Господарката на Рим

– Правилно. – Очите на императора се загледаха в светлината на лампата. – Тя е робиня, а аз презирам робите; тя е еврейка, а аз презирам евреите; тя е пълна с тайни, а аз презирам тайните… И все пак има нещо особено в нея, нали?

Паулиний се усмихна сам на себе си. Това бяха тежки думи, но все пак в тях се долавяше привързаност.

– Радвам се, че си до него – ѝ каза Паулиний на следващата сутрин, когато императорът изчезна в таблинумас [20] жалбите и счетоводните книги. – Ти добре му влияеш, Теа.

– Така значи. – Тя отчупи клонче жасмин от храста, който се увиваше около колоните на атриума. – Той оставя тъмната си страна за мен, а слънчевата светлина за вас, останалите. Много е лъчезарен, когато иска да бъде, нали? Дори и към мен понякога. Само от време на време се променя и става онзи грубоват войник, когото срещнах първия път… – Тя сви рамене. – Объркващо е.

– Той разчита на теб, нали знаеш?

– Надявам се, че не си просиш някаква услуга, Паулиний. Домициан може и да разчита на мен, но никога не приема съветите ми. Той не прие дори съвета ми за трактата му относно грижите за косата.

– А ти какво го посъветва?

– Че не подобава на достойнството на един император да пише наръчник за коса.

Паулиний се изсмя.

– Може и да не приема съветите ти, но определено разбирам защо те обича.

Тя извърна глава, но за един неясен миг на него му се стори, че видя някаква свирепост да проблясва в погледа ѝ. Но изчезна толкова бързо… и после се обърна отново към него и се усмихна ослепително.

– О, да – каза тя. – Да, той ме обича. Кой би могъл да усъмни в това? А чувам, че на теб вече ти е намерил жена

– Да. Млада вдовица от семейството на Сулпициите – двайсет и пет годишна, без деца, зестрата ѝ е половин Терачина и половин Тоскана.

– Ти за съпруга ли говориш или за кон? – Кратък смях. – Колко сте глупави мъжете .Паулиний примигна.

– Да не те обидих?

– О, не! Как би могъл? Ти си един от най-овластените мъже в града, а не виждаш абсолютно нищо.

– Теа… – внимателно попита той, – добре ли си? Напоследък е много горещо!

– Значи сега ме изкара и болна, така ли? Е, една крачка дели болна от луда. Това си мислих и за Юлия.

Тя тръгна към вилата, развяла шафраненожълтата си копринена туника.

Паулиний се зачуди дали изобщо някога ще разбере жените.

Този следобед Теа я нямаше.

– На пазар ли е? – попита той императора.

– На гости на племенницата ми Флавия вероятно – отвърна, без да вдига поглед от документите. – Защо не изпратиш някой от стражите да я извика? Ще ми трябва след вечеря.

– Аз ще отида – усмихна се Паулиний.

Като деца Флавия се присъединяваше към детските му игри с Юлия. Интересно дали го помни. Веднъж бяха задигнали бутилка вино от майките си в Циркус Максимус и се бяха напили. Бяха едва на шест. Разстоянието до вилата на Флавия Домицила дорестата кобила на Паулиний измина без никакво усилие. Той слезе пред портата, освободи преторианците си и поведе кобилата към конюшните отзад. Заобиколи, сви зад ъгъла на къщата… и се закова на място. Теа стоеше в праха на конюшните, фините ѝ коприни се развяваха безразсъдно сред мръсотията, косата ѝ струеше надолу по гърба. Беше положила дланите си върху раменете на мръсно червенокосо момче роб и му говореше с тих гневен глас:

– … не ме интересува какво е извинението ти този път, не можеш да се мотаеш и да удряш хората! Имаш голям късмет, че живееш тук и докато това е така, ще се подчиняваш на Флавия, когато те помоли да го правиш

– Тя не ми е майка!

– Но аз съм и няма да позволя да се държиш като варварин!

Те се спогледаха свирепо.

– Защо не ми покажеш какво си научил с меча? – каза тя с по-мек тон. – Наистина искам да видя какво си усвоил и Паулиний пристъпи напред.

– Атина?

