Господарката на Рим

С убиването можеше да се справи. Убиването беше лесно.

Господарката ми и баща ѝ тръгнаха на следващата сутрин сред суматоха от каляски, роби и сребристи носилки, а аз бях свободна. Свободна! Юлското слънце направи загар на кожата ми до златистокафяво, прахта се вдигаше от улиците и затлачваше дробовете ми, знойните нощи предизвикваха обичайните ми кошмари, но бях свободна! Нямаше я Лепида, която да разхлаждам с ветрила и кърпички, нито острите, като жило на пчела, нейни забележки. Нямаше го Полий с влажните му ръце в тъмните коридорчета. Нямаше работа за вършене, тъй като взискателният иконом спря да следи кога започвахме и кога свършвахме работа и се оттегли в цирка, за да гледа по цял ден надбягванията с колесници. Мъжете роби отиваха в таверните, прислужниците се измъкваха, за да се срещат с любовниците си, и това никого не интересуваше.

Аз излизах да се разхождам вечер, когато пурпурният здрач охлаждаше въздуха, сядах на горещите крайъгълни камъни, за да слушам уличните музиканти, и се сбогувах с малкото монети, които имах, за да им се отплатя за удоволствието, което ми доставяха. Веднъж дори се промъкнах в Театър Марцелус, за да чуя как една известна актриса изпълнява цикъл от гръцки песни, опитвайки се да запомня всяко нейно изящно движение, за да мога да го упражнявам в изгорените от слънцето градини на Полий. В мислите си можех да видя майка си, която се усмихваше, докато казваше: "Какъв хубав глас ще имаш, когато пораснеш". И тогава ме обхващаше униние и доста често се промъквах обратно в къщата при моя син съд с фриза с нимфи по ръба, защото майка ми не беше вече тук, за да ми пее приспивни песни, а с течение на годините това се бе превърнало в моя вина.

Видях Ариус Варварина, разбира се. Неговият ланист го излагаше на показ из целия град като първокласен жребец: влачеше го в театъра да гледа комедиите, на Марсово поле, където всички ходеха, за да видят и да бъдат видени, в Циркус Максимус, за да гледа състезанията с колесници. Където и да се появеше, се надигаше шепот на сладникав страх, почтително отдръпване, а след това жужене от догадки.

– Няма да оцелее при следващия двубой – подсмихваха се хората в таверните. – Това, че победи Белерофон, беше чиста случайност.

– Ами амазонките? – разгорещено отвръщаха на удара почитателите му.

– Всеки може да победи група жени!

– Не, страхотен е! Само чакай да видиш игрите Романии през септември!

Споровете продължаваха, макар че той пренебрегваше почитателите си, сякаш бяха сенки, и пиеше сам в таверните, независимо че имаше хиляди хора, които с удоволствие биха му правили компания.

Лицето му започна да се появява навсякъде, зле нарисувано по стените на дървените постройки около Колизеума. Грубо надраскани с тебешир надписи посрещаха погледа ми по стените покрай алеите: "Ариус Варварина кара всички момичета да въздишат"!  Продавачите предлагаха крещящи портрети, закачени на безвкусни панделки. Таверните го черпеха с вино и курвите му предлагаха безплатно от времето си. Ариус, роб и варварин, мъж, който щеше да бъде накълцан на парчета и даден за храна на лъвовете, когато загинеше, вместо да отиде при боговете си в подобаваща гробница. Стоеше по-ниско от помията в канавките, но беше толкова важен: боевете му щяха да усмирят тълпите, когато започнеха да надават вой срещу твърде високите императорски данъци, присъствието му щеше да буди вълнение сред най-отегчените патриции на вечерните пиршества и да държи съзнанието им далеч от кроежи и заговори; епилептиците щяха да си купуват шишенца с негова кръв, за да лекуват пристъпите си, а младоженките щяха да се бият помежду си за някое от неговите копия, с което да разделят косата си в сватбения ден и така да си осигурят щастлив брак.

Всичко това щеше да изчезне за една нощ, разбира се, ако загубеше следващия си двубой. И аз се чудех колко дълго ще издържи.

