Суперкомандос

Адвокатката изчезна някъде настрани, а аз взех да потрепвам с пръсти по волана и неволно затананиках в същия ритъм стара рибарска песничка от Милспорт. Навън прелиташе нощното крайбрежие, но ароматите и звуците на морето изведнъж ми се сториха неуместни. Твърде приглушени, а и липсваше мирисът на познатите ми треви.

— Готово. — Прескот отново седна пред телефонния скенер. Сега изглеждаше малко смутена. — Според досието на Бегин от Окланд тя е работила на два пъти в биокабини, преди да се уреди в един от домовете на Сан Диего. Вероятно е имала връзки, освен ако я е открил някой търсач на таланти.

Устоях на изкушението да кажа, че името Банкрофт действа по-силно от всякакви връзки.

— Имате ли снимка?

— На Бегин ли? — Прескот сви рамене. — Само двуизмерна. Искате ли да ви я пратя?

— Да, моля.

Вехтият телефонен екран примига, докато се настройваше към промяната на входящия сигнал, после от смущенията изплува лицето на Лейла Бегин. Приведох се напред, търсейки истината. Отне ми известно време, но я открих.

— Добре. А сега можете ли да ми дадете адреса на онова заведение, където е работила Елизабет Елиът? „Скришното място на Джери“. Намира се на улица, наречена „Марипоса“.

— На ъгъла на „Марипоса“ и „Сан Бруно“ — долетя безплътният глас на Прескот иззад леко нацепената професионална гримаса на Лейла Бегин. Господи, та това се намира точно под старата магистрала. Трябва да е нарушение на правилата за безопасност.

— Можете ли да ми изпратите карта с отбелязан маршрут от моста?

— Смятате да ходите там? Тази вечер?

— Прескот, денем подобни места обикновено са затворени — търпеливо обясних аз. — Естествено, че ще отида тази вечер.

Отсреща настана колебливо мълчание.

— Кварталът не е за препоръчване, Ковач. Трябва да внимавате.

Този път не се удържах от смях. Все едно някой да съветва хирург да си пази ръцете от кръв. Прескот навярно ме чу.

— Пращам ви картата — тросна се тя.

Лицето на Лейла Бегин изгасна и на негово място се появи улична карта с маршрут до мястото, където бе работила. Вече не се нуждаех от нея. Бях я запомнил. Ярко пурпурна коса, стоманен нашийник и високо вдигнати вежди. Но не можех да забравя най-важното — чертите на лицето. Същите черти, които донякъде се долавяха в кодакристала на Виктор Елиът със снимката на дъщеря му. Прикритата, но безспорна прилика.

Мириам Банкрофт.

Когато навлязох в града, от притъмнялото небе се ръсеше ситен дъждец. Паркирах срещу заведението на Джери и се загледах в примигващата неонова реклама през струйките вода, които се стичаха по предното стъкло на колата. Някъде в полумрака отвъд бетонните кости на магистралата холографско изображение на жена танцуваше в коктейлна чаша, но излъчвателят беше дефектен и картината непрекъснато гаснеше.

На идване се тревожех, че наземната кола може да привлече внимание, но явно бях попаднал в подходящ квартал. Повечето автомобили около заведението бяха безкрили; изключение представляваха само автотакситата, които от време на време слизаха по спирала да свалят или вземат пътници и после отново се вливаха във въздушния поток с нечовешка точност и бързина. Изпъстрени с червени, сини и бели светлини, те приличаха на обсипани със скъпоценности посетители от някакъв друг свят, които едва докосваха напуканото и обсипано с боклуци пътно платно, докато пасажерите им слизаха или се качваха.

Наблюдавах цял час. Клубът въртеше оживена търговия. Клиентелата беше смесена, но предимно мъжка. На влизане всеки клиент биваше проверен от робот-охранител, който приличаше на октопод, увиснал над входа. Някои трябваше да се разделят със скрити предмети, вероятно оръжия, а двама-трима не бяха допуснати. Никой не възрази — с робот не се спори. Отвън хората спираха, слизаха или се качваха в колите и търгуваха с някаква стока, твърде дребна, за да я различа от такова разстояние. По някое време двама мъже започнаха бой с ножове в сянката между колоните на магистралата, но не стана нищо интересно. Единият противник се отдалечи, стискайки намушканата си ръка, а другият влезе отново в клуба, сякаш просто бе отскочил навън да се облекчи.

