Суперкомандос

— Ако не искаш да ослепееш, изключи този боклук — казах аз със стегнато гърло.

Могилата от плът изчезна и аз отново се озовах срещу търговеца. Пръстите ми все още притискаха горните извивки на очните му ябълки.

— Добре бе, човек, добре. — Той вдигна длани. — Като не щеш, не купувай. Аз просто си изкарвам хляба.

Отстъпих назад и му позволих да се отдръпне от фасадата, където го бях притиснал.

— Там, откъдето идвам, не е разрешено да бъркаш в чужди глави по улицата — обясних аз.

Но той вече бе усетил, че се оттеглям от конфликта и направи с пръст някакъв жест, вероятно неприличен.

— Хич не ми пука откъде идваш. Скапан скакалец. Я се пръждосвай!

Оставих го и си тръгнах. Докато пресичах улицата, разсеяно се запитах дали в морално отношение има някаква разлика между него и генетичните проектанти, които бяха вградили „Сливане Девет“ в носителя на Мириам Банкрофт.

На ъгъла спрях и наведох глава да запаля цигара.

Късен следобед. Първата цигара за деня.

12.

Тази вечер, докато се обличах пред огледалото, ме обзе твърдата увереност, че някой друг ползва моя носител, а аз съм сведен до ролята на пътник в малката наблюдателница зад очите.

Наричат го нарушение на психическата цялост. Или по-кратко — разпадане. Дори когато имаш опит в смяната на носителите, не е изключено да те сполетят пристъпи, но това бе най-тежката ми криза от години насам. Дълго време буквално не смеех дори да мисля — боях се, че човекът в огледалото ще усети присъствието ми. Гледах го като вцепенен как прибира тебитския нож в невронния калъф, как проверява пълнителите на немекса и филипса. Двата пистолета се продаваха с евтини влакнозадържащи кобури, които при натиск залепват ензимно за дрехите. Човекът в огледалото сложи немекса под мишницата си, където якето щеше да го прикрие, а филипса закрепи отзад на кръста. За проба ги извади на няколко пъти срещу отражението си, макар че нямаше нужда. Както обеща Клайв, дисковете за виртуална тренировка наистина се оказаха на ниво. Човекът бе готов да убива.

Размърдах се зад очите му.

Той неохотно свали оръжията и ножа, и отново ги сложи върху леглото. После постоя и изчака да отмине чувството, че е останал беззащитен.

Вирджиния Видаура наричаше това „слабостта на оръжията“. Още от първия ден в Емисарския корпус ни го сочеха като най-тежък грях.

— Оръжието — всяко оръжие — е инструмент — казваше тя. Държеше в ръце квантов пистолет „Сънджет“. — Създаден за определена цел също като всеки друг инструмент и полезен единствено за нея. Ако видите някого да носи навсякъде силов чук само защото е инженер, сигурно ще го сметнете за глупак. А каквото се отнася до инженерите, важи с двойна сила за емисарите.

В редицата Джими де Сото се изкашля развеселено. По онова време той често взимаше думата от името на всички ни. Деветдесет процента от новобранците емисари идват от армейските части на Протектората, където оръжието се смята за нещо средно между играчка и лично божество. Пехотинците на ООН ходеха въоръжени навсякъде, дори в отпуск.

Вирджиния Видаура чу кашлицата и закова Джими с поглед.

— Мистър Де Сото, вие явно не сте съгласен.

Джими пристъпи от крак на крак, леко сконфузен, че го е спипала толкова лесно.

— Ами, госпожо… от опит знам, че колкото повече огнева мощ носиш, толкова по-яко биеш.

Редиците замърмориха одобрително. Вирджиния Видаура изчака шума да стихне.

— Така е — каза тя и вдигна по един квантов пистолет в двете си ръце. — Това… устройство наистина бие в известен смисъл. Моля, елате и го вземете.

Джими се поколеба, но после мина отпред и взе оръжието. Вирджиния Видаура отстъпи назад и свали униформеното си яке. С работния гащеризон без ръкави изглеждаше крехка и много уязвима.

— Както виждате — изрече високо тя, — оръжието е нагласено на пробна стрелба. Ако ме улучите, ще получа леко изгаряне първа степен, нищо повече. Аз съм на разстояние около пет метра. С голи ръце. Мистър Де Сото, бихте ли се опитали да ме улучите? По ваш сигнал.

