Битие

Отново се чу напрегнат смях. Хамиш се почувства поласкан.

— Има обаче един ключов момент — продължи той. — Да предположим, че опитаме сто амбициозни неща и всяко от тях има деветдесет процента шанс да не причини тежки вреди. Умножете всички тези вероятности. Какъв е общият шанс да се случи нещо ужасно? Клонящ към нула.

Хамиш млъкна за момент насред тишината.

И точно тогава Ригълс реши да се обади: насочи тесния звуков конус от лявата слушалка в тъпанчето на Хамиш.

— Остави малко време за въпроси — каза цифровият иисистент. — Освен това сканирах присъстващите и забелязах Бетсби.

Хамиш изсумтя запитване. Ригълс отговори.

— На втория ред, точно зад и отдясно на онази репортерка от „Медиякорп“ с големите очила. Пуснал си е брада. Но е той.

Хамиш се опита да не поглежда прекалено открито, докато продължаваше речта си на автопилот:

— Зная, че мнозина от вас ще ме нарекат лудит, троглодит и дори параноик! Ще го взема предвид. Ако гласовете в главата ми позволят.

Отново от множеството се чу откъслечен смях. Майтапът за твоя сметка винаги е бил най-сигурният начин да спечелиш слушателите, след като си ги предизвикал. Само че този път шегата му се стори формална, докато гледаше към човека, който бе отровил сенатор Стронг. Пясъчноруса коса, тук-там със сиви нишки. Тънки очила, подходящи за четене само на съпровождащ текст, но не и за истинска ВР. Освен ако не бяха истински старомодни очила с диоптри. Понякога нещо ретро може да изглежда ново и обратно.

И тъй, Бетсби в крайна сметка бе дошъл на срещата. Може и да беше луд, но със сигурност не му липсваше безочие.

— Ето какво ще ви кажа — рече Хамиш, след като реши да завърши речта си няколко минути по-рано. — Да се споразумеем. Аз ще си помисля дали светът няма да е по-добро място, ако го напълните с говорещи крокодили, тенекиени философи, свалени от мрежата киберкопия и безсмъртни чешити… ако вие ми върнете жеста и се замислите над моята хипотеза. Че човечеството вече се е втурнало прекалено бързо напред. Толкова бързо, че сме затънали до шия в беди, които сами сме си причинили.

Намали малко темпото, за да покаже, че речта му е към края си.

— Ако съм прав и ако все още не е прекалено късно, значи може би има някакво възможно решение. Същият метод е бил използван в повечето човешки култури, които са били достатъчно мъдри да се безпокоят, че нещата могат да тръгнат към лошо. Десетте хиляди други общества, оцелели много по-дълго от това дребно „просвещение“, ще се гордеят с вас. О, ние стъпихме на Луната, изучаваме далечни галактики и разбиваме атома. Демокрацията е хубаво нещо. Също като всеобщото образование, информационните мрежи и интернет. Стъпили на раменете на онези преди нас, ние постигнахме висоти, за които малцина са мечтали. От друга страна, всичките ни предци са правили едно нещо, за което повечето от вас тепърва трябва да доказват, че са способни. Всички те са оцелели, за да оставят поколение и да видят как наследниците им тръгват сигурно по своя път. Именно това означава думата „предшественик“! В продължение на векове и хилядолетия те са предавали факела на новите поколения, които продължавали живота и човешката култура напред към още по-нови поколения. Умирали са със съзнанието, че поне историята ще продължи нататък. Задачата изглежда проста на пръв поглед. Но никога не е била проста за никой от тях. Почти целият им живот е бил едно тежко и мъчно предизвикателство. Основната цел на всеки здравомислещ индивид и цивилизация… или вид, ако искате. Цел, която вие като боготворци сякаш забравяте в своето главоломно преследване на индивидуалното задоволство, личното безсмъртие и така наречения прогрес. Цел, която може би е изложена на най-голяма опасност в съвместния ни път към едно гибелно утре.

