Битие

„И всичко това само защото надуших няколко следи и пуснах бомбата. Раздухах местен скандал, който се превърна в глобален. Докато от «Медиякорп» не се обадиха и не ми казаха, че съм готова за централните новини!“

Задаваха се още куп горещи истории — например признаците за нова вулканична активност в Уайоминг. Или потъването на Южна Каролина. (Корумпираните изпълнители на дигите ли бяха виновни?) Или налудничавият брътвеж на сенатор Крандъл Стронг по време на вчерашното му предизборно посещение.

„Защо медийните величия не пуснат страхотния си репортер по подобни следи, вместо да ме пращат на продължителна обиколка? Възможно ли е още да не са сигурни в мен?“

„Не. Не задълбавай в това.“ Тор знаеше, че увереността е едно от нещата, които публиката цени повече от достоверността. „Приеми, че си достойна. Приеми го за даденост.“

Въпреки това, след като куфарите й бяха натоварени за първия етап от прекосяването на континента, Тор жадуваше да мине за един последен път по пешеходните пътеки и мостовете-паяци. Да сканира Сандего — Голямото С — за нещо, което си заслужава новината. Да има готова история в джоба си, преди да започне пътува нето до Възстановения Вашингтон и обратно. Развлечение, с което да избегне дъвкането на активните компоненти от маникюра си, докато корабът извести с изсвирване, че заминава — гърлен стон, който приканваше пътниците да се качат на борда на тромаво грациозния „Алберто Сантос-Дюмон“.

Търговците бързо разбраха, че Тор е настроила очилата си така, че да филтрира рекламите. Въпреки това й се усмихваха и сипеха комплименти на панславянски, тагалог или развален английски.

Тор не се сдържа и направи бърза проверка на самата себе си: измърмори тихо „давитакавид“. Субвокалните сензори в яката й преведоха съкращението („да се виждаме такива, каквито ни виждат другите“) и вътрешната повърхност на очилата й светна с картини на самата нея от различни ъгли. Образите запълниха периферното й зрение, без да блокират напълно видимостта й. Трябваше да се движи уверено и безопасно.

Един образ — от миниатюрна камера, закрепена от някой на улична лампа — гледаше към дългокраката брюнетка с дълга тъмна коса, чиито върхове непрекъснато меняха цвета си — активните нишкови детектори и ииуер, които Тор можеше да разгърне, ако случайно изникнеше нещо достойно за отразяване.

Друг давитакавид изглед я показваше от нивото на земята — усмихваше се, докато минаваше покрай будка за гелокотета („Добри ловци на мишки, добри за игра, добри за ядене, одобрени от «Хуманно общество», с дванайсет вкуса“). Картината явно идваше от очилата на продавача, който я гледаше. Започна с овалното лице на Тор, задържа се за момент върху усмивката, след това се плъзна надолу, проследявайки всяка извивка на тялото й, докато тя се отдалечаваше.

„Е, приятно е да те забележат, особено ако е доброжелателно.“ Дали щеше да избере да бъде новинарка, ако това не включваше възхищение? Дори днес, когато външният вид на човек бе въпрос на бюджет и вкус, беше приятно да виждаш как другите обръщат глави след теб.

Както и да е, Тор не лишаваше никого от нищо, като се махаше. След като Ужасният ден се стовари върху Сандего и десетина други града, последва вълна от имигранти. Изгнаници, които нямаха нищо против радиоактивността да е малко над нормата — особено ако това се компенсира от слънцето, морето и вълнуващите климатични условия, благодарение на които от време на време от небето валеше риба. Да не забравяме и квартирите на сносни цени. Всичко това биеше гледката на превръщащите се в ледници снегове край Хелзинки и Варшава или пясъчните дюни, покриващи пресушени те нефтени кладенци в Близкия изток.

„Стига толкова нарцисизъм.“ С едно мигване тя изтри давитакавид картините и установи връзка с други очи. Първо беше сателитен изглед към района с огромния „Алберто Сантос-Дюмон“, поклащащ се на близкия порт за цепелини. Бойните кораби от военноморската база на недалечния Шелтър Айланд изглеждаха размазани, според протоколите за сигурност. Не че не можеше да ги разгледаш от 3 470 513 други гледни точки, които бяха извън контрола на Вътсиг.

