Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

Намествайки стихара на раменете си, Мерин тихо отвърна:

— Само една е. — Той взе двата екземпляра на „Римски ритуали“ и подаде единия на Карас. — Ще прескочим литанията на светците. Донесе ли светена вода, Деймиън?

Карас извади от джоба си малко шишенце. Мерин го взе, после кимна тържествено към вратата.

— Ако обичаш, води ме, Деймиън.

Горе до вратата на спалнята чакаха напрегнато Крис и Шарън, облечени с топли якета и пуловери. Като чуха вратата да се отваря, те погледнаха надолу и видяха как Карас и Мерин вървят към стълбището. Потресаващо изглеждат, помисли си Крис — Мерин тъй висок, а Карас с грубовато и мрачно лице над невинната белота на стихара. Видя ги как уверено се изкачват по стъпалата и макар разумът да й подсказваше, че нямат свръхестествени сили, тя се почувства дълбоко и странно трогната, а нещо в душата й шепнеше, че може би все пак имат. Сърцето й биеше все по-бързо.

Пред вратата на стаята йезуитите спряха. Като видя топлите дрехи на Крис, Карас се намръщи.

— И вие ли искате да влезете?

— А не бива ли?

— Моля ви, недейте — настоя Карас. — Не бива. Ще направите голяма грешка.

Крис погледна въпросително Мерин.

— Отец Карас знае най-добре — спокойно отговори екзорсистът.

Крис пак погледна Карас. Наведе глава.

— Добре — примири се тя и се облегна на стената. — Ще чакам тук.

— Какво е второто име на дъщеря ви? — попита Мерин.

— Тереза.

— Прекрасно име — топло изрече старият свещеник.

За момент той окуражително я погледна право в очите, после се завъртя към вратата. Крис отново усети онова напрежение, онзи напрегнат като пружина мрак от вътрешната страна. В спалнята.

Отвъд тази врата.

Мерин кимна.

— Добре — тихо каза той.

Карас отвори вратата и едва не отскочи назад от талазите зловоние и леден студ. На един стол в ъгъла седеше прегърбен Карл, облечен с избеляло зелено ловджийско яке. Той погледна с надежда Карас, който насочи очи към леглото. Блестящите очи на демона се взираха към коридора зад него. Към Мерин.

Карас пристъпи до леглото откъм краката на демона, а Мерин, високи и строен, бавно се приближи отстрани, спря и наведе очи към омразата. В стаята се възцари напрегната тишина. Ригън хищно плъзна почернял език по подпухналите, напукани устни. Раздаде се шумолене на смачкан пергамент.

— Е, горделиво нищожество! — изграчи демоничният глас. — Най-сетне! Най-сетне дойде!

Старият свещеник вдигна ръка и направи кръстен знак над леглото, после към цялата стая. Обърна се и отвори шишенцето със светена вода.

— О, да! Свещената урина! — изрева демонът. — Спермата на светците!

Мерин вдигна шишенцето и лицето на демона пребледня от ярост, гласът му засъска:

— А, ще посмееш ли, копеле? Ще посмееш ли?

Мерин започна да го пръска със светена вода, а демонът вирна глава. Устата и мускулите на шията трепереха от злоба.

— Да, пръскай! Пръскай, Мерин! Пръскай, додето подгизнем! Удави ни! Удави ни в потта си! Твоята пот е свещена, свети Мерин! Направи сега чупка в кръста и пръдни облак тамян! Наведи се и покажи светия си задник, та да го обожаваме, Мерин! Да го целуваме! Да…

— Млъквай!

Думата удари като мълния. Карас рязко извърна глава и погледна с учудване Мерин, който бе впил повелителен взор в Ригън. И демонът млъкна. Гледаше втренчено Мерин.

Но очите му вече бяха неуверени. Боязливи. Примигваха плахо.

Мерин деловито затвори шишенцето и го върна на Карас. Психиатърът го прибра в джоба си, а старият свещеник коленичи до леглото, затвори очи и зашепна молитва.

— Отче наш… — започна той.

Ригън заплю Мерин в лицето и жълтеникавата храчка бавно плъзна надолу по бузата му.

— … Да дойде Твоето царство… — Все тъй с наведена глава, Мерин продължи молитвата, а ръката му извади от джоба кърпичка и без да бърза избърса храчката. — … и не въведи нас в изкушение… — тихо завърши той.

