Господарката на Рим

– Не, не си се отървал от мен! Не още. Така че спри да бръщолевиш и го направи.

– О, да! О, да, но не и преди да го чуя!

– Да чуеш какво?

– Знаеш какво! Кажи го!

– Че се страхувам? Ти се страхуваш, цезаре, страхуваш се от мен, а аз съм само една еврейка, родена плачеща и окървавена сред пустиня.

– Спри да се смееш! Спри!

– Аз съм Атина – смеех се с налудничава самоубийствена радост, въпреки смазващата болка в черепа ми. – Преди това бях Теа, певица и робиня, любовница на гладиатори. Преди това бях Леа, дъщеря на Бенджамин и Ракел от Масада. И аз съм смъртна точно като теб, обикновен нищожен човечец! – Извисих гласа си до радостен вик, за да чуят робите пред стаята, императорските прислужници, целият свят! – И не се страхувам от никого!

Той ме погледна за миг. После се изсмя.

Изминаха осем дни, преди да мога да стана от леглото.

– Не мислех, че ще те видя толкова скоро. – Очите на Юстина погледнаха с топлота Паулиний. – Но ето те, и то издокаран.

– Отивам в Домус Флавия след един час. – Паулиний пъхна шлема с червени пера под мишницата си. – Императорът е свикал официален прием в чест на племенницата си и синовете ѝ.

Те вървяха в крак, в пълен синхрон, надолу по бледия мраморен коридор. Другите жрици бързаха във веещи се бели воали, а римски матрони идваха, за да нашепват молитвите си и да се подготвят за Сатурналиите – празник за края на годината, когато всички домакинства се преобръщат с главата надолу в подготовка за новата година. Никой не погледна повторно весталката и префекта. Сведените им за съвещание глави бяха обичайна гледка в една от общите стаи. Във всеки случай, онези, които вероятно с удоволствие биха обсъждали някоя девица весталка, нямаше да се осмелят да отронят и дума срещу най-добрия приятел на императора.

– Днес направих нещо. – Паулиний сложи ръце зад врата си, жест, изкопиран от Домициан. – Лепида ми изпрати бележка в преторианските казарми, както прави понякога. "Довечера" гласеше бележката. Аз винаги казвам на моите центуриони да се заемат със смяната вечерта. Но днес...

– Какво?

– Тъкмо щях да ги повикам. И тогава… не знам… Просто обърнах бележката и написах на гърба: "Зает съм"! И веднага я изпратих. – Погледът му се стрелна към Юстина. – Никога преди не го бях правил!

– А сега защо?

– Помислих си какво би казала ти, ако можеше да ме видиш? Какво би си помислила?

– И какво си помисли, че ще си помисля?

– Помислих, че ще се отнесеш с разбиране. А аз не искам да се отнасяш с разбиране. Искам да се гордееш!

– Аз се гордея.

– С мен?

– С теб.

Той дълбоко си пое дъх.

– Мога ли да те попитам нещо?

– Да.

– На колко години си?

Тя примигна.

– На двайсет и девет.

– Значи ти остават още десет години в служба на Веста, преди да се оттеглиш?

– Да.

– Когато изтекат десетте години – каза той, – омъжи се за мен!

Мълчание.

Когато той се осмели да я погледне, очите ѝ бяха огромни.

– Паулиний!

– Какво?

– Аз… – Тя погледна настрани, притеснена за пръв път откакто я познаваше. – Лош късмет е да се ожениш за бивша весталка!

– Ще рискувам с богинята Фортуна..

– Паулиний, това са десет години от сега нататък. А аз няма да наруша обета си преди това.

– Знам, че няма. Ще чакам.

– Тогава ще съм на трийсет и девет години. Твърде стара, че да те даря с деца.

– Не искам деца, искам теб! – Той понечи да хване ръката ѝ, помисли си за потока от минаващи богомолци и се задоволи да сниши глас: – Познавам те цяла вечност, Юстина! Много преди дори да те зърна. Не ме интересува колко дълго трябва да чакам!

Тя се отдръпна. Очите ѝ се вгледаха в неговите за миг, след което ги сведе. Посегна да си оправи воала.

– Аз не мога… Не знам какво да кажа.

– Кажи "може би". Обмисли го. Имаш десет години да решиш.

– А Калпурния?

