Битие
Битие читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Сериозна задача! След писоарната епифания Хамиш погледна с други очи на деликатността на положението. Тези олигарси нямаше да се доверят на популистки агитатори, дори целите им да бяха едни и същи. Щяха да настояват за уверения, за контрол…
… и все пак нямаше съмнение, че Тенскватава беше най-умният човек, когото Хамиш бе срещал. Така че защо беше необходимо да се тревожи?
— Защо не видиш дали не можем да привлечем някак доктор Бетсби? — Тенскватава беше толкова висок, че очите му почти се изравняваха с очите на Хамиш. — Нашият доктор сигурно има някакво желание или нужда, която да измести сегашните му планове. Пари? Помощ за кауза? Може би един престой в затвора за някакво по-незначително провинение ще се окаже достатъчен стимул да прояви здрав разум. Въпреки това — добави Пророкът, — ако се запъне, виж дали не можем да спасим по някакъв начин сенатора.
— На всяка цена ли, сър?
Пророкът повдигна вежда, после поклати глава.
— Не. Стронг не е чак толкова важен. Вече не. Особено сега, когато светът е полудял покрай онзи проклет извънземен артефакт. Както и да е, Хамиш, не забравяй, че не се опитваме да станем тирани. Мръсните номера и тактиките тип Щази 21 трябва да бъдат сведени до минимум. Движението има за цел единствено да обуздае науката и технологиите, вместо да ги остави да ръководят съдбата на човечеството. Използваме популизъм и методи за мобилизиране на тълпата, за да успокоим и укротим масите и по този начин да спасим света, така че в бъдеще да се появи една по-добра демокрация.
— Хм-м. — Хамиш се огледа замислено. — Новите ни съюзници може да не се съгласят с последната точка.
Всъщност самият той не беше сигурен, че е съгласен. Платон е презирал демокрацията, а нима не бе най-мъдрият философ от всички?
— Знам. — Тенскватава стисна за миг ръката на Хамиш над лакътя, предавайки му усещане за мощ — игриво сдържана, но винаги готова за действие, подобно на някаква физична сила. — Аристократите си мислят, че могат да ни използват… и имат на своя страна историята и човешката природа. Може и да успеят! Може да се окажем в положението на толкова много популистки движения от миналото — изиграни и използвани за възхода на олигархията. От друга страна, ние също разполагаме с някои изненади.
Пророкът се усмихна. Внушаваше увереност, която сияеше като слънцето.
— Като Истината например.
Миналия път се спряхме върху още един начин една цивилизация да не успее да постигне мечтите си — не поради бедствие, война или екологичен срив, а заради нещо обикновено, дори банално.
Свръхспециализацията. Неспособността да се продължи катеренето по почти вертикалната планина на натрупаното знание. Разгледана логично, тази възможност изглежда неизбежна. Колкото по-голям е обемът информация, толкова по-трудна е задачата да се открие нещо ново! Съсредоточаването върху някой по-тесен въпрос върши работа само донякъде, тъй като дори да живеете достатъчно дълго, за да овладеете конкретната си област, няма откъде да знаете каква част от труда ви е била повторена напразно по света или в съседния кабинет от хора, използващи малко по-различен речник, но разглеждащи същия проблем. Най-големият трик за прогрес на човечеството — субсидирането на все повече и повече тесни специалисти — сякаш е обречен да се превърне в капан.
И този начин на провал може да прекатури безброй цивилизации в галактиката.
Но не и нас. Не и на Земята от двайсет и първи век. Тази опасност бе преодоляна, поне засега, от зашеметяващите постижения в областта на мисловната гъвкавост на човека. Чрез интернет връзките и услугите за търсене и съпоставяне, които пресяват огромния океан от познания по-бързо от мисълта. Чрез програмите за издирване, предоставящи ни цялата информация, свързана с онова, което ни интересува в момента. Чрез средствата за анализ, които разглеждат всеки две концепции за общи неща. И най-вече чрез новата ни способност да прелитаме, подобно на боговете от митологията, през целия е-свързан свят, да се срещаме с други хора, да пренебрегваме границите на гилдиите и да споделяме идеи.