— Но избави ни от лукавия — добави Карас.

За момент той вдигна глава. Очите на Ригън се извъртяха назад, тъй че се виждаше само бялото. Карас усети смут. Усети как нещо замръзва в стаята. Приведе се над текста, за да последва молитвата на Мерин.

— Отче наш, Иисусе Христе, призовавам светото Ти име, смирено Те моля за милост, дай ми сили срещу този нечестив дух, който измъчва това Твое създание; в името на Христа Бога.

— Амин — отвърна Карас.

Мерин стана и продължи да се моли страстно.

— Господи, създателю и защитниче на рода человечески, смили се над рабинята Си Ригън Тереза Макнийл, попаднала в примките на вечния наш враг, изкусителя, който…

Карас чу, че Ригън изсъска и погледна към нея. Видя я да се надига с избелени очи; тя бавно клатеше глава като кобра и стрелкаше език през напуканите си устни. Отново го обзе същото безпокойство и той наведе глава над текста.

— Спаси рабинята Си — четеше Мерин от книгата.

— Която се уповава на Теб, Господи — отвърна Карас.

— Нека намери в Теб крепост, Боже…

— … против врага.

Докато Мерин продължаваше със следващия стих — „И нека няма власт врагът над нея“, — Карас чу как Шарън ахна зад него. Бързо се завъртя и я видя да се взира вцепенена в леглото. Озадачен, той погледна натам. И изтръпна.

Предната част на леглото, бавно се издигаше над пода!

Той не повярва на очите си. Десет сантиметра. Петнайсет. Трийсет. После започнаха да се издигат и задните крака.

— Gott in Himmel! 11 — прошепна Карл с ужас.

Но Карас нито чу, нито го видя как се прекръства, докато задната част на леглото се изравняваше с предната.

Това не е истина, помисли си той.

Леглото се издигна с още трийсет сантиметра и увисна във въздуха, като се люшкаше лекичко, сякаш плаваше по застоялите води на зловонно езеро.

— Отче Карас!

Ригън се гърчеше и съскаше.

— Отче Карас!

Той се обърна. Мерин го погледна безметежно и кимна към дебелия том в ръцете му.

— Отговорът, ако обичаш, Деймиън.

Карас го гледаше с недоумяващи очи, без да осъзнава, че Шарън е избягала от стаята.

— И нека няма власт врагът над нея — тихо и уверено повтори Мерин.

Карас бързо надникна в книгата и с разтуптяно сърце прошепна отговора:

— И синът на неправдата да е безсилен зло да й стори.

— Господи, чуй молитвата ми — продължаваше Мерин.

— И викът ми нека стигне до Теб.

— Господ да бъде с теб.

— И с душата ти!

Мерин подхвана следващата дълга молитва, а Карас отново отправи поглед към леглото, към своите надежди за Бога и свръхестественото. Възторжена тръпка прониза цялото му същество. То е тук! Ето го! Право пред мен! Изведнъж той се озърна като чу вратата да се отваря. Шарън дотича в стаята, следвана от Крис, която застина на прага и ахна.

— Мили Боже!

— Всемогъщи Отче наш…

Екзорсистът деловито вдигна ръка и без да бърза прекръсти трикратно челото на Ригън, продължавайки да чете текста от книгата:

— … Който изпрати Своя Единороден Син, за да смаже ревящия лъв…

Съскането престана и от разпънатата до скъсване уста на Ригън излетя страховит рев на бик.

— … избави от погибел и от ноктите на Сатаната това човешко създание, сътворено по Твой образ и подобие…

Ревът се усилваше, пронизваше плътта и разтърсваше костите.

— Боже, Създателю наш… — Мерин спокойно вдигна ръка и притисна края на епитрахила си към шията на Ригън, продължавайки да се моли. — … от чиято мощ Сатана рухна като мълния от небето, всей ужас в звяра, който съсипва лозето Ти…

Ревът спря и изпървом настана звънтяща тишина, после гъста и зловонна зеленикава каша бликна на тласъци от устата на Ригън и плъзна надолу по ръката на Мерин. Но той не я отдръпна.

— Нека прокуди могъщата Ти десница този зъл демон от Ригън Тереза Макнийл, която…

Карас смътно чу как вратата се отвори отново и Крис изскочи от стаята.