МеждуСвят

— Прав си — казах. — Наистина прилича на Ню.

Така си и беше. Бяха взели всичко от главата ми, но не можеха да ми отнемат Ню. Този балон изглеждаше точно като…

… точно като морфожа, който беше…

„… Това е многоизмерна форма на живот…“

Чувах гласа, който произнасяше тези думи, под плуващото, изрисувано с пръсти небе…

Джей!

Спомних си го, как лежи окървавен на червената земя след като чудовището го нападна…

И тогава всичко се върна.

Всичко се върна, рязко и бързо, докато стоях на снега с малкия си брат и правех сапунени мехури.

Спомних си! Спомних си всичко!

Част 3

Глава четиринадесета

Отново можех да Бродя.

Не ме питайте как. Може би имаше повреда в джаджата, с която изстъргаха мозъка ми. А може би Ню беше непредвидена променлива, за която не бяха ме програмирали (или депрограмирали)… Все едно. Знам само, че докато стоях навън, в задния двор, докато треперех под снега, който се сипеше и докато гледах как малкия ми брат весело преследва балончетата, в главата ми избухнаха фойерверки и всеки от тях осветяваше спомен, който допреди малко бе скрит от мен.

Спомних си всичко — изтощителните дни и нощи на учене и упражнения, безкрайното разнообразие на съучениците ми и всички те — вариации на тема „Джоуи Харкър“, мъничките свръхнови, които пламваха сякаш безразборно в изкуственото око на Стареца, кипящата разноцветна лудост в Промеждутъка…

И рутинната мисия, която се обърка — как лейди Индиго отново ме плени, а после как Ню ме спаси…

Стоях на двора, треперех от студ, който нямаше нищо общо със снега, механично потапях пръчицата в сапунения разтвор, издухвах мехури и се чудех какво да правя сега.

Помня срама и безпомощността, които ме обзеха, когато се върнах без другарите си. Какво им се беше случило? Какво ли са сторили с тях лейди Индиго и лорд Сатър? От тях? Отчаяно исках да разбера. И знаех, че мога. Знаех, че отново мога да Бродя, че мога да се върна през Промеждутъка. Формулата за намиране на Базовия град пламтеше ясно и ярко в съзнанието ми. Можех да стигна там!

Но исках ли?

Ако пак напусна своята Земя, може никога да не се върна. Всеки път, когато отварях портал, все едно стрелях със сигнален пистолет за МАГ и Бинарните и поемах риска да привлека лошите насам. Бяха ми казали, че всеки Бродещ има уникален психичен почерк, който може да се проследи. Вероятно Бинарните имат хиляди секвенирани схеми, търсещи моята конфигурация, точно както МАГ поддържат фаланга от магьосници на 24-часова служба по същата причина. Не можех да изложа семейството и приятелите си на такава опасност.

Ако никога отново не се опитах да Бродя, шансовете бяха трилион към един която и от двете враждуващи страни някога да реши да завладее точно този свят. Буквално беше сигурно, че ще порасна, ще се оженя, ще имам деца, ще остарея и ще умра, без никога отново да чуя за Алти-лената.

Но никога да не Бродя…

Не знам дали съм споменавал, че Броденето е като всяко друго умение, в което те бива и ми харесваше. Чувствах се добре, чувствах, че е правилно да използвам съзнанието си, за да отворя Промеждутъка, да преминавам от свят в свят. Майсторите на шах не играят за пари, нито дори заради състезанието — те играят от любов към играта. Математиците не получават прозренията си, докато градинарстват — те жонглират с теории в главите си или бленуват „пи“ с безброй знаци след десетичната запетая. Подобно на трениран гимнастик, след като си припомних умението, не можех да устоя на изкушението да го използвам.

Не можех да си представя да живея цял един живот без отново да Бродя.

Но не можех да си представя и цял един живот без да видя отново мама и татко или Джени и хлапето. Веднъж се бях съгласил на това, но тогава го направих най-вече от чувство за вина след смъртта на Джей — изобщо нямах представа в какво се забърквам.

