Суперкомандос

— Добре. Свалете ме там. На ъгъла на Мисури и Деветнайсета улица.

— Според нашия устав за обслужване на клиентите имам задължението да ви предупредя, че не е желателно да слизате там.

Облегнах се назад и усетих как по лицето ми отново се появява усмивка — този път съвсем истинска.

— Благодаря.

Без повече възражения таксито ме свали на ъгъла на Мисури и Деветнайсета улица. На слизане аз хвърлих поглед наоколо и пак се усмихнах. Машината се бе изразила много меко, когато каза, че не е желателно да слизам тук.

За разлика от пустите улици, по които снощи гоних монголеца, тази част на Лизниград бе оживена и в сравнение с нейните обитатели клиентелата на Джери изглеждаше едва ли не благопристойна. Докато плащах на таксито, десетина глави се завъртяха да ме огледат и нито една не беше съвсем човешка. Почти усещах как очи, снабдени с механични фотоувеличители, наблюдават какви пари вадя и виждат банкнотите в призрачно зелен цвят; как ноздри с разширен обонятелен спектър тръпнат от мириса на хотелския шампоан; как цялата тълпа улавя в уличните си радари сигнала за богатство като рибен пасаж върху капитанския екран на риболовен кораб.

Второто такси се спускаше по спирала зад мен. Само на десетина метра ме мамеше тясна, неосветена уличка. Едва прекрачих в нея, и първите местни жители предприеха хода си.

— Хей, турист, търсиш ли нещо?

Бяха трима. Водеше ги гол до кръста гигант, висок около два метра и половина, по чиито ръце и гърди се издуваха толкова много мускули, че присаждането им сигурно бе осигурило на някоя клиника работа за цяла година. Под кожата имаше червени илуминиеви татуировки, тъй че гърдите му приличаха на жарава от гаснещ огън, а изпод панталона нагоре по корема му се извиваше кобра с глава като на полов член. Спокойно отпуснатите ръце завършваха с остри нокти. По лицето му се кръстосваха белези от идиотските боеве, които беше изгубил, а към едното му око бе прикрепен евтин увеличителен обектив. Гласът му обаче звучеше удивително меко и тъжно.

— Сигурно е дошъл да мърсува — рече злобно спътникът му отляво. Беше млад, мършав и блед, с дълга коса, провисваща пред лицето, а напрегнатата стойка издаваше евтина неврохимична обработка.

Третият любезен посрещан не каза нищо, но издължената му кучешка муцуна се разтвори, разкривайки трансплантирани животински зъби и отвратително дълъг език. Под изменената по хирургичен път глава имаше мъжко тяло, стегнато в тесни кожени дрехи.

Времето изтичаше. Преследвачът ми вероятно плащаше на таксито и се оглеждаше. Ако бе решил да рискува, естествено. Изкашлях се.

— Само минавам. Ако сте умни, ще ме оставите да си вървя. Зад мен каца гражданин, с когото можете да се справите по-лесно.

За момент тримата онемяха от смайване. После гигантът посегна към мен. Блъснах ръката му настрани, отстъпих и нанесох във въздуха между нас бърза серия от смъртоносни удари. Триото застина, човекът куче се озъби. Отдъхнах си.

— Както казах, ако сте умни, ще ме оставите да си вървя.

Гигантът беше готов да се откаже. Виждах го по обезобразеното му лице. Имаше достатъчно боен опит, за да разпознае военното обучение, и инстинктите му подсказваха, че балансът не е в негова полза. Двамата му спътници обаче бяха по-млади и имаха доста по-малко горчиви спомени. Преди той да каже каквото и да било, бледият хлапак с неврохимията замахна с нещо остро, а песоглавецът се метна към дясната ми ръка. Моята собствена неврохимия, вече задействана и вероятно доста по-скъпа, ги изпревари. Хванах ръката на хлапака, строших я в лакътя и използвах болезнения му гърч, за да го отметна към другите двама. Песоглавецът отскочи и аз го посрещнах с ритник в носа и устата. Той се свлече с глухо квичене. Стенещият хлапак падна на колене, подпирайки строшения лакът със здравата си ръка. Гигантът се хвърли напред и веднага застина, защото изпънатите пръсти на дясната ми ръка изникнаха на сантиметър от очите му.

— Недей — тихо казах аз.