Джими явно се изненада, но вдигна пистолета да провери настройката, после отпусна ръка и погледна жената пред себе си.

— По ваш сигнал — повтори тя.

— Сега — изрева той.

Беше почти невъзможно да различим какво стана. Още докато изричаше думата, Джими завъртя пистолета нагоре и като опитен стрелец натисна спусъка преди цевта да застане хоризонтално. Из въздуха се разнесе характерният гневен пукот на квантово оръжие. Лъчът бликна напред. Но Вирджиния Видаура вече не беше там. Бе успяла някак да прецени до съвършенство ъгъла на изстрела и да отскочи от него. Сетне като по вълшебство преодоля половината разстояние помежду им и якето в дясната й ръка оживя. Обви се около цевта на пистолета и дръпна оръжието настрани. Преди Джими да осъзнае какво става, Вирджиния Видаура изникна до него, изби пистолета от ръката му, препъна го и леко отпусна ръба на дланта си върху носа на противника.

Мигът се разтегли, сетне изведнъж отлетя. До мен някой сви устни и тихо подсвирна. Вирджиния Видаура леко кимна към звука, после скочи на крака и помогна на Джими да се изправи.

— Оръжието е инструмент — повтори тя малко задъхано. — Инструмент за убийство и унищожение. А като емисари понякога ще ви се налага да убивате и унищожавате. Тогава ще си изберете необходимите инструменти. Но запомнете слабостта на оръжията. Те са само придатък — вие сте онези, които убиват и унищожават. Вие сте главното, с тях или без тях.

Докато обличаше якето с ескимоски мотиви, човекът отново зърна очите си в огледалото. Лицето, което го гледаше отсреща, беше безизразно като на андроида в „Ларкин и Грийн“. За миг той се вгледа спокойно в него, после вдигна ръка да разтрие белега над лявото око.

Огледах се за последен път от глава до пети и излязох от стаята. По нервите ми се разля внезапната хладна вълна на възстановения самоконтрол. На слизане с асансьора застанах гърбом към огледалото и се усмихнах насила.

„Разпадам се, Вирджиния.“

„Дишай“, отвърна тя. „Мърдай. Овладей се.“

И ние излязохме на улицата. Докато прекрачвах навън, „Хендрикс“ любезно ми пожела приятна вечер, а на отсрещния тротоар моят преследвач изникна от някаква чайна и небрежно пое паралелен курс. Отминах две-три пресечки, като привиквах към вечерта, и се чудех дали да не му проваля задачата. Отиваше си един сравнително слънчев ден и в небето почти нямаше облаци, но все още беше хладно. Според картата, която поисках от „Хендрикс“, Лизниград се намираше на цели двайсетина пресечки в южна посока. На следващия ъгъл спрях, махнах с ръка на едно такси от въздушната транзитна линия и докато се качвах, видях преследвача да прави същото.

Започваше да ми досажда.

Таксито зави на юг. Приведох се напред и сложих длан върху информационното табло за клиенти.

— Добре дошли в таксиметровата осведомителна служба — изрече приятен женски глас. — Свързахте се с централната база данни. Моля, уточнете каква информация желаете да получите.

— Има ли опасни райони в Лизниград?

— Районът, наричан с това име, се смята за опасен като цяло — отговори гласът. — Но нашата служба гарантира доставяне на клиенти до всяка точка в пределите на Бей Сити и…

— Да, да. Можете ли да ми дадете справка за улиците с най-голям брой престъпления в района на Лизниград?

Настана кратка пауза.

— През миналата година в квартала между Деветнайсета улица, Мисури и Уисконсин са регистрирани петдесет и три случая на органично увреждане. Сто седемдесет и седем ареста за притежаване на забранени химически вещества, сто двайсет и два за леки органични увреждания, двеста и…

— Добре. На какво разстояние се намира този квартал от заведението на Джери, „Марипоса“ и „Сан Бруно“?

— По права линия разстоянието е около километър.

— Имате ли карта?

Върху таблото се появи разграфена карта с имената на улиците. Беше отбелязано дори къде е заведението на Джери. Проучих я набързо.