Пейзажите на времето

— Мицуоко, скъпа, влез, влез. Искам да се запознаеш с госта ни, Иън Питърсън. Питърсън, това е моята съпруга Мицуоко. — Той нетърпеливо погледна първо нея, а после него, като дете, което се връща вкъщи с награда.

Тя влезе в стаята с гъвкава грация, която достави наслада на Питърсън и му подаде ръка — хладна и гладка.

— Здравейте — каза японката. Питърсън веднага почувства, че би могъл искрено да използва стандартния американски поздрав „Радвам се да се запозная с вас“.

Той промърмори „Приятно ми е“, като леко присви очи, за да изрази онова, което липсваше в официалното му приветствие. В ъгълчетата на устните й се мярна съвсем бегъл намек за усмивка в отговор на неизреченото му послание. Погледите им останаха впити един в друг малко по-дълго от общоприетото. После тя отдръпна дланта си от неговата и седна на дивана.

— Имаме ли лимонов сок, скъпа? — отново потриваше ръце Кийфър с несръчния си маниер. — Ами ти? Ще пийнеш ли нещо?

— Да и на двата въпроса — отвърна тя. — В хладилника има лимонов сок и ще пия малко бяло вино. — Тя се обърна към Питърсън с усмивка. — Изобщо не мога да пия много. Удря ме право в главата.

Кийфър излезе от стаята, за да потърси лимоновия сок.

— Как вървят нещата в Англия, господин Питърсън? — попита Мицуоко, като леко отметна назад глава. — По новините тук съобщават зловещи неща.

— Наистина е зле, макар много хора все още да не разбират доколко — отвърна той. — Познавате ли Англия?

— Преди известно време прекарах там една година. Много обичам Англия.

— О? На работа ли сте били там?

— След защитата на дисертацията си бях на курс в „Импириъл колидж“ в Лондон. Аз съм математичка. Сега преподавам в Калифорнийския университет в Сан Диего. — Докато го гледаше, тя се усмихваше в очакване на изненадана реакция. Питърсън се сдържа. — Предполагам, че сте очаквали да имам някаква философска специалност.

— А, не, в никакъв случай нещо толкова обикновено — спокойно отвърна той и й се усмихна в отговор. Смяташе философите за хора, отделящи адски много време за въпроси, които не бяха наистина сериозни, например: „Ако няма Бог, откъде се взима тогава следващата салфетка «Клинекс 6»?“ Възнамеряваше да изложи мисълта си като епиграма, когато Кийфър се върна с чаша вино и малка бутилка.

— Ето виното ти, скъпа. — После каза на Питърсън: — И малко лимонов сок. Колко да ви сложа, една капка?

— Така е чудесно, благодаря.

Кийфър седна и се обърна към госта си.

— Мицуоко каза ли ви, че е прекарала една година в Лондонския университет? Съпругата ми е блестяща жена. Стана доктор на двайсет и пет. Блестяща, а и красива. Аз съм голям късметлия. — Той гордо й се усмихна.

— Недей, Алекс. — Думите бяха остри, но нежната й усмивка ги смекчаваше. Тя неодобрително сви рамене към Питърсън. — Алекс ме засрамва. Винаги се хвали с мен пред приятелите си.

— Мога да го разбера. — Зад любезно усмихнатото си лице, той преценяваше. Разполагаше само с една вечер. Дали имаха свободен брак? Доколко директен подход би толерирала тя? Как да подхване темата пред Кийфър? — Съпругът ви ми каза, че и тук нещата са много зле, макар и за един посетител да не изглежда така?

Какво ли означаваше усмивката й? Сякаш споделяха някаква тайна. Дали тя наистина четеше мислите му? Или просто флиртуваше? А може би — осени го мисълта — беше нервна? Определено му пращаше сигнали.

— Наблюдава се психологическа неспособност за отказ от луксозните стандарти — казваше Кийфър. — Хората няма да се откажат от един начин на живот, който според тях е, хм, типично американски.

