Господарката на Рим

Маркус седеше хладен и скован до мен, а аз го погледнах замаяно и видях, че погледът му не беше отправен към императора, нито към сина му Паулиний, а към императрицата. Императрицата, точно толкова хладна и скована, седнала в края на един от лектусите, го гледаше в отговор. Имаше нещо важно в тези задълбочени замислени погледи, но стаята се въртеше около мен и всичко ми се струваше смешно и не можех да спра да се смея на широкото потно лице на Калпурния. Надигнах още един бокал с вино, половината от което се разля по мозайката, и се проснах по гръб, за да се смея нагоре към тавана. Столата ми се плъзна и от другото рамо и разголи гърдата ми, а лъскавите очи на Паулиний се втренчиха в нея.

– Годежен пръстен за младоженката! – изрева Домициан. – Паулиний, не ми казвай, че още не си ѝ го дал! Ето, дай на мен! – Той непохватно се пресегна към несигурната ръка на Калпурния и погрешно надяна пръстен с огромен рубин на друг пръст. – Сгодени! Време е да я целунеш отново, Паулиний! Не, не така! – каза той, когато Паулиний леко докосна с уста устните на Калпурния. – Предполагам, че и това трябва да направя вместо теб… – и императорът целуна Калпурния със зъби, притиснати към устните ѝ. Приглушеният ѝ писък се изгуби сред подигравателното барабанене на музикантите.

– Цезаре – каза императрицата остро, като проговори за пръв път от цялата вечер. – Плашиш горкото момиче!

– Плаша ли я? – Черните флавиевски очи се присвиха. – Ти пък какво знаеш за целувките? Студена като ледена висулка – не би се стопила дори и във вулкан, ти, крояща интриги, смразяваща. Императрицата се изправи на крака, безупречна.

– Благодаря ви за приятната вечер – каза тя на всички. Маркус, Лепида, префект Норбан, Калпурния. Лека вечер на всички.

– Точно така – измърмори императорът, когато тя излезе. – Махай се от тук – безчувствена, крояща интриги кучко. Той направи рязък жест към едно момче и аз наблюдавах със замъглени очи как то изпразва пакетче стрити листа в каната с вино.

– К'во е т'ва? – изкикотих се аз.

– Билки – индийски, струва ми се… – той преглътна огромна глътка. – Прави нещата по… по-цветни… Паулиний, тук… и Калпурния

– Аз не искам – ясно каза тя.

– ПИЙ! – Императорът бутна един бокал в ръката ѝ, така че половината вино се разплиска по скъпата ѝ туника, и тя отпи.

Протегнах се да изтръгна чашата от ръцете ѝ и почувствах отвратения поглед на Маркус върху себе си, когато пресуших съдържанието ѝ. Старо фалернско вино с нещо горчиво на дъното.

– Добре – задъха се императорът. Пот изби по челото му. – Усещането е… хубаво… тук е горещо… музика… НЯКОЙ ДА МИ ДОВЕДЕ АТИНА! – изкрещя той.

Изведнъж стана още по-горещо. Мозайките се разкривиха и завъртяха, като живи. Тялото ми сякаш се възпламени и се отпусна.

– О, богове, гади ми се… – Калпурния се срути на пода и повърна до една розова мраморна статуетка на къпеща се Артемида.

Почувствах шумолене край мен, когато Маркус се изправи.

– Мисля, че е по-добре да заведа Калпурния у дома, Цезаре. Тя не се чувства добре. – Той я прихвана и ѝ помогна да стане. – Паулиний– но Паулиний се беше проснал задъхан и безволев на лектуса с разширени зеници.

– Красива си… – промърмори той към мен. – Красива си!

– Лека нощ – каза Маркус и извлече от стаята превиващата се Калпурния.

Къдриците на Паулиний потрепваха. Усукани като змии. Протегнах закачливо пръст и го отдръпнах навреме, за да не бъда ухапана. Той се протегна и хвана китката ми, нападна рамото и шията ми с устните си.

– АТИНА! – изрева императорът, а аз погледнах през рамото на Паулиний и видях как Теа се плъзва през вратата в прасковена коприна, отначало малка като главичка на карфица в края на коридора, а след това изведнъж надвиснала и огромна.

Камъкът на шията ѝ се беше превърнал в зейнала черна паст. Докато Паулиний се опитваше с обезумели треперещи пръсти да разтвори столата ми, императорът сграбчи Теа за ръката, толкова силно, че пръстите му оставиха бели следи върху кожата ѝ.