Печатната преса е умножила онова, което е можел да научи средностатистическият човек, а лещите — онова, което можем да видим; и всеки следващ век разширявал този обхват, докато не се появи Многозадачното поколение, способно да се плъзга навсякъде, да се докосва до почти всеки факт, концепция или произведение на изкуството, да разменя кимания, връзки, мнения и отношения с всеки друг жив човек… и с някои неща, които не са живи.
А, но точно тук се крие разковничето. „Да се докосва.“
Много е изписано за проблемите, съпътстващи „постоянното разделено внимание“. Загуба на фокус. Податливост към опростени/вирусни идеи. Тенденция за носене по течението или слаба концентрация. И това са само най-леките симптоми. Крайните форми са десетки новопоявили се умствени заболявания като синдрома на Ноакс и болестта на Ленингър, много от които се приписват на огромната свобода, която си спечелихме — да плъзгаме умовете си къде ли не.
Вслушайте се в намусените типове, клеймящи недостатъците на нашия Век на аматьорите. Те призовават за възстановяване на експертизата, за връщане към акредитираното знание, за възстановяване на реда и съзнателното съсредоточаване върху нашите професии, области и полета на изява. Дали това е призив на гилдиите, мислещи за собствените си интереси? Или предписване на нов, крайно необходим курс на промяна, целящ предотвратяване на надвисваща катастрофа?
Дали новите ИИ системи ще ни помогнат да се справим с тази чума на плиткоумието… или само ще влошат положението?
Едно е ясно. В тази наша галактика не е лесно да си умен. Ние продължаваме да се разминаваме на косъм с безбройните капани по пътя ни към… онова, в което се надяваме да се превърнем.
Ако съберете всичко това, наистина ли ще се изненадате, че като че ли сме сами?
34.
Чифлик в морето
Океанът се простираше във всички посоки.
Пен Сян Бин беше започнал да мисли за себе си като за морски човек, прекарващ повечето си време във водата — сред пенестите песъчливи течения, които се носеха напред и назад по естуара на Хуанпу. Изобщо не се замисляше, докато се гмуркаше на десет метра за раци или за да се добере до някаква находка на морското дъно. Чувстваше се по-близък до рибите и дори до носените от течението медузи, отколкото до неопитния моряк, какъвто бе навремето. В свят с повишаващо се морско равнище и потъващи брегове адаптацията изглеждаше доста добра.
Осъзнаваше го едва сега. „Винаги съм разчитал на близостта на сушата.“
Откри, че страшно му липсва огромната грозна бетонна бариера, която Китай бе издигнал, за да защити новата си брегова линия. Липсваха му и сияещите кули на Източен Шанхай отвъд тази нова Велика стена.
„Дори разнебитените допотопни имения, превърнати в жилища за изиграни бедняци като мен — евтин начин да се разчистят боклуците на другите поколения, — дори тези разпадащи се руини вдъхваха нещо като увереност. Придаваха на моя парцел от морето някакво усещане за домашен уют. В сравнение с истинското море.
В сравнение с това тук.“
Около него имаше само сив океан, сякаш безкраен, изпъстрен с вдигната от вятъра пяна и сливащ се неусетно с далечното размътено небе. С изключение на мястото, на което се намираше сега — на балкон, стърчащ на изкуствен остров, високотехнологично наколно селище, кацнало върху риф, на който навремето е имало цяла държава.
Сега отново беше държава.
Ако се огледаше внимателно, можеше да проследи извивката на вълните, които се разбиваха там, където бяха насадени корали мутанти със слабата надежда, че по този начин могат да се означат плитчините. Знаеше, че под повърхността има остатъци от някогашни сгради — домове и училища, магазини и кейове. Само че тук нямаше преградни стени. Никой не си беше направил труда да запази покритите с куполи имоти от надигащото се море. Всичко отдавна беше порутено от мощните и непредвидими тайфуни. Малко след като повечето от местните се бяха изнесли, експлозии довършили разхвърляните руини на Стар Пулупау и премахнали всички следи и спомени за някогашния тропически рай. Пък и новите обитатели не искаха разни неприятни останки да им развалят гледката.
