Суперкомандос

Треп сви рамене.

— Както речеш. Но все още мисля, че си луд. Кавахара има гмуркачи, дето ще свършат същата работа дори от сън да ги вдигнеш.

Не отговорих нищо, защото мотивите ми да отхвърля предложението на Кавахара за техническа помощ бяха изцяло инстинктивни. Хладната увереност на прозренията ми за Банкрофт, Кавахара и Резолюция 653 бе избледняла покрай напрегнатата подготовка на удара, а всички чувства на удовлетворение изчезнаха, когато Ортега си тръгна. Сега ми оставаше само притискането на крайния срок, студената зора, звукът на вълните по плажа. Вкусът на Ортега в устата ми и топлината на нейното дългокрако тяло, сгушено до моето, бяха като тропически остров, който бавно чезне зад кърмата.

— Мислиш ли, че толкова рано ще намерим отворено заведение, където да предлагат кафе? — попитах аз.

— В това забутано градче? — Треп вдъхна през зъби. — Едва ли. Но на идване видях автомати. Все ще има поне един за кафе.

Аз сбръчках нос.

— Кафе от машина?

— Хей, откога се извъди такъв познавач? Живееш в хотел, дето си е просто един голям автомат. За бога, Ковач, живеем в Машинната ера. Не са ли ти го казали?

— Имаш право. Далече ли е?

— На един-два километра. Ще вземем моята кола, та да не се стресне госпожа младоженката, ако случайно надникне през прозореца.

— Прието.

Последвах Треп към паркираната отсреща ниска черна кола, покрита, както ми се стори, с противорадарен слой. Настанихме се в луксозното купе, изпълнено с лек дъх на сандалово дърво.

— Твоя ли е?

— Не, под наем. Взех я, след като се върнахме от Европа. Защо?

Поклатих глава.

— Няма значение.

Треп включи двигателя и колата плъзна безшумно като призрак по крайбрежния булевард. Гледах към морето и се борех с някакво неопределено чувство на безсилие. След краткия сън в лимузината бях раздразнителен. Всяка подробност от ситуацията изведнъж почваше да ме гложди — от липсата на яснота около смъртта на Банкрофт до неуспеха на отказа ми от цигарите. Имах чувството, че предстои лош ден, а слънцето още не бе изгряло.

— Обмисли ли какво ще правиш, когато приключим?

— Не — мрачно отвърнах аз.

Открихме автоматите на една уличка, която се спускаше от края на градчето към плажа. Очевидно бяха монтирани за туристическата клиентела, но окаяното състояние на навесите подсказваше, че и тук бизнесът е закъсал, както в „База данни Елиът“. Треп паркира колата отсреща и отиде за кафе. Гледах я през стъклото как рита и блъска, докато машината най-сетне неохотно отпусна две пластмасови чашки. Треп се върна и ми подаде едната.

— Тук ли да го изпием?

— Да, защо не?

Дръпнахме загряващите капачки и се заслушахме в съскането им. Не си свършиха много добре работата, но кафето имаше съвсем поносим вкус и определено ободряваше. Усетих как умората се отърсва от плещите ми. Пиехме бавно и гледахме морето, обгърнати в почти приятелско мълчание.

— Веднъж и аз кандидатствах за Корпуса — каза внезапно Треп.

Озърнах се любопитно.

— Тъй ли?

— Да, преди доста време. Отхвърлиха ме заради психическия профил. Липса на преданост, така казаха.

Аз изсумтях.

— Логично. Не си служила в армията, нали?

— А ти как мислиш?

Тя ме погледна тъй, сякаш току-що бях подхвърлил, че има полицейско досие за тормоз на деца. Разсмях се уморено.

— Мисля, че не си служила. Разбираш ли, те търсят хора с психически отклонения. Затова набират повечето си кандидати от военните.

Треп се обърка.

— Аз имам психически отклонения.

— Да, не се съмнявам, но работата е там, че броят на цивилните с подобни отклонения плюс склонност към работа в екип клони към нулата. Това са противоположни неща. Шансовете да възникнат едновременно по естествен път в един и същ човек са нищожни. Военното обучение хваща нормата и я прави на пух и прах. Премахва всякакви задръжки спрямо ненормалното поведение и същевременно изгражда фанатична вярност към групата. Двете вървят в пакет. Войниците са идеален материал за Емисарския корпус.

— Като те слушам, май съм извадила късмет.

