Господарката на Рим

– Не толкова, колкото теб – отвърна му Ариус в замъглен унес. – Ти – ведро с гранясала свинска лой!

Той здраво стисна очи, когато главорезите на Галий се доближиха.

Тази нощ спа по корем. Гърбът му бе разранен почти до костите от въжето, киснато в солена вода. Когато заядливото му настроение се стопи в мъчителните спазми, той си представи една хладна ръка на челото и топъл мек глас, който го успокоява и приспива.

Колизеумът остана празен тази есен, а гладиаторите от големите школи за тренировка се шляеха и си живееха живота. Но боевете кипяха по улиците и в разгара на всеки бой стоеше Варварина.

Имаше долнопробни арени, където пясъкът беше нашарен с бурени, а скамейките бяха препълнени с утайката от най-мизерните квартали, груби мъже с шарещи очи, които аплодираха, когато рукнеше кръвта, и никога не викаха за милост на онези, които губеха с достойнство. Но когато Варварина с един-единствен замах разсече на две гигантския испанец, те зареваха, скочиха на крака в същинска вилнееща буря от одобрение и се втурнаха на арената като море.

Имаше западнали таверни, където масите бързо се разтребваха, щом се извадеха ножовете, а труповете на губещите бяха изхвърляни в Тибър. Когато Варварина напъха два тънки ножа в ноздрите на един чужденец моряк, беше окъпан във вино и разнасян из стаята на гърбовете на почитателите си.

Имаше тъмни улички в крайните квартали, където с ножове ограждаха импровизирани арени, а уличните побойници се убиваха един друг за шепа медни монети. Варварина беше пуснат срещу трима братя, майстори на ножа, от Субура, а когато и тримата лежаха проснати неподвижно в краката му, той се завъртя и промуши с меча си ходилото на един оплакващ се техен привърженик.

Той се би и когато разкъсаната му от тризъбец десница беше превързана през рамото, и когато дръжка на нож строши два от пръстите му, и когато кръвта от разрязаното му чело се стичаше в очите му и го заслепяваше. Той се би с незаздравели кости и с разкъсани мускули, и с натъртвания, и с изгаряния от факла. Той се би с мечове и копия, с ножове и мрежи, и дори с голи ръце, както направи през един топъл есенен следобед, когато под воя на овациите изтръгна с пръсти гръкляна на един мъж.

Той беше героят на тълпата, любимецът на бедняшките квартали, а плебеите на Рим изливаха безропотно парите си в ръцете на Галий, за да могат да се блъскат в разнебитени стадиони и да следят всяко негово движение. Те казваха на децата си, че той е демон, брояха белезите му и водеха отчет на убитите от него; ревяха и трепереха, и кряскащи се връщаха за още. Те го завличаха, капнал от умора и кървав в таверните, където той седеше, обливан с вино и заобиколен от курви… Криеше се, раздразнителен и готов да убива в своя самотен ъгъл, и излизаше от летаргията си само за да замахне към някой случаен почитател, дръзнал да се приближи към него прекалено близо.

Черният демон в главата на Ариус подскачаше и ликуваше сред дълбока до колене река от кръв и виеше от щастие.

Глава пета

– Императрицата ли? – През най-гъстата зеленина на зимната градина чух звучния глас на сенатор Маркус Норбан. – Нямам представа дали ще си върне предишните позиции, скъпа Лепида.

– Но вие знаете всичко за императорското семейство – изчурулика сладкият гласец на господарката ми. Аз бях коленичила, за да търкам плочките на фонтана, и не виждах лицето ѝ, но можех да си представя как гледаше нагоре към годеника си, затаила дъх. – Кажете ми!

Те бавно се разхождаха към другия край на зимната градина, но аз все още чувах всяка дума. Маркус Норбан може и да беше почти на петдесет, но имаше хубав ясен глас, трениран да достига и до най-отдалечените кътчета на Сената. – Аз предложих помиряване. Императрицата е популярна, а с нейната безупречна репутация на добродетелна съпруга никой не вярва, че е виновна за прелюбодеяние, освен императора.

