Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

— Искате ли малко бренди в кафето?

— Не, благодаря.

— Кафето вече не ми действа — каза Крис с треперещ шепот. — Ще си налея бренди, ако нямате нищо против.

И тя излезе от кухнята.

Карас остана сам и мрачно отпи от кафето. Беше му горещо с пуловера, който носеше под расото; чувстваше се слаб от безсилието да утеши Крис. Изведнъж от детството му изплува печалният спомен за безпородното кученце Реджи, което измършавя и лежеше замаяно в кашона в бедната им квартира. Трепереше от треска и повръщаше, а Карас го завиваше с кърпи и го караше да пие топло мляко. После дойде съседът, огледа Реджи, поклати глава и каза: „Това е кучешка чума. Трябва веднага да се инжектира.“ А после един ден се прибираха от училище… по улицата… в колона по двама… на ъгъла чакаше майка му… изненадващо тъжна… пъхна в ръката му лъскава монета от половин долар… той примря от щастие… толкова много пари!… а след това нейният глас, нежен и тих: „Реджи умря…“

Той погледна димящата черна горчилка в чашата и усети ръцете си празни — нито утеха, нито изцеление.

— … благочестиво копеле!

Демонът продължаваше да беснее.

Трябва веднага да се инжектира.

Карас веднага се качи горе и притисна Ригън върху леглото, докато Шарън й биеше инжекция либриум, с която дозата стигна до петстотин милиграма. Шарън изтри убоденото място със спирт и се приготви да сложи лепенка, а Карас гледаше Ригън озадачено, защото трескавите й ругатни не бяха насочени към никого в стаята и сякаш имаха друга цел — невидима… или далечна.

Карас прогони мисълта.

— След малко се връщам — каза той на Шарън.

Разтревожен за Крис, той слезе в кухнята, където пак я завари да седи сама. Наливаше в кафето си бренди.

— Сигурен ли сте, че не искате и вие, отче? — попита тя.

Той поклати глава, седна и уморено отпусна лице върху лактите си; чу порцелановия звън на лъжичка в чашата.

— Разговаряхте ли с баща й?

— Да, той се обади — каза Крис. — Искаше да говори с Ригс.

— И какво му казахте?

— Че е на рожден ден.

Тишина. Звънтенето престана. Карас вдигна глава и видя, че Крис се е загледала към тавана. Едва сега и той осъзна: пороят от ругатни бе замлъкнал.

— Либриумът е подействал — въздъхна с облекчение той.

Звън откъм вратата. Карас се озърна натам, после към Крис и видя в очите й тревожно очакване. Киндерман?

Секундите отминаваха. Те седяха и чакаха. Никой не отваряше, Уили почиваше в стаята си, Шарън и Карл бяха горе. Крис внезапно стана и мина във всекидневната, където коленичи на дивана, дръпна завесата и надникна през прозореца да види кой е. Не, не беше Киндерман. Слава Богу! Беше висок старец с вехт черен шлифер и черна филцова шапка. Привел глава, той чакаше търпеливо в дъжда и стискаше протрита черна чанта. За момент в закопчалката трепна сребристо отражение от уличната лампа. Кой е този човек, за Бога?

Звънецът пак се обади.

Озадачена, Крис слезе от дивана и тръгна към вестибюла. Открехна вратата и се вгледа в сумрака с присвити очи. Отвън нахлуха ситни капчици дъжд.

— Здравейте, с какво мога да ви услужа?

— Госпожа Макнийл? — долетя глас от сенките, любезен и изтънчен, но същевременно богат като жътва.

Докато непознатият посягаше да свали шапката си, Крис кимна и изведнъж видя две очи, които я зашеметиха. В тях грееше ум, благо разбиране и състрадание; тяхната безметежност нахлу в нея като води на топла целебна река, чийто извор бе в него, но и нейде отвъд; чийто поток бе плавен, но в същото време буен и безконечен.

— Аз съм отец Ланкъстър Мерин — каза той.

За момент Крис се вгледа замаяно в костеливото аскетично лице с гладко избръснати бузи, после бързо отвори вратата.

— О, Боже мой, заповядайте, моля! Влизайте! Божичко, аз… Къде ми беше умът…

Той влезе и тя затвори вратата.

— Чаках ви едва утре — оправда се Крис.

— Да, знам.

