Килн хора

— Надявам се, че бонусът, който ви изпратих, изразява добре благодарността ми за ликвидирането на онази пиратска работилница.

Не съм видял никакви бонуси. Сигурно го е пратила, докато съм чакал отвън. Типично, Още нещо, което да те извади от равновесие.

— За мен е удоволствие да работя за вас, маестра. — Покланям се и тя леко свежда глава, оставяйки златните къдрици да се разпилеят по голите й рамене. Изобщо не се опитваме да се изиграем един друг. Колкото и да е иронично, това е основата на взаимното уважение.

— Ох, колко съм невнимателна. Да ви представя моите съдружници. Вайс Манюел Колинс и царица Ирена.

Мъжът е по-близо. Здрависваме се и виждам, че крещящата му украса скрива текстурата на стандартен сив дубъл. Що се касае до титлата, „вайс“ обикновено означава нещо като главен заместник. Но терминът се е превърнал в обикновена поза и се използва прекалено често от безделниците богаташи, повечето от които никога не са се занимавали с предприемачество или с каквото и да било смислено нещо.

Само една от четирите червено-кафяви жени пристъпва напред, кима ми, но не се усмихва, нито пък подава ръка. „Царица“ е друга днешна двусмислица. Ще изчакам да видя дали подозренията ми ще се окажат верни.

Джинийн предлага да седнем в изискани и удобни кресла. Нашарен на ивици дубъл-прислужник (скала едно и половина) предлага напитки и хапки. Като сив мога да усетя вкуса на заирския трюфел, който експлодира в ароматен прах в устата ми. Дар за Албърт, когато бъда прехвърлен. И все пак Уоммейкър преиграва с гостоприемството си спрямо гостуващите й дубъли. Част от молбата й, доколкото мога да преценя.

От мястото си мога да гледам през рамото на свързаната червено-кафява буца, която не сваля очи от екрана. На него се вижда голямо помещение, където забързано влизат и излизат други червени дубъли — всички копия на същия образец, макар че някои са умалени до една трета или по-малко от истинския й размер. Поне десетина се суетят около една-единствена фигура в центъра, която почти не може да се различи от навалицата. Пълно е с всевъзможни машини — апарат за изпичане и животоподдържащи уреди.

— Господин Морис, поканих ви да обсъдим един малък въпрос, свързан с технологичен и промишлен шпионаж.

Обръщам се към Уоммейкър.

— Но, маестра? Моята специалност е проследяването на хора — глинени и истински — предимно във връзка с нарушени авторски права и…

Домакинята ми вдига ръка.

— Подозираме, че са налице определени технологични иновации, които се пазят в тайна. Много значителни открития, които заплашват да направят авторските права безсмислени, са били скрито монополизирани.

— Разбирам. Това изглежда незаконно.

— Със сигурност. Технологиите са най-опасни, кога; то се използват тайно.

Мислите ми препускат една след друга. Може и да е незаконно, но защо го казват на мен! Не съм ченге или технически копой.

— И кого подозирате?

— „Универсални пещи“.

Примигвам. Не зная откъде да започна.

— Но… те са пионери в областта на солистиката 5.

— Това ми е известно, господин Морис — снизходително ми се усмихва тя.

— Печалбите им идват от открития пазар и редовните доставки.

— Естествено. Всъщност УП продължават да играят на нормалния пазар и непрекъснато подобряват копирите, които произвеждат. Техническите подробности около тези усъвършенствания могат да се пазят в тайна само временно, докато се издадат патенти. Но дори и при тези обстоятелства те са длъжни според закона да уведомят обществото, ако някое нововъведение заплашва фундаментално да промени нашата култура, икономика или свят.

— Фундаментално? — Зловещите й думи разпалват неудържимо любопитството ми. Но въпреки това си остава основният проблем — не би трябвало да водя този разговор. — Може и да е така, маестра. Но още сега трябва да ви кажа…

Карираният мъж ме прекъсва с глас, учудващо дълбок за такава кльощава фигура.

— Проследихме вътрешна информация, изтекла от блестящите куполи на УП. Работят усилено върху нещо — може би върху коренна промяна на начина, по който хората произвеждат и използват големите.