Усмивката се стопи на лицето ѝ, сякаш някой я беше изтрил.

– Паулиний?! Какво правиш тук?!

– Кой е той? – Момчето обърна гневния си поглед към Паулиний.

– Никой – отсече тя, преди Паулиний да успее да отговори. – Върви в къщата.

– Мамо...

– Не спори с мен!

Момчето хвърли още един поглед към Паулиний, преди да се запъти към вилата.

– Кое е това момче, Теа? – попита Паулиний с равен тон.

– Никое! Теб какво те засяга?

– Засяга ме, защото съм преториански префект и се очаква да знам какво става в дома на императора. Какво става зад гърба му!

Войнствеността избледня от очите ѝ, изместена от страх.

– Викс не е от значение за императора. Той е просто малко момченце.

– Той ти е син!

– Казах, че той не е никой!

– Той е твой син – колебливо повтори той. – Сигурна ли си, че не е от императора?

– За бога, не! – Тя потръпна. – Баща му е мъртъв. Има ли значение? – Погледът ѝ се стрелна към него. – Викс живее тук с Флавия. Виждам го, когато съм в Тиволи. Той е безобиден.

– Тогава защо се боиш? – Кратка пауза. – Императорът не знае, нали?

– Не, не знае.

– Защо? Вероятно няма да има нищо против.

– Не знам дали би имал нещо против или не. Не знам. Може би ще свие рамене и ще каже: "Никого не интересува дали имаш незаконен син." А може би не. – Погледът ѝ отново се стрелна към него. – Той не харесва децата. Не харесва да му се напомня, че съм имала други мъже преди него. И не мисля, че би му харесало да види доказателството, че аз имам здрав и силен син от друг мъж, докато той – императорът на Рим – няма. Ти го познаваш толкова добре, колкото и аз, Паулиний Норбан. Как мислиш?

Мозъкът на Паулиний блокира.

– Виждала съм Викс само три пъти през последната година – каза тя дрезгаво. – Три пъти! Когато се е научил да използва меч, не съм била тук, за да му ръкопляскам. Когато е ударил сина на Флавия и той е изпаднал в безсъзнание по време на тренировка, не съм била тук, за да го напердаша. Когато е паднал от дърво и си е счупил ръката, не съм била тук, за да го превържа. Но дори и три пъти годишно е по-добре от нищо. Паулиний я погледна.

– Не казвай! – Очите ѝ искрено го умоляваха. – Моля те, не му казвай!

Изведнъж той си помисли, че от всичкото време, което беше прекарал до нея в Домус Августана, никога не беше виждал лицето ѝ така отворено, както докато се усмихваше на червенокосото момченце.

– О, богове! – Той прокара пръсти през косата си. – Трябва да те заведа обратно във вилата на императора. Но ще ти дам един час. Става ли?

Усмивка озари лицето ѝ. Изглеждаше още по-поразително красива, застанала там с прашната си роба и с коса, стелеща се по гърба ѝ, отколкото отрупана е всичките си бижута. Тя застина така за миг, усмихната, щастлива като дете, а после се затича към вилата след сина си.

Паулиний се запита дали не се влюбваше в нея. Богове, това би било крайно неподходящо!

– Паулиний Вибий Август Норбан! – Обърна се и видя Флавия, която стоеше до портата на градината. – Не мисля, че сме се виждали, откакто бяхме на десет. Ела в градината, където е по-прохладно, и ми разкажи всички новини за себе си!

Той тръгна след нея. И осъзна, че за пръв път от три години, откакто е преториански префект и доверено лице на императора, имаше тайна от него.

Глава двайсет и трета

92 година след Христа

Градинарят, познат на всички от вилата на Флавия като Стефанус, тъкмо се навеждаше, за да измие лицето си в коритото с вода, когато един камък излетя от храстите и го жилна по рамото.

Той се обърна с рязко инстинктивно движение, ножът изскочи от колана в ръката му, готов да нанесе удар. Сред бодливите храсти улови груба туника и я дръпна силно. Едно тяло се приземи върху коленете му с цялата си тежест. Мъжът залитна, пусна туниката и когато отново запази равновесие, установи, че пред него стои деветгодишно момче.