МеждуСвят

Той затвори очи, докосна вратата и тя се плъзна встрани. Нямаше и следа от асансьор. Но имаше метални стъпенки и ние започнахме да се спускаме надолу, един по един, етаж след етаж, след етаж, а Дж/О мърмореше, че никога не му позволяват да използва лазерната си ръка. Ню остана с нас и се рееше над главите ни. Веднъж доплува твърде близо до Джакон и предупредителният й вълчи вой го накара да се втурне назад по шахтата на около 6–7 метра. Започнах да се чудя как толкова беззащитно нещо е оцеляло в Промеждутъка.

Докато слизахме, Джай извади устройство с размера и формата на напръстник. След миг то започна да се носи из въздуха. Замига малък светодиод и след това по повърхността му се появиха светлинки, които изписаха стрелка, сочеща направо.

— Локаторът е активиран — каза той. — Обектът, подлежащ на придобиване, се намира на третия етаж от горе на долу в тази сграда.

— Толкова ли е невъзможно да се задоволиш с няколко срички всеки път, когато казваш нещо? — попита го Джо, а перата на крилете й настръхнаха от раздразнение.

— Да — подкрепи я и Дж/О. — Имам най-новия чип на „Мериам-Уебстър“ — всички излезли през последните двайсет години речници, енциклопедии, списъци… каквото се сетиш, кръстосано индексирани в над шейсет реалностни равнини, но някои от редовете все още излизат като „не са в продажба“.

Джай се усмихна леко.

— Каква е ползата от добрия речник, ако не се използва?

Вратата се отвори и един по един пристъпихме в някаква лаборатория — толкова чиста, лъскава и високотехнологична, че дори доктор Франкенщайн би заплакал от завист. Точно както и самият град, това място изглеждаше като създадено през 50-те години на 20-и век, а след това прескочило няколко десетилетия, за да се приземи направо в края на 21-и век. Редици от лампи, монтирани на високия таван, осветяваха всичко с хладна светлина. Проблясваха екрани на компютри, подредени покрай едната стена, в предните им панели имаше огромни бобини с магнитна лента. Имаше кондензатори, електродни клеми, през които от време на време изпращяваше ток, масивни хладилни камери и друго оборудване, което не разпознавах.

Странното беше, че въпреки че повечето уреди си работеха нормално, нямаше никакви хора. Джакон ни обърна внимание на това, но Джай само сви рамене.

— Толкова по-добре за нас. — Той заоглежда залата, следвайки мигащата шарка на светлинките. — Там горе! — посочи накрая той.

„Там горе“ имаше редица лавици, може би на седем метра височина, на около две трети от тавана.

— Аз ще го взема — каза Джо. Тя пристъпи напред, разпери криле — избягвайки внимателно пращящия ток в генератора на Ван дер Грааф — и полетя. Издигна се внимателно с ангелските си двуметрови бели криле и, докато я гледах, осъзнах, че мисля как Земята, от която е тя, сигурно най-много прилича на рая в цялата Алти-лена.

Джо спря, увисна във въздуха край лавицата и бръкна зад предметите. Ню изглеждаше омаян от способността й да лети, но любопитството му бе туширано от предпазливост, затова той просто се рееше на метър от нея и гледаше. Джо измъкна малка джаджа, която сякаш мигаше, въпреки че не можех да съм сигурен — проблясъците изглеждаха бяха почти в ултравиолетовия спектър, точно на горната граница на видимата светлина. Беше притеснително по някакъв уталожен начин, затова извърнах поглед и го плъзнах покрай една контролна конзола и екран на монитор, за да погледна през прозореца.

Нещо ме притесняваше, но не можех да разбера какво…

Лабораторията беше три етажа под върха на кулата и през прозореца се виждаше голяма част от града. Чух как крилете на Джо изшумоляха, когато тя кацна зад мен, и онова слабо притеснително чувство, което се въртеше отзад в главата ми, започна да се движи малко по-енергично, когато тя подаде маяка на Джай.

— Единият е готов, остават два — каза Джакон или по-скоро наполовина го каза и наполовина го изръмжа.

— Тестът не може да е толкова лесен — измърмори разочаровано Джозеф.

