Битие

Забавянето във връзката бе незабележимо и Хелена Дюпон-Вонесен я прекъсна.

— Точно това си мислехме и ние, скъпа. Едно откъсване от тревогите може да е точно онова, което ти е нужно. Ето защо имаме задача за теб. Тя ще ангажира интелекта ти много по-добре, отколкото гостуването на куп безинтересни трилионери. — Усмихна се на собствената си обезоръжаваща шега. — Освен това ще останеш много по-близо до мястото, ако издирващите открият… ако имат нужда от теб.

Умът на Лейси се освободи от ледения дворец, където държеше мъката си по изчезналия си син. Това я насочи към друго занимание — към спокойното, аналитично разглеждане на истинското значение на думите на Хелена.

„Дори не предлага да пратя заместник или представител на срещата в Швейцария. Иска да ме отклони в съвсем друга посока.“

— О? И каква задача сте намислили?

— Да представляваш Първото съсловие — или поне нашата част от него — на конференцията за Артефакта във Вашингтон. Да бъдеш нашите очи и уши на това историческо събитие. Пък и нали това е твоята област, Лейси? Внезапна кулминация на всичко, за което си мечтала — контакт с извънземен живот? Кой друг от нашата класа е по-добре подготвен да разбере произтичащите от това проблеми и последствия?

Лейси едва сдържа раздразнението си. Хелена й предлагаше научна работа… сякаш беше някакъв наемен ученоглавец от Петото съсловие.

Разбира се, беше и примамливо. „Хелена ме познава. С огромно удоволствие бих се възползвала от шанса да видя прочутата сонда от далечния космос.“

Но не това беше важното. Аристократичните й братя и сестри вече имаха предостатъчно учени, които се трудеха здравата точно върху тази тема (или на самата конференция във Вашингтон, или като следяха предаванията по Мрежата) и изготвяха резюмета и доклади относно последиците от извънземното

Писмо в бутилка

„Вече са решили — осъзна Лейси, която веднага интерпретира много от напрегнатите думи и предпазливото поведение на събеседницата си. — Явно новината за контакта с друга цивилизация ги е изненадала и е накарала водещите фамилии да стигнат до консенсус. Те са толкова паникьосани, колкото онези тъпи демонстранти в стотици градове, които призовават за унищожаването на Артефакта на Ливингстън.“

Само че трилионерите не участваха в демонстрации. Патрициите действаха по други начини.

„Решили са да се съюзят с Тенскватава, Пророка — помисли Лейси. — И с неговото Движение за отказване.“

Разбира се, Лейси знаеше какво означава това. Пореден подем на антиинтелектуализма, подклаждан от политиците популисти и масмедиите — или поне от онези от тях, които се намираха под контрола на две хиляди могъщи фамилии. Древен трик в игрите на човечеството — да се насажда у масите страх към „чуждите“. А какви по-добри чужди от извънземните? Внуши достатъчно ужас и тълпата с радост ще последва някой елит и ще се закълне във вярност на яхналите конете водачи. Или на онези в яхтите. И ще им даде властта.

Лейси нямаше нищо против точно тази част. Още преди да се запознае с Джейсън родителите и наставниците й й бяха обяснили очевидното — че хората не са демократични по природа. Феодализмът е основното човешко състояние, характерно за всички епохи и култури, откакто историята е започнала да се записва върху глинени таблички. Темата резонираше дори в съвременните филми и попкултурата. Милионите потомци на революционери от Просвещението сега поглъщаха приказки за крале, магьосници и тайни йерархии. Свръхгерои и полубогове. Знаменитости, височайши фамилии и наследствени привилегии.

Тази кампания в медиите не беше от вчера. Субсидирани придворни мъдреци от Конфуций през Платон до Макиавели, от Лени Рифенщал до Хана Нити — всички говореха против управлението на тълпата и проповядваха за благородна авторитарна власт. В единствената си книга, достъпна единствено в рамките на общността, Джейсън беше събрал убедителни аргументи в полза на новблес оближ…

… макар че Лейси все още имаше съмнения. Дали някой от тях щеше да намери доводите за така убедителни, ако не беше член на най-високопоставената каста? На глазурата на тортата?