– Пий! – прошепна ѝ той, като насила притисна чашата към устата ѝ. – Пий, да видим що за богиня си… – И когато тя се задави с виното, той я целуна, сграбчвайки я със зъбите и с ръцете си.

Столата ми се раздра, а Паулиний беше като задъхан, потящ се звяр върху мен. Забих ноктите си и му пуснах кръв, която сменяше цвета си пред очите ми. С крайчеца на окото си видях как императорът прави нещо с Теа, а Теа, полугола, извръщаше главата си настрана, към възглавницата… Паулиний беше гореща, твърда, обладаваща плът върху мен, диамантени капки от пот падаха от лицето му, очите му – две черни дупки, устата му – зейнала в екстаз квадратна яма. Аз завъртях погледа си замаяна, за да погледна към Теа, мачкана под нейния задъхан потен звяр, а очите ѝ се отвориха и се срещнаха с моите.

Погледите ни се кръстосаха, докато телата ни се люлееха. Светът се завъртя около лицето на Теа; бялото, мразещо лице на Теа, на по-малко от три стъпки разстояние: на устната ѝ – кръв, косата ѝ – объркана със сребърните ѝ украшения и мокра от пот, очите ѝ – разширени от дрогата. Мразех я, мразех я, а в отговор – омраза, преливаща от нейните очи… И двете бяхме пронизани от здрава мъжка плът, ако не – щяхме да скочим и да се хванем за гушите! И така, както бяхме, люлеещи се и притиснати, все пак се протегнахме, свирепи, през пространството, което ни делеше. Пръстите ѝ стиснаха моите, опитвайки се да ги счупят, а аз забих ноктите си в кокалчетата ѝ, без да откъсваме поглед една от друга.

Очите ѝ бяха последното, което видях, преди цветовете да се смесят и размият пред погледа ми.

– Пак ми се гади… – изстена Калпурния, подпряна на прегърбеното рамо на Маркус.

– Добре, повърни, така ще се почувстваш по-добре – успокои той бъдещата си снаха. Тя се приведе напред, а Маркус ѝ помогна да не загуби равновесие. – Ето тук, в атриума. Свежият въздух ще прочисти главата ти.

– Аз, аз трябва да се прибирам у дома.

– Първо седни.

Тя стигна до атриума, олюлявайки се, свлече се на първата пейка, която видя, и подпря главата си с ръце. Маркус повика един роб, изпрати за кана и пъхна бокал в ръката ѝ.

– Пий.

– Не искам повече вино, не мога.

– Това е вода, не вино. Пий бавно.

Тя пи. Преди четири часа беше младо момиче със свежо лице, в нова синя туника, а сега беше окапана с вино развалина, с разрошена коса и една липсваща обеца. Погледна надолу към дрехата си и се изчерви, докато бършеше петънце от повърнато от подгъва.

– О, богове, изглеждам като...

– Няма значение. Как се чувстваш?

Отпи още вода.

– Главата ми е като наковалнята на Вулкан.

– Ще ти мине. Ти изхвърли повечето от наркотика.

– Благодаря, че ме измъкна от там.

– Изглеждаше малко зашеметена.

Тя сви рамене и Маркус си припомни слисаното ѝ изражение, когато устата на императора се прилепи към нейната с влажни остри зъби.

– Той винаги ли е такъв? – избухна момичето.

– Не. – Маркус седна до нея на мраморната пейка. – Днес беше… изключение.

– Не мога да се върна там! – каза тя, опитвайки се безрезултатно да изчисти столата си. – Никога!

– Ти видя императора в най-лошата му светлина днес. Утре, когато ефектът от тези индийски листа премине, той ще е забравил всичко от тази вечер и ще се отнася към теб точно както се отнася към всички други жени, тоест ще те пренебрегва напълно.

– И все пак не мога да се върна там.

– Като жена на Паулиний ще се наложи.

– Тогава няма да се омъжа за Паулиний. – Тя го погледна с отчаяно извинително изражение. – Той… той не е същият. Изглежда много приятен, когато не...

"Когато не гледа с блеснали очи доведената си майка"?

– Но със сигурност едва ли държи особено да се ожени за мен, а аз… аз не мога да се справя с този начин на живот. Гощавки, пиянство… и индийски листа. Ох, може семейството ми да е било тук от времето на Републиката, но аз съм момиче от провинцията. – Тя се наведе напред. – Израснала съм в Тоскана, с лози, понита и езера за плуване. Би трябвало да е голяма стъпка за мен да се омъжа за преторианския префект, но мястото ми не е в дворци. Не и в дворци като този.