предоставя… А зад гърба му – друг мъж, когото ти да даряваш с благоволението си.

Съвсем бавно лицето ѝ стана по-бяло от тебешир.

– Наистина, Атина – каза той меко. – Смяташе ли, че няма да разбера?

Триумфален вик се надигна в мен.

Маркус и Калпурния размениха недоумяващи погледи. Паулиний изглеждаше вцепенен. Флавия хвърли бърз поглед от Домициан към Теа и обратно.

– Чичо, не трябва… Не пред момчетата.

– О, но защо да не гледат? Може би ще научат нещо! Как да се справят с предатели. С измамници. С неверни жени.

– Цезаре… – Теа направи бърза крачка напред. – Господарю и Бог наш, кълна се...

– Значи сега съм бог, така ли? Колко бързо си сменяш мнението. Ще ме молиш ли, Атина?

Аз се изправих развълнувана. За да видя така наречената господарка на Рим на колене.

– Цезаре! – най-неочаквано се намеси Паулиний. – Цезаре! Трябваше да ти кажа. Аз знаех за това. Но тя не е направила нищо нередно. Аз съм ги виждал заедно. Не е имало предателство.

– Шшшт, Паулиний. – Очите на императора не се отместваха нито за миг от любовницата му.

– Но, цезаре, кълна се, че това е истината! Бих ли те излъгал?

– Не, не би. Но тя – да. Не осъзнаваш какви лъжкини са жените. Атина… – Гласът на императора отново прокънтя из стаята. – Колко ли е било лесно да замажеш очите на честен мъж като Паулиний?

– Аз никога...

– Млъкни! – изрева той, а тя отстъпи назад.

– Цезаре! – очите на Паулиний бяха трескави.

– Ще те моля! – Теа падна на колене по средата на стаята. – Това ли искаш? Ще те моля! Ще направя всичко! Само го пожали!

– Твърде горда! – Той стана и се приближи към нея. – Все още си твърде горда!

– Моля те! Господарю и Бог наш, моля те!

– Пълзи!

Тя сведе глава в краката му и притисна лицето си към връзките на сандалите му, ръцете ѝ милваха глезените му.

– Домициан, умолявам те Той се наведе, за да докосне приведената ѝ глава, очите му бяха отнесени и далечни; дъхът ми спря.

– Атина – каза той, – прекрасна Атина! – И впи пръстите си в събраната ѝ на кок коса. – Не! – Той я метна настрана от себе си.

Обърна се и направи жест към стражите си.

– Убийте роба!

Двама преторианци скочиха напред с извадени мечове.

Теа изпищя.

Паулиний отстъпи назад.

Аз притаих дъх.

Ганимед нададе дрезгав ням вик, когато два римски меча се забиха до дръжките в корема му.

– НЕ! – викът дойде от ниския астролог.