– Диваците никога не оцеляват дълго – каза критично един легионер, като тропна по масата с каната вино в таверната, където бях отишла да пея. – Варварина е точно като всички онези мъже от дивите племена, на които се натъкнах в Британия – хвърлят твърде много усилия във всеки удар. Диваците винаги падат накрая, защото губят здравия си разум.

Съвсем правилно, помислих си аз. Мъжете, които искат да умрат, обикновено го постигат, а гладиаторите получават усмивката на Фортуна само по неин каприз. Но гледах как Ариус крачеше през Форума, виждах ледената сдържаност в изпънатите му рамене, желязната хватка на ръцете му, сплетени зад гърба, ожесточения студен поглед, отправен към ланиста, който се клатушкаше до него самодоволен и облян в пот. Тънка коричка лед, покрила неговата свирепост – това беше силна комбинация и привържениците му изпадаха в същински делириум. Ледът никога не се пропука, но историите продължаваха настойчиво да разказват за мъжете, които е убил в улични свади, за таверните, които е изпотрошил в пиянската си ярост, за другарите му бойци, които е съсякъл по време на упражненията, а жадните тълпи ежедневно се скупчваха пред двора за тренировки на улица "Марс" с надеждата да видят всичко това с очите си.

Да. Докато е жив, докато успява да оцелее, той само ще се издига към върха.

"Какви са новините в Рим?" – питаше Лепида след кратко описание на прохладните ветрове на Тиволи и успокоителните дъждове, на успеха ѝ на местните приеми и сред момичетата на Тиволи, които направо ударила в земята. В отговор ѝ написах цветущ отчет за гуляите на Ариус, като изброих всяка една пословична красавица, която, според слуховете, му е предложила услугите си безплатно, и в знак на добра воля споделих личното си мнение, че ги е изпробвал всичките.

"Ама ти наистина си прекалено бъбрива! – написа тя ядосано. – По-добре започни да носиш онези неща веднага, по едно седмично. И не си мисли, че няма да разбера, ако съвсем удобно за теб ги загубиш някъде".

"Онези неща" бяха пакет с писма: написани предварително на скъпа хартия, запечатани и ароматизирани, адресирани до "Ариос Гладиатора" с не твърде грамотните писания на Лепида. Аз чинно взех едно и поех към улица "Марс".

– О, да – измърка Галий, – ти беше прислужницата на Лепида и носиш пратка от господарката си? Ах, тези благородни дами и техните кроежи! Не се тревожи, ще ви оставя насаме.

Той изчезна, като ме остави сама с Варварина.

За миг ние просто се спогледахме.

– Нося писмо от господарката си – казах ясно.

– Не мога да чета – сви рамене той. – Мога само да се бия.

– Имам задачата да ти го прочета. – Изкашлях се, взех писмото и счупих печата.

"Скъпи Ариос – четях и усещах как бузите ми пламват. – Колко ужасяващо скучно е тук в Тиволи без игри. С такова нетърпение очаквам галдиаторските представления, когато се зъвърна. Аз убедих баща си да ти отреди главно място. Надявам се, че не си ме зъбравил напълно. Лепида Полиа".

Сгънах писмото.

– Отговор?

– Не.

Той се беше облегнал на стената, скръстил ръце пред широките си гърди, загледан през прозореца.

– Това няма да ѝ хареса – казах аз и в този миг забелязах, че един белег зад ухото му нарушаваше равната линия на червеникавата му коса.

Никакъв отговор. Поклоних се, обърнах се да си вървя и...

– Стори ми се, че те видях в "Златния петел" миналата седмица.

– Да. Собственикът на таверната харесва как пея.

Видях Ариус там на следващата вечер, пиеше. Глух за песните ми.

Друго писмо следващата седмица.

– Без отговор – каза той.

– Добре.

– Днес е горещо.

– Горещо?

– О… или може би не. В Иудея вероятно става много по-горещо.

– Не, не, наистина е горещо.

Всяка седмица идвах с поредната бележка на Лепида, пълна с правописни грешки. Четях ги на глас. После чаках свенливите реплики, които неотменно следваха.