Любопитството ми взема връх.

— За каква промяна става въпрос?

Лицето на вайс Колинс става иронично-огорчено под крещящата карирана маска.

— Не можете ли да се сетите, господин Морис? Как мислите, какво според вас би могло да промени начина, по който хората използват днешното си удобство?

— Ами… мога да назова няколко възможности, но…

— Моля. Споделете с нас. Дайте ни един-два примера.

Погледите ни се срещат. „Какво цели този?“

Известно е, че някои хора впечатват надарени с богата фантазия сиви, способни на творческо мислене. Това ли имат предвид? Тест за бързо схващане извън органичния мозък? Ако е така, значи аз съм дивечът.

— Ами… да предположим, че хората успеят по някакъв начин да поглъщат спомените помежду си. Вместо просто да впечатваш и прехвърляш само върху различни версии на самия себе си, ще можеш да прекарваш дни, седмици или дори цял живот в трупане на знания и опит с някой друг. Предполагам, че това би могло да се нарече телепатия, възможност за по-добро взаимно разбирателство… дарът да виждаме себе си такива, каквито ни възприемат другите. Това е стара мечта, която…

— … е напълно невъзможна — прекъсва ме тъмночервеният женски дубъл. — Церебралната Постоянна вълна на всяко човешко същество е уникална и хиперфракталната й структура е отвъд способностите на дигиталното моделиране. Само образецът, който е създал частично копие на вълната, може впоследствие да го възприеме отново. Факсимилето може да се върне единствено при собствения си оригинал.

Разбира се, това е общоизвестно. Въпреки това съм разочарован. Мечтата за съвършено разбирателство между хората не може да се загърби така лесно.

— Продължете, моля — със спокоен тон ме подканва Джинийн Уоммейкър. — Опитайте отново, Албърт.

— Хм. Ами, от години хората мечтаят за начин да се впечатват от разстояние. Да си седят вкъщи и да копират Постоянната си вълна в заготовка, която се намира далеч от тях. Сега и двете тела трябва да лежат едно до друго, свързани с гигантски криокабели. Но има нещо свързано с отношението шум/предавателна честота…

— Да, това е често срещано оплакване — замислено се обажда Джинийн. — Да кажем, че имаш спешна работа в Австралия и трябва да бъдеш физически там. Най-бързият начин е да си направиш дубъл, да го пъхнеш в експресна пощенска ракета и да се молиш да стигне целта цял и невредим. А и най-бързият начин да върнеш замразения череп на дубъла може да ти отнеме цял ден. Колко по-добре би било да можеш просто да прехвърлиш Постоянната си вълна по фотонен кабел, да впечаташ заготовката на място, да си свършиш работата и да пуснеш променената вълна обратно!

— Това пък прилича на телепортиране. Можеш да идеш където и да е — дори и на Луната — почти моментално… стига да си изпратил там заготовки предварително. Но необходимо ли е наистина? Вече разполагаме с телеприсъствие чрез Мрежата…

Царица Ирена се засмива.

— Телеприсъствие! Да използваш очила, за да гледаш през ламаринени очи? Да управляваш някаква дрънчаща машина, която да се движи вместо теб? Дори и при най-добрата връзка това трудно може да се нарече истинско докосване. А и забавянето заради скоростта на светлината е ужасно.

Тази „царица“ със своя сарказъм започва да ме дразни.

— За това ли става въпрос? Да не би „Универсални пещи“ да са изобретили начин за дистанционно впечатване? Авиокомпаниите няма да го харесат особено. Както и онова, което е останало от профсъюзите.

По дяволите, мога да видя и аспекти, които и на мен не ми харесват. Да предположим, че можеш да се телепортираш където си поискаш. Тогава градовете ще загубят неповторимия си чар. Вместо да срещаш местните експерти и майстори, навсякъде ще се натъкваш на едни и същи келнери, портиери, коафьори и така нататък. Най-добрите в своята област, копирани трилиони пъти и разхвърляни из целия свят. И никой друг няма да може да си намери работа!