Хлапето продължаваше да стене край краката ни. Зад него песоглавецът лежеше възнак и по тялото му пробягваха слаби тръпки. Гигантът клекна между тях и протегна грамадните си ръце, сякаш искаше да ги утеши. Вдигна към мен лице, изпълнено с ням упрек.

Отстъпих десетина метра по уличката, после се завъртях и побягнах. Никак не ми се вярваше преследвачът да мине през онези тримата и да ме догони.

Уличката завиваше под прав ъгъл към друга, по-оживена улица. Щом отминах завоя, аз намалих скоростта, навлязох с бърза крачка в тълпата, свърнах наляво и започнах да се оглеждам за табелки с имената на улиците.

Пред „Скришното място на Джери“ жената продължаваше да танцува в коктейлната чаша. Неоновата реклама светеше, а бизнесът изглеждаше дори по-оживен от снощи. Малки групички хора прииждаха и минаваха под гъвкавите пипала на робота. Местата на двамата пребити търговци бяха заети от поне десетина техни колеги.

Пресякох улицата, застанах пред робота и изчаках да ме обискира.

— Чист — обяви синтетичният глас. — Кабини ли искате или бар?

— Какво се полага в бара?

— Ха-ха-ха — отвърна роботът според протокола. — В бара гледаш, но не пипаш. Не предлагаш пари, не пускаш ръка. Правило на заведението. Това се отнася и до другите клиенти.

— Кабини.

— Надолу по стъпалата вляво. Вземи си кърпа от нишата.

Слязох по стъпалата, тръгнах по коридора с въртящите се червени лампи, отминах нишата с кърпите и затворените врати на първите четири кабини. Из въздуха се носеше тежък, глух ритъм, проникващ в кръвта. Влязох в петата кабина, затворих вратата, пъхнах няколко банкноти в процепа върху пулта и пристъпих към матовата стъклена преграда.

— Луиз?

Извивките на тялото й връхлетяха срещу стъклото, гърдите се сплескаха. Вишневата лампичка в кабината хвърляше по нея ивици светлина.

— Луиз, аз съм Айрин. Майката на Лизи.

През стъклото зърнах някакво тъмно петно между гърдите й. Неврохимията веднага ме накара да се напрегна. После преградата плъзна настрани и тялото на жената падна в ръцете ми. Над рамото й изникна пистолет с широко дуло, насочен в главата ми.

— Не мърдай, скапаняк — изрече напрегнат глас. — Направиш ли едно погрешно движение, моментално ти пръсвам тиквата, а приставката ти ще стане на прах.

Замръзнах. Напрежението в гласа граничеше с паника. Много опасна комбинация.

— Точно така. — Вратата зад мен се отвори, от коридора нахлу музика и в гърба ми опря второ оръжие. — А сега я пусни долу съвсем бавно и се изправи.

Внимателно отпуснах тялото върху сатенения под и пак се изправих. В кабината лумна ярка бяла светлина. Червената лампичка примига и изгасна. Вратата зад мен се затръшна, заглушавайки музиката. Отпред се приближи висок рус мъж в прилепнал черен костюм, който стискаше с побелели пръсти квантов бластер. Устните му бяха плътно стиснати, а сред бялото на очите му се тъмнееха зеници, разширени от химически стимуланти. Пистолетът отзад ме побутна в гърба, а русият продължаваше да напредва, докато дулото на бластера притисна долната ми устна към зъбите.

— Кой си ти, мътните да те вземат? — изсъска той.

Извъртях глава настрани, за да мога да отворя уста.

— Айрин Елиът. Дъщеря ми работеше тук.

Русият направи още крачка напред. Дулото плъзна надолу и се озова под брадата ми.

— Лъжеш — тихо каза той. — Имам приятел в хранилището и той ми каза, че Айрин Елиът още е там. Разбра ли сега? Проверихме тъпотиите, дето си ги пробутал на тая глупачка.

Той подритна неподвижното тяло на пода и аз погледнах надолу с крайчеца на окото си. В ярката бяла светлина по кожата й личаха следи от мъчения.

— А сега искам много внимателно да обмислиш следващия си отговор. Защо разпитваш за Лизи Елиът?

Плъзнах поглед покрай цевта на бластера към изкривеното лице зад него. Не беше изражение на наемен убиец. Издаваше твърде много страх.

— Лизи Елиът ми е дъщеря, боклук такъв, а ако твоят приятел в хранилището наистина имаше достъп, щеше да знае защо според досието още се водя там.