Няколко секунди гледах хоризонта и си припомнях.

— Да. — Допих кафето. — Хайде да се връщаме.

Докато пътувахме обратно по булеварда, нещо в мълчанието между нас се промени. Нещо, което досущ като постепенно просветляващата зора около колата бе едновременно неуловимо и властно.

Когато спряхме пред информационния център, Айрин Елиът се подпираше на лимузината и гледаше морето. От мъжа й нямаше и помен.

— По-добре остани тук — казах аз на Треп и излязох. — Благодаря за кафето.

— Моля.

— Предполагам, че още известно време ще те виждам в огледалото.

— Едва ли ще ме видиш изобщо, Ковач — заяви жизнерадостно Треп. — Тая игра я владея по-добре от теб.

— Тепърва ще разберем.

— Да, бе. Пак ще се видим. — Докато се отдалечавах, тя повиши глас. — И гледай да не издъниш удара. Много неприятно ще се получи.

Тя даде заден ход, после излетя демонстративно с провиснала предница, като раздра тишината с вой на турбини и мина на бръснещ полет над главите ни, преди рязко да завие към океана.

— Коя беше тази?

Гласът на Айрин Елиът звучеше дрезгаво, като след дълъг плач.

— Подкрепление — отвърнах разсеяно аз, гледайки как колата се отдалечава над заседналия самолетоносач. — Работи за същите хора. Не се безпокой, приятелка е.

— Може да е твоя приятелка, но не и моя — горчиво възрази Елиът. — Никой от вас не ми е приятел.

Погледнах я, после пак се обърнах към морето.

— Така си е.

Тишина, нарушавана само от шума на прибоя. Елиът се облегна по-удобно на полирания корпус.

— Ти знаеш какво е станало с дъщеря ми — каза тя с мъртвешки глас. — Знаел си през цялото време.

Кимнах.

— И пет пари не даваш, нали? Работиш за мъжа, който я е използвал като парче тоалетна хартия.

— Много мъже са я използвали — грубо казах аз. — Тя им е позволила. Сигурен съм, че твоят съпруг ти е казал защо. — Чух как дъхът й заседна на гърлото и забих поглед в хоризонта, където колата на Треп чезнеше в предутринния здрач. — Сторила го е по същата причина, по която се опита да шантажира мъжа, за когото работех. И пак по същата причина се опита да намеси един особено неприятен тип на име Джери Седака, който след това я уби. Заради теб, Айрин.

— Мръсник.

Тя се разплака — тих, отчаян звук сред безмълвието. Не откъсвах очи от океана.

— Вече не работя за Банкрофт — поясних сдържано аз. — Зарязах тоя боклук. Давам ти шанс да удариш Банкрофт там, където най-много боли, да го удариш с вината, която така и не изпита, задето е чукал дъщеря ти. Освен това, след като вече си извън хранилището, може би ще събереш пари за носител на Елизабет. Или поне да й наемеш място във виртуална среда, нещо от сорта. Важното е, че вече си вън и можеш да предприемеш нещо. Имаш избор. Това ти предлагам. Отново да влезеш в играта. Не си отхвърляй късмета.

Чух я как се бори да удържи сълзите. Изчаках търпеливо.

— Много се гордееш със себе си, нали? — каза накрая тя. — Мислиш, че ми правиш огромна услуга, но не си самарянин, мътните да те вземат. Вярно, измъкна ме от склада, но всичко е въпрос на цена, права ли съм?

— Разбира се — тихо отвърнах аз.

— Трябва да извърша каквото искаш, да пусна вируса. Да наруша закона заради теб, иначе пак се връщам на склад. И ако се издъня или не си държа езика зад зъбите, имам повече за губене, отколкото ти. Такава е сделката, нали? Няма нищо безплатно.

Гледах вълните.

— Такава е сделката — съгласих се аз.

Ново мълчание. С периферното зрение я видях да оглежда тялото си, сякаш се бе заляла с нещо.

— Знаеш ли как се чувствам? — попита тя.

— Не.

— Спах със съпруга си и имам чувството, че той ми изневеряваше. — Задавен смях. Тя гневно разтърка очи. — Имам чувството, че и аз изневерих. На нещо. Когато си тръгнах, оставих семейство и тяло. Сега нямам нито едното, нито другото. — Тя отново сведе очи. Вдигна към мен ръце с разперени пръсти. — Не знам как се чувствам. Не знам как трябва да се чувствам.