Суперкомандос

— Моля? — Тя вдигна вежда и направи физиономията, с която вече започвах да свиквам. — Поправи ме, ако греша, но мисля, че ние ти спасихме носителя. Тебе те бяха взели на мерник.

Махнах с ръка.

— Както речеш. Той ме чакаше.

— Чакал те? — Не знам какво мислеше Ортега в действителност, но по лицето й се изписа смайване. — Според ония търговци на „дърво“, които прибрахме, човекът просто купувал стока. Бил стар клиент, така разправят.

Поклатих глава.

— Чакаше ме. Поисках да разговарям с него и той избяга.

— Може да не си му допаднал. Един от търговците, май онзи с пукнатия череп, разправя, че си изглеждал надъхан да претрепеш някого. — Тя пак сви рамене. — Казват, че ти си започнал, и определено изглежда така.

— В такъв случай защо не ми предявиш обвинения?

— О, и за какво? — Тя вдигна два пръста пред устата си и издиша въображаемо облаче дим. — Органични увреждания (вероятно леки) срещу двама търговци на „дърво“? Застрашаване на полицейско имущество? Нарушаване на покоя в Лизниград? Не ме разсмивай, Ковач. Около заведението на Джери всяка нощ стават такива неща. Твърде съм уморена, за да пиша рапорти.

Колата се наклони и през стъклата видях да се очертава смътно кулата на „Хендрикс“. Бях приел предложението на Ортега да ме откара по същата причина, поради която се съгласих и предния ден — да видя какво ще излезе. Емисарска мъдрост. Плувай по течението и гледай какво ще ти разкрие. Нямах причини да предполагам, че Ортега лъже за крайната цел на полета, но все пак донякъде се изненадах, когато зърнах кулата. Емисарите не са особено доверчиви.

След кратка разправия с „Хендрикс“ относно разрешението за кацане, пилотът се спусна към мърлява площадка на върха на кулата. Усетих как по време на кацането вятърът тласка лекия корпус, а когато люкът се отвори, отвън нахлу студ. Надигнах се от седалката. Ортега остана на място и ме проследи със замислен поглед, който още не можех да разгадая. Между нас отново увисна снощното напрежение. Усещах как в мен като кихавица се надига необходимостта да кажа нещо.

— Хей, как мина хайката за Кадмин?

Тя се настани по-удобно, измести дългия си крак и го подпря върху освободената седалка. Усмихна се хладно.

— Засега го дъвче машината — каза тя. — Няма къде да се дене.

— Добре. — Излязох в студената, дъждовна нощ и повиших глас. — Благодаря, че ме докара.

Тя кимна сериозно, после отметна глава да каже нещо на пилота зад себе си. Воят на турбините се засили и аз бързо отскочих от затварящия се люк. Машината се отлепи от площадката и полетя нагоре с мигащи светлини. За сетен път зърнах лицето на Ортега през дъждовните струи по илюминатора, после вятърът сякаш отнесе малката кола като есенно листо — настрани и надолу към улиците. След секунда престанах да я различавам от хилядите други светещи точки в нощното небе. Обърнах се и тръгнах срещу вятъра към входа за стълбището. Костюмът ми бе подгизнал от дъжда. Нямах представа какво му е бръмнало на Банкрофт, та да ме снабди с летни дрехи при тая скапана система за контрол на времето в Бей Сити. На Харлановия свят, когато е зима, студът се задържа достатъчно дълго, за да вземеш решение за облеклото си.

Горните етажи на „Хендрикс“ тънеха в мрак, нарушаван само от сиянието на няколко изтощени илуминиеви плочки, но хотелът любезно осветяваше пътя ми с неонови лампи, които се включваха пред мен и след малко отново изгасваха. Ефектът бе странен, сякаш носех свещ или факла.

— Имате посетителка — дружески съобщи хотелът, когато влязох в асансьора и вратите се затвориха с тихо бръмчене.

Стоварих ръка върху бутона за аварийно спиране и усетих болка в ожулената си длан.

— Какво?

— Имате посети…

— Да, чух. — За момент се запитах дали изкуственият разум не би се засегнал от тона ми. — Коя е и къде се намира?

— Представи се с името Мириам Банкрофт. Проверката в градските архиви потвърди самоличността на носителя. Разреших й да изчака във вашата стая, тъй като не носи оръжие, а вие не оставихте ценни вещи. Не е докоснала нищо, освен барчето за напитки.