Този път знаех много добре.

Веднъж вече ме изгониха — втори път нямаше да ме оставят да се измъкна толкова лесно. Покажех ли си носа в Базовия град, вероятно щяха да ме изправят пред военен съд. О, може и да го наричат другояче, но отряд за разстрел под друго име пак си остава група мъже с насочени към теб пушки. Не знам дали бих поискал да ми завържат очите или не и нямах особено желание да разбирам.

Но ако останех тук, трябваше да живея със знанието, че съм изоставил в беда хора, на които държа, докато аз самият съм спасил задника си.

Щеше ми се тези проклети сапунени мехури да не бяха включили незнайната електрическа верига, върнала спомените ми. Невежеството може и да не беше блаженство, но поне не беше кашата от съжаления, в която се озовах сега.

Снегът бе преминал в студен дъжд. Можех да обясня сам на себе си, че оттам идваше водата, стичаща се по бузите ми, но от небето не вали топла солена вода, нали? А и достатъчно вече се заблуждавах.

Загледах се в един сапунен мехур, който Кевин преследваше. Летеше по-високо от другите, на нивото на покрива на гаража. Понесе се към голите клони на близкия дъб и очаквах да видя как изчезва с безшумно пръсване.

Но не!

Вместо това той се порея за малко, после бавно се понесе към мен. Хлапето тичаше след него и викаше ядосано и безпомощно, защото не можеше да го стигне. Мехурчето се приближи с лекия повей, който се изви, после спря и започна да потрепва пред мен.

Аз казах:

— Здравей, Ню!

Морфожът се набръчка с оранжеви вълнички от удоволствие, после профуча край главата ми и над покрива. Аз се обърнах, за да го проследя, но той вече беше изчезнал.

— Бал-че? — жално попита Кевин. — Бал-че? Ню-у?

Кимнах.

— Точно така, хлапе — погледнах надолу към брат си, гледах го как изтрива нос с ръкава на палтенцето си и казах: — Време е да се прибираме.

Не спах почти цялата нощ, тревожех се за проблема първо от единия край, после — от другия. Можех да говоря с мама или с татко — те са страхотни родители, но и двамата заедно не биха събрали толкова въображение, че да се справят с един допълнителен Джоуи, какво остава за безкрайно много такива. С кого другиго можех да поговоря? Определено не и със съучениците си. Миналия срок откриха училищния съветник да подсмърча тихичко в кабинета си и все още не му бяха намерили заместник. Повечето от учителите ми бяха ограничени. След пет месеца тормоз в Базовия град знаех повече, отколкото всеки от тях някога щеше да знае или би понесъл да узнае. От целия учителски състав имаше само един човек, който може би щеше да ме изслуша, без веднага да повика хората с бели престилки.

Господин Димас се облегна на стола и се загледа в някаква точка над мен. Изражението му беше леко изумено и не можех да го виня — все пак вероятно не чуваше всеки ден история като тази, която му разказах.

След минута ме погледна.

— Когато започнахме разговора — каза меко той, — ти ме помоли да смятам това, което ще ми кажеш, за изцяло хипотетично. Предполагам, че все още е така?

— Ами да, господине — бях решил, че ако му разкажа историята с главен герой неназован въображаем приятел, вместо с моя милост, ще я преглътне по-леко. — Този, ъ-ъ, мой приятел, е между Сцила и Харибда 4.

Той ми метна проницателен поглед и аз осъзнах, че съм използвал израз, който бях научил в Базовия град, а не тук.

— Както и да е — побързах да продължа, — какво смятате, че трябва да направи?

Димас запали лулата си, без да каже и дума. Когато най-накрая отвори уста, зададе въпрос.

— Значи според инструкторите в Базовия град вселената произвежда дублиращи се светове само когато се взимат важни решения, така ли?

— Като цяло да. Само че е много трудно веднага да прецениш кое е важно и кое — не. Казват, че ако пеперуда пърха в Бомбай, в Тексас може да се образува торнадо. Ако настъпите пеперудата, преди да е успяла да полети…