Исках да кажа: „Това е, това е… Не сваляйте гарда…“, но не бях сигурен защо искам да го кажа. Тогава видях един от онези лъскави въздушни кораби да пикира край прозореца и разбрах.

Но вече беше твърде късно.

Завъртях се към другите, успях да кажа: „Това е капан!“ Но нищо повече, защото в този момент всичко — се промени.

Беше като да гледаш вълничка, която тръгна от маяка в ръката на Джо — вълна, която се разпространяваше навън във всички посоки и заливаше всичко по пътя си, включително и нас. Не усетих нищо освен мигновен хлад и дезориентация. Никой от спътниците ми също не изглеждаше засегнат.

Но всичко друго беше засегнато. Несекващата вълничка се превърна в прозрачна вълна, която премина през оборудването и научните джунджурии, преобразявайки всичко по пътя си. Суровият флуоресцентен блясък се превърна в трептяща жълтеникава светлина от свещи. Дългата редица контролни монитори примигна и се превърна в кристална топка. Рамката с химикали и разтвори в стъклени реторти и епруветки се превърна в дъбов шкаф, пълен с глинени гърненца и стъкленици, пълни с различни прахове, соли и еликсири. Камерата за радиоактивни и токсични материали се превърна в кръг от златни тухли, вдълбани в пода и покрити със защитни кабалистични символи. Вълната — всъщност разширяващият се мехур, в чийто център се намирахме ние — се ускоряваше с разрастването си и след секунди футуристичната лаборатория бе изцяло превърната в бърлога на магьосник.

Но нещата не спряха дотук. Като погледнах през прозореца, видях вълната да се разпространява във всички посоки на града, като при взрив на атомна бомба. Небостъргачите и кулите в стил арт деко се набръчкаха, размазаха се и станаха готически кули от зидан камък. Изчезнаха въздушните рампи и тръби, а прелитащите въздушни кораби се превърнаха в крилати драконоподобни същества, които носеха човеци на гърбовете си.

За по-малко от минута лъскавият научнофантастичен град се превърна в средновековно градче със замък в центъра, а ние се намирахме в най-високата му кула. Дори прозореца, през който гледах, сега бе неостъклен отвор, запречен с железни пръчки. Всичко се бе променило.

Не — помислих си тогава — не се бе променило. Не можеш да промениш нещо, което винаги си е било, а това открай време си е бил свят, управляван с магия, не с наука. Подсъзнанието ми го беше разбрало, когато Джо полетя, за да вземе маяка. Крилете й бяха твърде малки, за да я издържат само чрез подемна сила и въздушно налягане. Народът на Джо беше еволюирал в свят, където магията бе в самия въздух, в който летяха, така че тя можеше да се издигне единствено когато бе налична такава необикновена мощ.

Както тук.

— Обратно на покрива! — изкрещях и се обърнах към асансьора, но вместо него видях тясно стълбище, претъпкано със стражи с копия, мечове и арбалети, насочени към нас.

Нарекох се идиот по шест различни начина. Нищо чудно, че наоколо нямаше хора с изключение на далечните образи във въздушните кораби. Нищо чудно, че целият град изглеждаше толкова чист и спретнат. Всичко бе покрито с блясък само в наша чест — магия за виждане, която хипнотизира очите и мозъка да възприемат фалшива картина. Когато взехме първия маяк — който вероятно беше талисман, маскиран като маяк — сме задействали развалянето на магията и сме сигнализирали МАГ, че сме попаднали в мрежата им.

Нищо чудно, че всичко беше толкова лесно!

Ню кръжеше тревожно над мен и спътниците ми. В този момент въоръжените стражи отстъпиха встрани и направиха път на двама души, които си мислех, че никога повече няма да видя — Скарабус, Илюстрираният човек, и Невил, онази ходеща, говореща, лепкава версия в реален размер на Видимия човек, комплект за игра, който веднъж получих за Коледа. Те слязоха по стълбите и застанаха от двете страни на входа. Изглежда чакаха някого и никак не ми беше трудно да се досетя кого.

Чу се шумолене на копринени поли и от мрака на стълбите се появи фигура с наметало. Тя пристъпи под трепкащата светлина на свещниците, отметна качулката си и ни огледа. Погледът й се спря на мен и тя се усмихна.