Усетих, че се ядосвам, затова забих поглед в една малка вдлъбнатина върху металната врата и положих усилие да си възвърна спокойствието.

— Интересно. За всички гости ли взимаш толкова волни решения?

— Мириам Банкрофт е съпруга на Лорънс Банкрофт — изрече хотелът с нескрит упрек. — Който от своя страна плаща стаята ви. При дадените обстоятелства сметнах за най-разумно да не създавам излишни търкания.

Вдигнах очи към тавана на асансьора.

— Проверяваш ли ме?

— Проверката е част от договора, по който работя. Всяка събрана информация е поверителна, освен ако бъде изискана със съдебно решение според директива 231.4 на ООН.

— Тъй значи? И какво още знаеш?

— Лейтенант Такеши Лев Ковач — каза хотелът. — Известен също така с прозвищата Лев Мамбата, Посичащата ръка, Ледокопа, роден в Нова Пеща, Харланов свят, на 35 май 187 година по колониалното летоброене. Постъпил в Протекторатските сили на ООН на 11 септември 204 година, избран за Емисарския корпус на 31 юни 211 при стандартно проучване на персонала…

— Добре, добре.

Тайничко се изненадах колко дълбоко е стигнал изкуственият интелект. Досиетата на повечето хора пресекват веднага щом следата тръгне към друга планета. Междузвездните връзки са скъпи. Освен ако „Хендрикс“ бе проникнал незаконно в досиетата на надзирателя Съливан. Сетих се, че Ортега споменаваше нещо за полицейското досие на хотела. Какви ли престъпления можеше да извърши един изкуствен разум?

— Освен това ми хрумна, че мисис Банкрофт вероятно е тук във връзка със смъртта на съпруга й, която разследвате. Реших, че ще желаете да разговаряте с нея колкото се може по-скоро, а тя не бе склонна да чака във фоайето.

Въздъхнах и отдръпнах длан от бутона.

— Да, бас държа, че не е била склонна.

Тя седеше на перваза, държеше коктейлна чаша с много лед вътре и гледаше светлините на уличното движение. В тъмната стая светеше само мекото сияние на сервизния люк и трицветната неонова рамка на барчето. Това ми стигаше, за да забележа, че е облечена с работни панталони, нещо като шал и плътно прилепнало трико. Когато влязох, тя не извърна глава, затова тръгнах през стаята към зрителното й поле.

— Хотелът ми съобщи, че сте тук — казах аз. — За в случай, че се питате как тъй носителят ми не се е гътнал от смайване.

Тя вдигна глава към мен и отметна кичур коса от лицето си.

— Слабичко изпълнение, мистър Ковач. Трябва ли да ръкопляскам?

Свих рамене.

— Можеше поне да благодарите за питието.

За момент тя замислено се вгледа в ръба на чашата, после пак вдигна очи.

— Благодаря за питието.

— Няма защо.

Отидох до барчето и огледах бутилките вътре. Шише с петнайсетгодишно малцово уиски привлече вниманието ми. Отворих го, подуших гърлото на бутилката и избрах чаша. Без да откъсвам очи от ръцете си, докато наливах, аз попитах:

— Отдавна ли ме чакате?

— Около час. Уму Прескот ми каза, че сте в Лизниград, затова предположих, че ще се забавите. Имахте ли неприятности?

Задържах в устата си първата глътка уиски, усетих я как парна отвътре разранените ми устни и побързах да преглътна. Неволно се намръщих.

— Откъде ви хрумна, мисис Банкрофт?

Тя елегантно размаха ръка.

— Просто така си помислих. Не ви ли се говори за това?

— Не особено.

Отпуснах се върху една грамадна възглавница на пода край леглото и отдалече забих поглед в Мириам Банкрофт. Настана тишина. Светлината отвън я огряваше изотзад и лицето й тънеше в сянка. Наблюдавах неясния блясък, идващ може би от лявото й око. След малко тя се размърда и в чашата звъннаха бучки лед.

— Добре. — Тя се изкашля тихо. — За какво ви се говори?

Вдигнах чашата си към нея.

— Като начало кажете защо сте тук.

— Искам да знам докъде стигнахте.

— За отчет можеше да изчакате и до утре сутрин. Преди да изляза, ще го представя на Уму Прескот. Хайде, стига, мисис Банкрофт. Късно е. Не сте чак толкова глупава.