Битие

Пред Тор се появи виртуална клавиатура, закриваща истинската.

— Няма причини за безпокойство — промърмори тя.

— Какво?

— Нищо.

Ръката й сама посегна да въведе кода, сякаш я управляваха дистанционно.

Не се случи нищо.

— Лошо. Явно са сменили кода след като нашият експерт е работил по цепелина.

Гласът вече не звучеше така хладнокръвно. Стана по-индивидуален. Индикатор й показа, че някакъв член от групата с висок рейтинг на достоверност излиза с ново настоятелно предложение.

— Личи си, че кодът не е променен на случаен принцип. Обзалагам се, че все още е някой от стандартните кодове на компанията. Ето, опитайте това.

Нивото на съгласие трепна едва-едва, което означаваше, че тълпата се доверява на компетентния си член. Тор последва примера им и въведе новия код.

— Някакъв резултат с получаването на заповед по ЗСИ? — попита междувременно. — Казахте, че ще отнеме само минути. Може би е по-добре да почакаме…

Колебанието й бе отхвърлено с просто щрак, люкът се плъзна настрани и се видя тясна, подобна на тръба стълба.

— Нагоре. — В гласа на тълпата нямаше и капка колебание. Петстотин и дванайсет съграждани искаха от нея да го направи. Петстотин и шестнайсет…

Тор преглътна. И се подчини.

Стълбата разкриваше истина, която бе скрита за повечето пътници, пътуващи в комфорта на добре обзаведената гондола. Физиката — и най-вече гравитацията — не се беше променила особено през столетието, отделящо първата ера на цепелините от настоящата. Дизайнерите все още трябваше да се борят за лекота навсякъде, където могат да я постигнат.

Тор се изкачи на товарната палуба по тънките скоби и вместо обичайните стени и прегради видя подобна на паяжина мрежа. Краката й оставяха следи в пенестия под, който изглеждаше повече въздух, отколкото твърдо вещество. Купчините багаж (претеглен внимателно в Нашвил) приличаха на чудовищни яйца, слепени с полутвърда пяна. Почти не се виждаше метал. Нямаше дори подпори от алуминий или титан.

— Към багажа ли да гледам? — попита тя, докато бъркаше в чантата си. — Имам омнискенер.

— Какъв модел? — поинтересува се гласът в ухото й, преди да се промени от внезапния консенсус и да продължи по-авторитетно. — Няма значение. Целият багаж е сканиран преди натоварването му. Едва ли може да има нещо качено тайно. Пък и някой от екипажа вероятно скоро ще направи проверка, тъй като нивото на заплаха се повишава. Изникна обаче нещо друго. Един слух сочи към възможна опасност по-нависоко. Залагаме на него.

— По-нависоко ли? — Тор се намръщи. — Там има само…

Гласът й замря, когато в очилата й се появи план на дирижабъла, на който бе отбелязана друга стълба на кърмата, този път от здрави влакна.

Към нея заблестяха жълти стрелки, за да насочат вниманието й.

— Най-сетне успяхме да получим частична информация от работните параметри на цепелина. И да, става нещо странно. Използват водата на борда, за да произведат повдигащ газ, при това с необичайно високо темпо.

— Това опасно ли е?

— Не би трябвало. Но може да успеем да научим повече, ако побързате.

Тор въздъхна и тръгна предпазливо по гъбестата повърхност. Все още не бе видяла човек от екипажа. Вероятно те също бяха заети да следят слуховете — други слухове, подбрани от фирмените процедури за определяне на приоритет. Пък и съвременните теглени с влекачи цепелини бяха почти напълно автоматизирани и не се нуждаеха от пилот, инженер или навигатор. Век по-рано екипажът на „Хинденбург“ се състоял от четирийсет офицери, стюарди и общи работници, чиято задача била да поддържат дирижабъла в работно състояние и да превозят същия брой пътници от Европа до САЩ.

Два пъти по-дългият „Дух“ побираше пет пъти повече хора, обслужвани само от дванайсет души персонал.