Нямаше съмнение, че видът и планетата щяха да са много по-добре, ако се управляваха от единна аристокрация, а не от разнородна орда от десет милиона избухливи, лесно поддаващи се на страх „граждани“, въоръжени с ядрени и биологични оръжия.

Властта-на-народа

„Благородниците си мислят, че ще използват Тенскватава като инструмент, с който да си възвърнат контрол. Но тази нова вълна популистки консерватизъм… това Движение за отказване… не е безмозъчен рефлекс като в началото на века. Не е спазъм на селска религиозност, който лесно може да се води от плутократи кукловоди. Не и този път. И последователите на Пророка няма да се задоволят да служат на каузата си само с думи. Вече не.“

Макар всичко това да мина през главата й само за секунди, Хелена се чувстваше видимо неудобно от замислената пауза на Лейси.

— Е, ще го направиш ли за нас? Ще ти осигурим всички необходими сътрудници и ИИ ресурси, разбира се.

— Разбира се. И това включва…?

— Ами… Всички лингвистични източници и експерти, които пожелаеш.

— И средства за симулация? За анализ на сценарии, обществен отзвук и тъй нататък?

— Разбира се. Най-доброто, с което разполагаме.

„Наистина ли? — Лейси с мъка си заповяда да не повдигне скептично вежди. — Последните версии, които използваш ти и вътрешният кръг?“

Всички извън общността — което означаваше точно 99,9996 процента от човечеството — биха нарекли Лейси част от някакъв „вътрешен кръг“. Влияние не се купуваше само с богатство и способности. Фамилията също бе от значение. Особено след като поколението новоиздигнали се магнати в Китай, Русия и Америка си бе отишло, като бе оставило богатствата си на привилегированите си наследници и бе утвърдило отново старата логика на кръвните линии. И в същото време Лейси знаеше (въпреки брака си с Джейсън и начина, по който собствените й родители бяха спомогнали за забавянето на Голямата сделка), че дори тези връзки никога не гарантират реална власт. Или място сред наистина посветените.

„И освен това винаги съм се питала кои са истинските илюминати. Онези, които знаят наистина големите тайни? Онези, които държат мръсотията и могат да изнудват дори най-големите идеалисти сред политиците? Онези, които дискретно дърпат конците и си играят с хората по света — да, включително и с мен — като с пионки на шахматна дъска?

Хелена пита ли се подобно нещо?“

Когато ставаше дума за повечето издънки, принцове, шейхове и неолордове, които познаваше (мнозина от тях бяха убедени, че са с висок интелект, тъй като блюдолизците ги ласкаеха и им пишеха високи оценки в Оксбридж)… ами, човек можеше само да се надява и да се моли никой от тях да не е сред дърпащите конците! Всяко тайно общество от аристократични титани трябваше да е много по-умно от тях.

„А може би изобщо не съществуват? Може би всяка част от аристокрацията си мисли, че някой друг дърпа конците?“

Не беше сигурна коя възможност е по-плашеща. Съществуването на таен свръхелит, който работи скришом зад кулисите… или че нещата всъщност са точно такива, каквито изглеждат, смесица от картели и „съсловия“, от безсрамни гилдии и импотентни остарели нации, плюс объркващата мъгла от „умни“ граждани-тълпи и мимолетни плашещи ИИ… всички отчаяно дърпащи кормилото, в резултат на което никой не управлява кораба. Абсолютно никой.

— Хм. Мисля… че някои последни ИИ инструменти ще са ми полезни — предпазливо отвърна тя. — Мога ли да използвам Квантовото око в Рияд?

Хелена примигна и се размърда в стола си. Искането някак не се връзваше с желанието й да отклони вниманието на една смахната възрастна дама от по-важните проблеми.