Една от тези камери — забита високо над дъвката — спечели кратък автоматичен търг и за пет милицента й продаде панорамна снимка, обхващаща всичко от залива до пазара. Беше забележителна само защото иидописникът й бе програмиран да я информира, когато цените на снимките достигнат нова долна граница. Благодарение на обективите, които се множаха и рояха като насекоми, всеки ставаше едва ли не вездесъщ.

Всичките тези камери промениха новинарския бизнес, тъй като лъжата бе станала почти невъзможна. „Следващото поколение ще приема това за даденост“ — помисли си Тор. Но тя беше на двайсет и осем и си спомняше времето, когато хората опитваха какви ли не трикове, за да изфабрикуват картини, и измисляха необичайни измами, за да подправят събития и алибита; шашмите бяха станали непрактични благодарение на модерното решение — повече свидетели. Или така поне твърдеше последната всеизвестна истина.

Тор нямаше доверие на всеизвестните истини. „Оптимистите продължават да пророкуват, че по-голямото количество информация ще ни направи по-мъдри. По-склонни да приемем грешките си пред лицето на фактите. Но засега изобилието на информация успява единствено да натрупа възмущение и ярост. Както го показа сенатор Стронг вчера.“

Сети се за друга баналност.

Имигрантите раздвижваха нещата — музикалната сцена на Голямото С беше абсолютно раки и процъфтяваха какви ли не шантави изкуства, вдъхновявани от слабото сияние в района на стария център нощем — стига да настроиш очилата си така, че да виждаш бета-лъчението. Дори утрото на кея беше оживено: трима моряци се пазаряха с димна художничка, чиито деликатни портрети не можеха да бъдат репродуцирани от нанофакс или изпратени по омейла. Препираха се за цената и гледаха как художничката пафка гел-наргиле, добавяйки нови облачета бързо втвърдяваща се мъгла. Във въздуха се оформяше неясна карикатура на младоликите моряци, а зяпачите наоколо въздишаха.

Гледката накара Тор да се замисли за Уесли, макар че неговите въздушни статуи бяха свързани предимно с прибой, вълни и приливи. Непреклонни сили, които неумолимо променяха света. И ето че в горната лява част на полезрението й се появи образ, извикан от мислите й и записан от очилата й само преди няколко часа — мокра рошава руса коса, докато двамата хукнаха да се спасяват от хоризонталната буря. Смееха се, но напрегнато, с буйната стихия помежду им. Дилемата на връзката от разстояние си оставаше нерешена — и най-вероятно никога нямаше да намери решение.

Последвалото любене беше по-интензивно — и напрегнато — от всеки друг път, пропито с ярост от съзнанието, че е последно… докато единият от тях не отстъпи, което бе малко вероятно.

Тор се отърси от тези мисли. Това не й беше присъщо — да се разсейва вместо да дебне за новини. Да съзерцава, а не да прави шаблони, за да забавлява почитателите си. Да размишлява вместо да издирва истории в района си — десетте милиона пресечки на Камино Ънриъл.

Всеки кубичен сантиметър над тези тротоари беше зает от позиционирана информация, съобщения и анимации, които съществуваха единствено на високите нива на киберпространството. Ако гледаше света през някой виртуален филтър, човек можеше да види града преобразен и пълен с приказни замъци с ухилени водоливници по стрехите. Или че всички имат карикатурни мустаци. На някое кодирано ниво всички дрехи изчезваха като с магия, за да бъдат заменени от симулирана плът, която даряваше неподозиращите пешеходци с преувеличени „подобрения“, дело на някое малко похотливо леке. На друго пък имаше етикети, които изписваха пикантни слухове за всеки, който мине покрай теб — богат източник на информация, стига да разполагаш с достатъчно добър ИИ, който да я пресее и да отдели зърното от плявата.