– Тя не иска да се омъжи за мен – разменяхме си извинение след извинение през последните години, изтъквахме си всевъзможни причини, само и само да не определим дата. Довечера ще кажа на императора, че развалям годежа. Калпурния е с богата зестра, лесно ще си намери друг съпруг. Кажи, че ще си помислиш! – настоя той. – Само кажи, че ще си помислиш

– Добре… – едва промълви тя.

Лудешки прилив на щастие нахлу в главата му.

– Тогава ще си вървя! Само затова дойдох… О, богове, отне ми цял ден да събера кураж! Дори Сатурнин и германците му не бяха толкова страшни! – засмя се той, леко зашеметен. Искаше му се да крещи, искаше му се да танцува!

Вятърът отвя воала ѝ назад, когато вдигна очите си към него, и той зърна свободен кичур коса до ухото ѝ. Вероятно се бе изплъзнал, когато беше оправяла покривалото… Светла коса, точно каквато си я беше представял. Паулиний протегна ръка и я докосна.

– Цвят на царевична коса – каза той. – Или на скитско злато.

Тя продължи да стои безмълвно в центъра на мраморната зала, когато мъжът си тръгна.

– Е – усмихна се Маркус, – издържах ли проверката?

Калпурния пооправи гънките на палата върху прегърбеното му рамо.

– Идеален си!

– И самата ти изглеждаш прекрасно! Жълтото ти отива!

Тя сведе поглед, докато си играеше с една златна гривна.

– И все пак бих предпочела да остана тук и да си чета в библиотеката, отколкото да ходя на вечеря с императора.

Откакто беше преживяла ужаса на годежния си прием не бе стъпвала в двореца. Маркус можеше да си представи какво си мисли.

Докосна брадичката ѝ и тя вдигна поглед.

– Този път няма да е като тогава

– Ами ако е?

Той се усмихна.

– Ами тогава ще те доведа обратно вкъщи. Предишния път го направих, нали?

– Да, така е. – Остана неподвижна за момент, с буза, допряна до ръката му, преди да се обърне и да вземе палата си с кехлибарен цвят. Той забеляза, че носи наистина прекрасни обици от топаз. – Готова съм.

– Храбро момиче.

– Калпурния! – Паулиний нахълта през вратата – блестящ в златото и пурпура на официалната си преторианска униформа, и целуна годеницата си по бузата. – Татко! Как си? – каза и за изненада на Маркус го прегърна, вместо обичайното сконфузено ръкостискане.

– Много добре! – Маркус се вгледа в сина си. – Както и ти, доколкото виждам. Хладен глас долетя от стълбите към втория етаж:

– Паулиний! Колко рядко те виждаме напоследък Лепида се понесе надолу, за да се присъедини към тях – райска птица в опръсканата със злато алена коприна, с коса, оплетена в мрежа от рубини и перли.

– Драга Лепида – поклони се той. – Добре изглеждаш.

– "Добре изглеждаш"? Пренебрегваш ни от седмици, а сега очакваш да… – Ледените думи на Лепида увиснаха във въздуха, когато Паулиний я заобиколи и взе по няколко стъпала наведнъж, за да грабне малката си сестричка, която подаваше глава иззад вратата на спалнята си.

– Ето я и патрицианката, която пренебрегвах! – той разчорли пухкавата ѝ кестенява коса. – Как са главоболията ти, Бина?

– По-добре, а и съм пораснала с цели два пръста!

– Забелязвам. – Паулиний я сложи на пода, а тя се засмя. – Ще трябва да се възползвам от компанията ти, преди да те загубя заради обожателите, които ще започнат да те ухажват. Хайде да отидем на езда утре. Твоята луда леля Диана има една кобила, която е достатъчно кротка за теб...

– Неприятно ми е да прекъсвам този трогателен миг – ветрилото от паунови пера на Лепида се движеше напред-назад, като котешка опашка, – но ще закъснеем.

– Нека първо видя как изглежда татко.

– Аз вече го направих вместо теб – каза Калпурния. – Нали не мислиш, че ще позволя да се яви пред императора със смачкана тога?

– Обратно в леглото! – Лепида хвана дъщеря си за рамото и я завъртя към стаята ѝ. – Няма значение какво е облякъл баща ти за пред императора. Защото независимо дали неговите предшественици са били императори, или не, той е просто един скучен сакат старец!