— Това ли е изразът на деня? — попита Питърсън. — Забелязах, че е използван в няколко списания, които прочетох в самолета.

Кийфър се отнесе към тази хипотеза с най-добрата си намръщена загриженост.

— Хм, „типично американски“? Да, предполагам, че е така. Тази седмица ми попадна уводна статия за нещо подобно. О, извинете ме, ще отида да погледна момчетата.

Океанографът излезе от стаята с енергичната си походка на териер. След миг Питърсън го чу да говори тихо, но твърдо на децата някъде в дъното на коридора. Те постоянно го прекъсваха с пискливи, дръзки отговори на умни момчета, които съзнават това. Англичанинът отпи от чашата си и се замисли как най-добре да продължи с Мицуоко. Кийфър беше брънка във веригата за събиране на информация на Питърсън — най-важната част от работния апарат на един ръководител. Тук наистина бе Калифорния, прочутата Калифорния, и деветнайсети век отдавна беше отминал, но човек никога не можеше да е сигурен кога един съпруг ще реагира на подобни неща, независимо какво казва на теория по въпроса. Но зад тези мисли се криеше фактът, че човекът го дразнеше с фанатизма си по отношение на здравословните храни, непушачеството и непристойната си посветеност на онези определено неприятни дечурлига.

Е, предполагаше се, че ръководителите трябва да са способни да взимат бързи и проницателни решения, нали така? Така.

Той се обърна към Мицуоко, като търсеше най-добрия начин да използва миговете, в които щяха да са сами. Тя наблюдаваше гледката през прозореца, която трябва да беше запаметила още преди години.

Преди Питърсън да успее да измисли как да започне, жената попита, без да поглежда към него:

— Къде сте отседнали, господин Питърсън?

— В „Ла Валенсия“. И се казвам Иън.

— А, да. Плажната ивица там е чудесна, на юг от заливчето. Вечер често се разхождам нататък. — Тя погледна право към него. — Около десет часа.

— Разбирам — отвърна Питърсън. Усещаше как кръвта пулсира във вената на врата му. Това беше единственият външен признак на вълнение. За Бога, тя го бе направила. Беше му уредила среща едва ли не под носа на съпруга си. Господи, каква жена.

Кийфър се върна в стаята.

— Тук се развива някаква криза — рече той.

Питърсън се задави от смях, който ловко превърна в кашлица.

— Мисля, че сте прав — сухо успя да отвърне англичанинът. Не посмя да погледне към Мицуоко.

По време на дългия полет над полюса Питърсън имаше време да прегледа материалите от Калифорнийския технически институт. Чувстваше се отморен, приятно отпуснат и изпитваше онова характерно усещане, че е постигнал толкова, колкото би могло да се очаква, за да задоволи желанията си. Никакви съжаления — това беше номерът, това означаваше, че човек не е пропуснал нищо. Да стигне до гроба с тази увереност определено би било най-малкото утешително.

Мицуоко очевидно водеше начин на живот, съобразен с подсъзнателните й желания. Беше си тръгнала след три часа, навярно с някакво достоверно оправдание, а може би имаше неписано споразумение с Кийфър да не си задават въпроси. Подходящ завършек за такова изтощително пътуване.

Материалите от Калифорнийския технически институт бяха нещо различно. Имаше някакви мрачно подробни служебни доклади, които за него бяха хаос от думи и математически символи. Маркъм можеше да се забавлява с тях, щом му харесваше. Имаше знак за секретност. Под едно извадено на ксерокс официално писмо, внушено от Питърсън и свързано със Съвета, беше надраскано: „Замотайте ги — да не вземат да ни прекарат“. Сигурно на автора на бележката щеше да му се наложи да я махне, преди да пусне материала в полусвободно обръщение. Обяснението бе очевидно. Американското правителство разполагаше с доста ефикасна вътрешна служба за сигурност, която тайно фотографираше всичко, до което успяваше да се добере. Питърсън въздъхна. Рискован метод, но пък това отново не беше негов проблем.

Единствената разбираема част от материала беше лично писмо, навярно вмъкнато поради ключовите думи.