Битие

… тогава какво мисли Джералд за разпространяващата се сред християните идея, че човечеството трябва да приеме нов обет? Достоен дълг да тръгнат и да проповядват Словото?

„Иначе казано, след като вече знаем, че някъде там има трилиони души, лутащи се в мрака, дали не трябва да тръгнем из галактиката и да разпространим Благата вест?“ Поне това бе по-напредничава догма от онази на родителите му — да се молят за ужасен апокалипсис и вечни мъки за всички глупци, които припяват неправилните думи. Все пак отказа и проповедта, като обеща на онези от ЦнГ-КоИ, че ще зададе подобни въпроси на съществата от Артефакта, когато му дойде времето.

„Мен ако питат, «присъединете се» може да означава «прегърнете религията ни или очаквайте междузвезден кръстоносен поход». С нетърпение очаквам да разбера каква е истината.“

Списъкът с молби беше твърде дълъг, за да може да се справи с него… освен ако извънземните не предложеха някакъв фантастичен нов начин да го копират. Ето това би било полезна технология!

Предложението, което го потресе най-много, би трябвало да е добра новина. Изведнъж съпругите му започнаха да проявяват интерес да си легнат с него. Всичките. Дори Франческа, която никога не го беше харесвала особено. „Липсваш ни“ — казваха те със съобщения и обаждания. Вниманието бе по-голямо, отколкото получаваше обикновено в груповия брак. И седемте му предлагаха да го посетят „в този период на стрес“.

Джоуи, Джоселин и Хубърт дори предложиха писмено да заявят желанието си да бъдат поставени под карантина с него! Предложението беше ласкателно. Изкушаващо. Особено като се има предвид, че Джералд винаги се беше чувствал като аутсайдер в периферията на малкия им клан и отдавна подозираше, че са му предложили брака единствено заради престижа да си имат съпруг астронавт. Може би това бе най-добрата оферта, на която можеше да се надява тип като него.

„Всички си имате работа и задължения — отговори им той. — Деца също. Просто поддържайте връзка. Ще ви виждам в сънищата си.“

Пък и отново започна да става натоварено. „Експериментът с лишаването“ имаше напредък, за огромна изненада на Джералд. Откритието му — така нареченият Обект на Ливингстън — започваше да отговаря.

— Хиляди години пътуване между звездите. Човек би си помислил, че подобно нещо може да ги научи на търпение — коментира Генадий Горосумов след третия ден. — Страхувах се, че ще ни бият в изчакването. Ще разберат, че блъфираме. Със сигурност знаят, че сме под пара.

Слабият руски биолог кимна към галерията на наблюдателите от другата страна на дебелото стъкло, откъдето стотина експерти, делегати и ВИП персони гледаха надолу към работата на поставената под карантина Комисия по контакта. Мнозина от важните клечки бяха доста недоволни от сегашното им начинание — да принудят с глад съществата от Артефакта да сътрудничат.

— Но за моя най-голяма изненада методът на моркова и тоягата като че ли работи — заключи Генадий. — Няма съмнение, че започват да се тревожат.

И посочи млечнобелия овоид, който още лежеше в гнездото си, но лишен от изкуствената слънчева светлина. Лека мъгла обгръщаше основата му, където намотки изсмукваха топлинната енергия и оставяха яйцевидния предмет и гнездото му охладени до почти космически температури. Джералд усещаше студа всеки път, когато ръката му приближаваше обекта.

Светлините в залата бяха намалени и блясъкът на заобления цилиндър беше слаб и глух. Още по-показателно бе, че постоянното редуване на образи — изгледи към планети, градове, бутащи се фигури — се забави и от френетичен хаос стана лениво, дори мудно. Създанията вътре сякаш постепенно оклюмваха.

— Добре, да ги пуснем през нов цикъл — каза генерал Акана Хидеоши и кимна на наетия от кралство Катанга експерт по оперативно обуславяне, животинско поведение и дресировка Патрис Чомбе, който задвижи почти катраненочерните си ръце над холографския пулт, светнал пред него над заседателната маса.