Долу пътниците сигурно се блъскаха за по-добър изглед към кратера Ленгли или може би към гробището Арлингтън, като в същото време се взираха напред към гордия стълб на възстановения монумент Вашингтон с връх от лунен камък. Или може би някои вече бяха надушили тревогата чрез собствените си мрежи? Дали семействата не започваха да се събират около аварийните изходи? Тор се запита дали да не направи същото.

Тази стълба беше различна. Тор имаше чувството, че е жива и реагира на краката й, като се свива… и я повдига нагоре с плавен, но внезапен тласък. Умна еластичност, осъзна тя. Идеално за професионалисти. Повечето хора обаче така и не можеха да свикнат с потръпващи стълби. Добрата новина бе, че с това темпо щяха да са й нужни само няколко реални крачки: трябваше просто да внимава да стъпва точно върху стъпалата.

Междувременно гласът в ухото й стана странно мелодичен. Последвалият рецитал явно беше от някой отделен член, когото останалите оценяваха по достойнство.

Тор хареса подаръка. Почти й се искаше да го е заслужила, както се изкачваше в такт…

… само че „люкът“ вече бе точно отпред — по-точно отгоре — и почти беше долепила лице в него. Туптящ ирис от полиорганични мембрани, почти като изкуствената кожа на цепелина. Близостта и отделените миризми накараха Тор да се разколебае.

— Спокойно. — Гласът отново беше напълно делови. Вероятно механикът на цепелина бе взел нещата в свои ръце.

— Ще ви трябва парола. Докоснете издутината в средата, за да задействате вниманието му, и кажете „канела“.

— Канела?

Беше само въпрос, но преградата реагира — разшири се с тих мляскащ звук. Нишковата стълба продължи програмираното си движение и понесе Тор нагоре.

На старите цепелини прикачената долу гондола беше отделена основно за двигателите и екипажа, а пътниците заемаха двете просторни палуби в основата на гигантското туловище на дирижабъла. „Духът на Хула Виста“ имаше подобно разположение, само че при него гондолата беше предимно декоративна. След като се беше изкачила над всички секции, отредени за хора и багаж, Тор продължи по туптящата стълба в повдигащите клетки. Всяка бе огромна и напълно самостоятелна, пълна с газ, много по-лек от въздуха.

Стотици прозрачни балони, цилиндрични и високи като секвои, се издигаха плътно един до друг от мрежестия под чак до заобления купол на дирижабъла. Тор можеше да се движи сред тях само по четири тесни пътеки, водещи към левия или десния борд, към носа или към кърмата. Стрелката в очилата й предлагаше ляв борд и пулсираше настоятелно. В огромното си мнозинство членовете на умната тълпа никога не бяха попадали на подобно място. Най-силното съвременно изкушение — любопитството — създаваше подобни групи по-често от всяка друга страст.

Докато вървеше в подсказаната посока, Тор не се сдържа и докосна високите клетки. Полимерните им повърхности потръпваха като грамадните мехури, които правеше навремето на рождените си дни. Изглеждаха толкова леки, така деликатни…

— Половината клетки са пълни с хелий — обясни гласът, който вече бе толкова индивидуален, че явно принадлежеше на конкретен човек — вероятно механика или на някой любител на дирижаблите. — Виждате ли онези мембрани с леко зеленикав оттенък? Те изолират по-големите водородни клетки.

Тор примигна.

— Водород? Това не е ли опасно?

Очилата й моментално предложиха изображения на „Хинденбург“ или LZ 129, най-големия и злополучен древен цепелин, чиято огнена гибел в Лейкхърст, Ню Джърси, беше белязала внезапния край на Първата ера на цепелините през май 1937 г. (Фактите се изписваха в долната част на картината заедно с връзки за допълнителна информация.) След като лумнали (как все още си оставаше спорно), пламъците погълнали огромния въздушен кораб от носа до гондолата и украсената със свастика опашка за малко повече от минута. И до ден-днешен журналистите завиждаха на новинарския екип, който се оказал на място в този момент с примитивните си камери, за да запише върху ацетатна лента едни от най-зашеметяващите и запомнящи се кадри на технологична катастрофа.