Реакцията на аудиторията бе смесена. Хамиш видя еднакъв брой хора да аплодират или да седят със скръстени ръце и да го гледат кръвнишки. Сред втората група бе Роджър Бетсби, който го наблюдаваше безизразно от втория ред.

Хората започнаха да споделят мисли със съседите си, но и във виртуалните нива. Някои се обръщаха и сочеха към други в тълпата, като отваряха беззвучно уста и оставяха очилата им да предадат думите през виртуалното пространство. Някои дори ставаха и правеха знаци на други да се съберат на група в дъното на залата.

„По дяволите, наистина ги поразмърдах!“

Чувстваше се добре. Всеки път, когато отправяше това послание, то бе малко по-добре настроено от предишния. Готово да бъде преиначено, подобрено и нагласено от мозъчния тръст на Движението. А перспективата да повлияе на бъдещето на света почти оправдаваше болката, която изпитваше всеки път, когато си мислеше за изгубеното време, през което би могъл да се посвети на творческа работа.

Както очакваше, последвалите въпроси бяха най-различни — някои съдържаха любезни предизвикателства, а други показваха открита враждебност. Хамиш нямаше нищо против. Ядоса един-двама от най-запалените, те се разкрещяха и организаторите на конференцията бяха принудени да ги отстранят. Картината бе точно от онези, които хората на Тенскватава щяха да редактират и подчертаят, подсилвайки важния стереотип. Този на фанатиците с изцъклени погледи. Демонстриращи, че на хора като тях не бива да се дава дори кибрит, та какво остава за високотехнологична власт върху съдбата на човечеството.

Повечето хора станаха да си вървят — което беше съвсем очаквано, тъй като лекцията беше приключила. Все повече обаче почукваха очилата си, мърдаха пръсти във въздуха и мърмореха, докато се сочеха един друг и си предаваха е-бележки.

„Развълнувани са, и още как. Май ще ми се наложи да се измъкна отзад.“

През цялото време продължаваше да се опитва да не поглежда към брадатия мъж на втория ред. Някои от присъстващите можеха да проследят посоката на погледа му със скъпите си очила. Прекалено много внимание в една посока — и върху един човек — щеше да бъде забелязано.

„Ето какво получавам заради опитите си да убия няколко заека с едно клише. Бетсби искаше среща на публично място. Така или иначе щях да идвам, така че изглеждаше напълно естествено да се срещнем тук. Но, честно казано, изобщо не очаквах, че ще дойде.“

Нищо в случая с отравянето на сенатор Стронг не изглеждаше типично. Извършител, който е готов да си признае? Изнудвач, отказващ да обясни на жертвата си каква е тайната му или каква тинктура е използвал, за да постави сенатора в такова смущаващо положение?

Може би самотен откачалник, на когото не му пука, че си създава могъщи врагове.

„Значи истински вярващ? Но няма вид на такъв. И нашите детективи не откриха в миналото му нищо, което да отговаря на самотен маниак. Лекар, работил в безплатни градски клиники. Някакъв съвременен Швайцер 13? Да, това би го накарало да презира сенатор Стронг. И има средствата и знанията да забърка психотропна отрова.

Но всичко това просто не се връзва. Бетсби трябва да е нещо повече от това, което изглежда. Върхът на стрела. Острието на копие. Част от някакъв по-мащабен заговор. Това ли е причината да иска да се срещне с мен тук, в сърцето на техничарски панаир?“

Посочената да зададе въпроса си жена стана от мястото си; бе доста набита и тежка за човек от нейното поколение. Може би беше алергична към биоскулптирането или имаше някакви философски възражения срещу него. Ореол от светлина се събра около нея, осветявайки кръглото й лице от няколко посоки. Акустичните стени усилваха думите й без ехо и без необходимостта от микрофон.

— Господин Брукман, бих искала да сменим темата, ако нямате нищо против. Защото изглежда, че бъдещето се е втурнало към нас дори сега, докато стоите на сцената и проповядвате колко е важно да го забавим.

— Е, винаги има кризи — отвърна той. — Нестихващ поток от човешки грешки. Коя точно ви разтревожи този път?