Крис се обърна отново да го погледне и видя, че отец Мерин е привел глава настрани и гледа нагоре, като че се вслушваше в нещо… не, като че усещаше, помисли си тя — някакво невидимо присъствие, някаква далечна, отдавна позната тръпка. Крис го гледаше с удивление. Кожата му изглеждаше загрубяла от далечни слънца нейде отвъд нейното време и място.

Какво прави той?

— Да ви взема ли чантата, отче?

— Не, благодаря — тихо каза той. — Тя е станала като част от ръката ми — много стара… много препатила. — В очите му трепна топла, уморена усмивка. — Свикнал съм с тежестта. Отец Карас тук ли е?

— Да, тук е. В кухнята. Вечеряли ли сте, отче?

Вместо отговор Мерин вдигна очи нагоре, където скръцна врата.

— Да, хапнах във влака.

— Не искате ли все пак да ви предложа нещо?

Мълчание. Горе вратата се затвори. Топлият поглед на Мерин се върна към Крис.

— Не, благодаря ви. Много сте любезна.

Крис се изчерви.

— Толкова неприятен дъжд — промърмори тя. — Ако знаех, че идвате, щях да ви посрещна на гарата.

— Няма значение.

— Дълго ли чакахте за такси?

— Само няколко минути.

— Дайте да ви взема багажа, отче — раздаде се гласът на Карл.

Той беше слязъл незабелязано от горния етаж. Пое чантата от ръцете на свещеника и я понесе по коридора.

— Приготвили сме ви легло в кабинета, отче — каза Крис с леко притеснение. — Там е много уютно, а и сигурно ще искате да се уедините. Ще ви покажа къде е. — Тя пристъпи напред и спря. — Или първо искате да се видите с отец Карас?

— Най-напред бих искал да видя дъщеря ви.

Тя се изненада.

— Точно сега ли, отче?

Мерин отново погледна нагоре с онова странно изражение на далечно очакване.

— Да, сега — каза той. — Мисля, че точно сега.

— Тя сигурно спи.

— Не мисля.

— Ами ако…

И изведнъж Крис изтръпна, защото отгоре долетя гласът на демона. Тътнещ и все пак приглушен като вой на погребан жив, той изрева:

— Мерриииииииииинннн!

Сетне мощен удар като от тежък чук разтърси стените на спалнята.

— Всемогъщи Боже! — ахна Крис и вдигна пребледняла ръка към гърдите си.

Вцепенена от ужас, тя погледна Мерин. Свещеникът не помръдна. Продължаваше да се вглежда нагоре, напрегнат и все пак безметежен, а в очите му нямаше и следа от изненада. Нещо повече, каза си, Крис, той сякаш познаваше този глас.

Нов удар разтърси стените.

— Мерриииииииииинннн!

Йезуитът бавно тръгна напред, без да обръща внимание на Крис, която бе зяпнала от изумление; без да забелязва Карл, който изскочи потресен от кабинета; без да вижда как смаяният Карас застава на прага на кухнята. Кошмарните удари и крясъци не спираха. Мерин спокойно тръгна нагоре по стълбището, плъзгайки тънката си алабастрова ръка по парапета. Карас пристъпи зад Крис и двамата видяха как Мерин влезе в спалнята на Ригън и затвори вратата. За няколко секунди настана тишина. После изведнъж демонът се разкиска зловещо, Мерин бързо излезе от стаята, затвори вратата и закрачи по коридора. Вратата на спалнята се открехна, Шарън подаде глава и любопитно се загледа след него.

Мерин пъргаво слезе по стълбището и протегна ръка на Карас.

— Отче Карас!

— Здравейте, отче.

Мерин хвана ръката му с две ръце; стисна я здраво и огледа загрижено лицето на младия свещеник, а горе дивият смях се преля в порой от неописуеми цинизми, насочени срещу Мерин.

— Изглеждаш много зле — каза Мерин. — Уморен ли си?

— Не.

— Добре. Имаш ли шлифер?

— Не го нося.

— Тогава вземи моя — каза побелелият йезуит и разкопча влажната дреха. — Ще те помоля да отидеш до общежитието, Деймиън, и да ми донесеш расо, два стихара 10, малко светена вода и два екземпляра на „Римски ритуали“, пълното издание. — Той подаде шлифера на озадачения Карас. — Мисля, че трябва да започнем.

Карас се намръщи.