Един прожектор на тавана внезапно се включи и ослепителният му лъч, дошъл сякаш от слънцето, докосна вече сивкавия камък. Облаците в него внезапно се завъртяха като сметана в кафе. Скоро през тази мъгла се задвижиха форми, които сякаш бързаха напред, катереха се някъде отдолу.

Досега Джералд и останалите бяха разпознали четирийсет и седем различни извънземни вида. Генадий беше съставил сложни биоскелетни модели на всички, от кентавъра с ястребово лице и подобието на сепия до създанието с четири кожени криле около уста в центъра, приличащо на кръстоска между прилеп, хеликоптер и морска звезда.

Именно тези трите в този случай пристигнаха първи…

… но с минимално предимство пред другите, които се заблъскаха зад тях. На Джералд му приличаха на тълпа, събрала се при звъна на звънеца за вечеря — всички се бутат, мъчат се да се доберат до порциите си. Всеки извънземен притискаше някакъв израстък в сияещата повърхност, отделяща двата свята, а около всяка точка на контакт танцуваха малки букви и думи.

Дори с помощта на компютрите успяваха да разберат само най-основни неща от торнадото противоречащи си фрази. От време на време съобщенията се сливаха, най-вече за да повторят вече ироничната покана — Присъединете се.

„Към кого точно?“ — питаше се Джералд вече дни наред.

От втория ред занадничаха глави, за да виждат над тримата отпред; една приличаше на глава на насекомо, поставена върху тънка, подобна на стъбло шия. Друга беше като на весел дебел Буда, до когото стоеше създание, вдигнало ръка като слонски хобот, само че с длан в края — ръка с очи в основата на всеки от шестте пръста. Закъснелите ръчкаха първите трима — отначало колебливо, после все по-настоятелно.

— Държат се като французи или китайци — отбеляза Емили Тан. — Горделиво отказват унижението да се изчакват или да се редят на опашка. Жалко, че ги принуждаваме да се превръщат в нещо друго. В британци или дори японци. Кротко приемащи тиранията на опашката.

Хайхон Мин, който беше от Средното кралство, се разсмя на глас, а Акана Хидеоши се изкиска мрачно. Бен Фланъри обаче, техният антрополог от Хаваите, погледна изненадано Емили, явно оскърбен от забележката й. Емили сви рамене.

— Виж, това, че идеята да ги научим на дисциплина беше моя, не означава, че не им съчувствам. В момента в блъсканицата им има някакво ученическо очарование. Дори да прави общуването почти невъзможно.

Чомбе, който наблюдаваше внимателно тълпата извънземни, отначало търпеше бутането и ръчкането. Но когато неколцина от новодошлите се обединиха да изблъскат подобното на прилеп създание и да се наместят на негово място, Патрис рязко махна с ръка и слънчевият лъч угасна и камъкът отново потъна в мрак. Компресорите се включиха, активираха топлинните помпи под масата и камъкът получи порция студ.

— Хайде, момчета, момичета и каквито сте там — с видимо удоволствие промърмори Емили. — Време е да се научите как да се държите.

Щом блъсканицата престана, Патрис отново включи лъча. Насочи го с хирургическа точност към кентавроподобното и сепията и принуди останалите да се задоволят с полусянката.

— Дресирал съм и по-отзивчиви образци от тези — изсумтя Чомбе с плътния си фрафрикаански акцент. — Но несъмнено имаме напредък. Кривите на реакция се подобряват.

Докато дресировъчните цикли се въртяха, Джералд погледна през рамо към галерията зад карантинното стъкло — спускаща се надолу арена с тапицирани кресла, откъдето важните клечки и експертите не изпускаха нито едно действие на контактния екип. Помагаха им най-добрите уреди, консултанти и инструменти, които можеха да се купят.

Съветниците вече също имаха представител от тази страна на преградата: спотайваше се само на няколко метра от Джералд — светнала триизмерна фигура на име Хермес с изсечени черти, златна роба и коса в същия тон. Крачеше в другия край на масата и хвърляше кръвнишки погледи към екипа на генерал Хидеоши — явно губеше търпение.