Излязох от колата, проверих дали алармата е включена и бавно тръгнах по улицата. Двама от търговците бяха седнали с кръстосани крака върху предния капак на една кола. Статично отблъскващо устройство, сложено между тях, ги защитаваше от дъжда. Когато наближих, те се озърнаха.

— Искаш ли да си купиш страхотен диск, мой човек? Невероятни мацки от Улан Батор. Качество като в Домовете.

Огледах ги, без да бързам, и поклатих глава.

— „Дърво“?

Отново поклатих глава. Стигнах до робота, изчаках пипалата му да ме обискират и понечих да прекрача прага, когато евтин синтетичен глас произнесе: „Чист“. Едно от пипалата ме задържа лекичко.

— Кабини ли искате или бар?

Поколебах се, сякаш тепърва решавах.

— Какво се полага в бара?

— Ха-ха-ха. — Някой бе програмирал робота и да се смее. Звучеше като предсмъртно хъркане на човек, който се дави в сироп. Сетне смехът рязко спря. — В бара гледаш, но не пипаш. Не предлагаш пари, не пускаш ръка. Правило на заведението. Това се отнася и до другите клиенти.

— Кабини — казах аз, за да се отърва от механичния досадник, преди отново да е пуснал зловещия смях. В сравнение с него уличните търговци върху колата бяха истински веселяци.

— Надолу по стъпалата вляво. Вземи си кърпа от нишата.

Слязох по късо стълбище с метален парапет и завих наляво по коридор, под чийто таван се въртяха червени светлини съвсем като тия на автотакситата отвън. Непрестанна ритмична музика разтърсваше въздуха, сякаш бях попаднал в някакво грамадно сърце, пришпорено от тетрамет. Както бе обещал роботът, в една ниша видях купчина чисти бели кърпи. След това идваха вратите към кабините. Отминах първите четири, две от които бяха заети, и влязох в петата.

Подът беше два на три метра, покрит с лъскава сатенена тапицерия. Не личеше дали е изцапан, защото единственото осветление идваше от самотна въртяща се лампичка като онези в коридора. Топлият въздух лъхаше на застояло. Под трептящите сенки, хвърляни от лампата, в единия ъгъл имаше очукан кредитен пулт, боядисан в матовочерно, с червен дигитален дисплей над него и процепи за кредитни карти и пари в брой. Нямаше тампон за ДНК-кредит. Стената в дъното беше от матово стъкло.

Очаквах нещо такова, затова попътно бях изтеглил от един автомат пари в брой. Избрах една по-голяма ламинирана банкнота и я пуснах в процепа. Натиснах бутона за старт. Върху дисплея светна в червено сумата на кредита ми. Вратата зад мен плавно се затвори, заглушавайки музиката, а в матовото стъкло отсреща толкова рязко се блъсна нечие тяло, че аз неволно трепнах. Цифрите върху дисплея оживяха. Засега имах минимални разходи. Огледах тялото, притиснато към стъклото. Сплескани едри гърди, женски профил и неясни очертания на бедра и ханш. От скрити високоговорители долетя тих стон. После глас:

— Искаш ли да ме видиш, видиш, видиш…

Евтино устройство за ехо-ефект.

Отново натиснах бутона. Стъклото стана прозрачно и зад него ясно се очерта жената от другата страна. Тя леко се разклати, за да я видя по-добре, изви тяло, изпъчи гърди, приведе се напред да близне стъклото и дъхът й отново го замъгли. Погледите ни се срещнаха.

— Искаш ли да ме докоснеш, докоснеш, докоснеш…

Не знам дали кабината използваше инфразвук или не, но определено реагирах на обстановката. Пенисът ми трепна и се втвърди. Прогоних тръпката и върнах кръвта обратно в мускулите си, както би го сторила команда за атака. За предстоящото трябваше да бъда спокоен. Отново посегнах към дебитния бутон. Стъклената преграда се плъзна настрани и тя прекрачи напред, сякаш излизаше изпод душа. Жената се приближи, едната й ръка посегна надолу.

— Кажи ми какво искаш, скъпи — изрече тя с дълбок гърлен глас. Лишен от ехо-ефекта гласът изглеждаше някак рязък.