Суперкомандос

Когато мълчанието натежа, аз погледнах неподвижния й профил и се изкашлях.

— Сигурна ли сте, че искате да го направите точно сега? Да се приберете у дома, имам предвид.

Елиът почти не ме погледна.

— Да, сигурна съм. Имам дъщеря и съпруг, които не са ме виждали почти пет години. Нима смятате, че това — тя посочи тялото си — ще ме спре?

— Добре казано.

По мрачното крайбрежие пред нас изникнаха светлините на Ембър и лимузината започна да слиза. Наблюдавах Елиът с крайчеца на окото си и забелязах как я обзема нервност. Разтриваше длани в скута си, хапеше устна в ъгълчето на новата си уста. После въздъхна тихо, но съвсем отчетливо.

— Знаят ли, че идвам? — попита тя.

— Не — лаконично отвърнах аз. Не исках да водя подобен разговор. — Договорът е между вас и западния клон на „Джаксол“. Не засяга семейството ви.

— Но вие ми уредихте среща. Защо?

— Много си падам по семейни сбирки — отсякох аз и забих поглед в тъмната грамада на самолетоносача под нас.

Кацнахме в пълно мълчание. Автолимузината направи завой, за да се изравни с местното движение и докосна земята на около двеста метра северно от „База данни Елиът“. Плавно продължихме по крайбрежния път под холограмите на Анчана Саломао и спряхме безупречно срещу тясната фасада. Назъбената дупка беше запълнена с нов монитор и външната врата бе затворена, но остъклената канцелария в дъното светеше.

Слязохме и прекосихме улицата. Вратата се оказа не само затворена, но и заключена. Айрин Елиът нетърпеливо заблъска с мургава длан и някой лениво се надигна от стола в канцеларията. След малко Виктор Елиът излезе в трансмисионната зала и се зададе към нас. Сивата му коса беше разчорлена, а лицето сънено и подпухнало. Погледна ни с типичния замътен поглед на хакер, който твърде дълго е бродил из мрежите. Надрусан от информация.

— Кой, по дяволите… — Той млъкна, защото ме разпозна. — Какво дириш тук, скакалецо? И коя е тази?

— Вик? — едва изрече Айрин Елиът. — Вик, аз съм.

Няколко секунди Елиът прехвърляше поглед ту към лицето ми, ту към крехката азиатка до мен. После смисълът на онова, което бе чул, го блъсна като камион. Той залитна от удара.

— Айрин — прошепна Елиът.

— Да, аз съм — отвърна дрезгаво тя.

По бузите й бликнаха сълзи. Известно време двамата се гледаха през стъклото, после Виктор Елиът припряно отключи вратата, блъсна я настрани и меднокожата жена се хвърли в ръцете му. Вкопчиха се в прегръдка, която сякаш рискуваше всеки миг да строши крехките кости на новия носител. Аз се загледах към уличните лампи покрай морето.

Най-сетне Айрин Елиът си спомни за мен. Отдръпна се от съпруга си и завъртя глава, като примигваше и размазваше сълзите с юмрук.

— Може ли…

— Разбира се — отвърнах спокойно аз. — Ще чакам в лимузината. До утре.

Зърнах обърканата физиономия на Виктор Елиът, докато жена му го изтласкваше навътре. Кимнах му добродушно и се отправих към паркираната лимузина край плажа. Вратата се затръшна зад мен. Опипах джобовете си и намерих смачкания пакет цигари на Ортега. Минах край лимузината, опрях се на парапета, запалих една от сплесканите цигари и докато димът нахлуваше в дробовете ми, за пръв път се отървах от чувството, че предавам някого или нещо. Долу на плажа прибоят пееше своята призрачна песен по пясъка. Приведох се над парапета и заслушах белия шум на вълните. Не разбирах как мога да се чувствам тъй спокоен, когато все още нищо не е уредено. Ортега не се завърна. Кадмин все още бродеше на свобода. Кавахара все още ме държеше за гушата и все още не знаех защо е бил убит Банкрофт.

И все пак сред толкова много тревоги имаше място и за малко покой.