– Ами Юлия? Говори се, че има проблеми между нея и съпруга ѝ – те също ли ще се разделят?

– Не – каза лаконично Маркус, – Юлия е… странна, така да се каже. Крехка. Нуждае се от закрилник. Тя търсеше мен известно време, след смъртта на баща си, но аз съм твърде стар.

– Ти си в разцвета си! – смехът на Лепида стопи четирийсет и шестте му години.

– Не, аз съм стар… – изведнъж гласът му стана сериозен. – Искаш ли да се омъжиш за мен, Лепида?

Това бе твърде голямо изкушение за моето любопитство. Отлепих ръце от фонтана и надникнах внимателно през зеленината. Видях буйната черна коса на господарката си и орловото лице на Маркус, което беше почти на нивото на нейното, заради изгърбеното рамо. Също като августейшия си дядо и той не беше висок.

– Не си длъжна да се омъжваш за мен, нали знаеш – каза той, когато Лепида отвори прекрасната си уста. – Аз съм стар, прегърбен и със затвърдени навици. Не, не ме прекъсвай. Прекарвам половината от времето си в Сената, а другата половина – в библиотеката. Пиша трактати, презирам приемите и имам син, който е с две години по-голям от тебе. Със сигурност не съм подходящ партньор за хубаво младо момиче.

– Чудех се, Маркус… Защо да се жениш повторно сега? – тонът на Лепида беше сдържан, но аз знаех, че тя умира да чуе отговора. – След като толкова години живееш разведен?

– Предпочитам да съм сам. – Маркус помръдна изгърбеното си рамо. – А дори и да не беше така, не много жени биха взели саможив, стар, съсипан човек като мен.– Чудех се дали някога, като млад, се беше чувствал зле заради недъга си. Или дори сега.

– Но с твоя ранг, твоето образование, твоето потекло

– А, да, моето потекло… – в интелигентния му глас се промъкна весела нотка. – Императорската ми кръв може и да е била придобита незаконно, но аз съм последният жив внук на император Август. Император Тит ме считаше за безобиден, но брат му е доста по-подозрителен по природа. На Домициан му харесва да ме поставя в неудобно положение и колко други средства има, за да накараш един ерген да се почувства неудобно, освен когато го принудиш да се ожени. – Той се поклони учтиво. – Особено за красиво момиче като теб, на което много повече подхожда млад мъж.

Аз ясно разчетох това малко ласкателство. Но какъв по-добър начин да стъпчеш евентуалния си съперник от възможността да го унижиш… а какво би унижило горд, аскетичен сенатор толкова, колкото ако е женен за вятърничаво дете? Много мъже на средна възраст може да си взимат съпруги по на петнайсет, независимо че Рим им се присмива зад гърба, но не и мъж като сенатор Норбан. Никой не се присмиваше зад гърба на сенатор Норбан, но благодарение на злобата на императора, сега вече щяха.

Лепида, разбира се, изпусна подтекста.

– Значи императорът е избрал мен за теб? – Усетих как тя се зарадва на този дребен императорски каприз. – Ами щом той го иска.

– Не – гласът на Маркус стана сериозен, – ако предпочиташ друг – бих те разбрал и ще откажа този съюз.

– Би се опълчил на императора? – Очите ѝ изглеждаха много сини на фона на бялата пала, с която се беше загърнала в есенния студ. – Заради мен?

Аз откъснах очи от зеленината. Горкият Маркус Норбан. Дори и внукът на проницателния император Август можеше да падне жертва на две уж искрени сини очи. Бързо се захванах с плочките на фонтана. Квинт Полий организираше друго пиршество за гладиаторите след една седмица, а вече имаше премного работа.

– Знаеш ли, реших за Маркус – казах на Теа в банята, докато се изтягах на мраморната масажна маса. – Мисля, че все пак ще се омъжа за него.

– Да, господарке.

Пръстите на Теа размачкваха гърба ми. Може и да беше непохватна, грозна, подмолна и груба, но определено имаше вълшебни ръце.

– За Маркус. Вярно, че е стар, но това го прави по-лесен за контролиране. За нула време ще яде от ръката ми.