„Взимаш каквото ти се предлага и понякога това стига.“

Плъзнах поглед покрай вълните. Отвъд тях океанът беше черен и тайнствен, чезнеше в нощта и се сливаше с нея. Трудно се различаваше дори грамадата на заседналия „Гарант на свободната търговия“. Представих си как Мери Лу Хинчли пада към жестокия сблъсък с водата, после смазаното й тяло потъва под вълните, за да намери кратък покой преди идването на морските хищници. Колко дълго бе лежала там, преди теченията да върнат останките обратно при себеподобните й? Колко дълго я бе държал мракът?

Мислите ми се носеха безцелно, смекчени от неясното чувство на примирение и покой. Видях античния телескоп на Банкрофт, насочен към небесата и светлите точици, представляващи първите неуверени човешки крачки отвъд границите на Слънчевата система. Крехки ковчези, понесли дигитално записаните съзнания на милион първопроходци и банки със замразени ембриони, които някой ден можеха да се превърнат в техни носители на далечните светове, ако се сбъднеха обещанията от загадъчните астронавигационни карти на марсианците. Ако не, щяха да летят вечно, защото Вселената не е почти нищо друго, освен нощ и мрачен океан.

Вдигнах вежди на собствените си дълбокомислени разсъждения, отдръпнах се от парапета и вдигнах поглед към холографското лице на Анчана Саломао. Нощта бе изцяло нейна. На равни интервали призрачното лице оглеждаше пустата улица с безпристрастно състрадание. Гледайки умиротворените й черти, не ми бе трудно да разбера защо Елизабет Елиът е искала тъй отчаяно да достигне нейните висоти. Аз самият бих дал много за подобно далечно спокойствие. Насочих вниманието си към прозорците над информационния център. Вътре светеше и за момент пред единия прозорец се мярна гол женски силует. Въздъхнах, метнах в канавката остатъка от цигарата и се приютих в лимузината. Нека Анчана да стои на стража. Взех да сменям напосоки развлекателните канали на таблото и оставих безсмислената лавина от образи и звуци да ме унесе в полудрямка. Нощта течеше покрай колата като хладна мъгла и имах смътното чувство, че се рея все по-далече от светещите прозорци на Елиът, че отплавам с откъсната котва навътре в морето и няма какво да спре пътя ми към хоризонта, където се надигаше буря…

Стресна ме рязко почукване по стъклото до главата ми. Подскочих и видях Треп да стои търпеливо отвън. Тя ми махна да отворя прозореца, после се приведе с широка усмивка.

— Кавахара бе права за теб. Да спиш в колата, та онази гмуркачка да може да се изчука спокойно. Заблудена душа си, Ковач, само свещеник става от теб.

— Затваряй си устата, Треп — казах раздразнено аз. — Кое време е?

— Около пет. — Тя извъртя очи да погледне хроночипа. — Пет и шестнайсет. Скоро ще се развидели.

С усилие се надигнах върху седалката и усетих по езика си вкуса на единствената цигара за снощи.

— Какво правиш тук?

— Наглеждам те. Не искаме Кадмин да ти види сметката, преди да доставиш стоката на Банкрофт, нали? Хей, това „Разрушителите“ ли са?

Проследих погледа й към все още включеното табло, което предаваше някакъв спортен репортаж. Миниатюрни фигурки търчаха напред-назад по разграфено поле под съпровода на едва доловим коментар. Кратко сблъскване между двама играчи накара публиката да забръмчи като кошер. Сигурно бях намалил звука, преди да заспя. Изключих таблото и в настаналия полумрак видях, че Треп е права. Тъмнината бе избледняла до мек синкав сумрак, който пълзеше над сградите като петно от белина върху тъканта на нощта.

— Значи не си запалянко, а? — Треп кимна към екрана. — И аз не бях, но ако живееш по-дълго в Ню Йорк, постепенно ти става навик.

— Треп, как ще ме пазиш, по дяволите, като си пъхнала глава тук и зяпаш екрана?

Треп ме изгледа обидено и отдръпна глава. Излязох от лимузината и се разкърших в хладния въздух. Над нас Анчана Саломао бе все тъй ослепителна, но прозорците на Елиът вече не светеха.

— Бяха будни допреди два часа — съобщи услужливо Треп. — Боях се, че може да духнат, затова проверих отзад.

Вдигнах очи към тъмните прозорци.

— Защо им е да бягат? Тя дори не чу какви са условията на сделката.

— Е, хората обикновено се стряскат, когато ги забъркат в нещо, за което се полага изтриване.

— Не и тази жена — отсякох аз и се запитах дали си вярвам.