Битие

„Типично за времето си може би. Нито една голяма медия не изпрати реален репортер на откриването, а само две камери, които трябваше сами да разопаковаме и активираме, за да могат проклетиите да летят насам-натам и да ни се пречкат, задавайки абсолютно безсъдържателни въпроси.“

Отзивите от новинарските емисии и мрежата не бяха обнадеждаващи. Като се изключат смахнатите на тема наука и феновете на СЕТИ, в тях сякаш имаше повече уморен цинизъм, отколкото възбуда.

„Какъв е смисълът? — с колективна прозявка питаше дестилираният масов глас. — Вече знаем, че там има живот и че обикаля около някои от близките звезди. Планети с гнусна пяна из разни локви. Планети, където бактериите могат криво-ляво да оцеляват сред движещи се дюни. И какво от това? Какво означава това за нас? Щом не можем да стигнем дори до Марс и да посетим тамошните пясъчни гадини?“

Не беше нейна работа да отговаря на подобни подигравки. За целта си имаше професионални рекламни лица и говорители, които оправдаваха по-нататъшното търсене, като носеха вода откъде ли не. За да поддържат надеждата, че някой ден ще зърнем син свят, някаква друга Земя, и това ще вкара малко свежа радост в човечеството. Дотук обаче борбата беше тежка и мъчителна.

Дори сред останалите „строители на катедрали“ от аристокрацията личният проект на Лейси не се ползваше с уважение. Хелена Дюпон-Вонесен и другите водещи трилионери смятаха Далекотърсача за прахосничество при положение че толкова много проблеми на съвремието отчаяно се нуждаеха от внимание. Новите болести, плъзнали по потопените крайбрежия, изискваха създаването на нови институти, които да ги изучават. Врящи градове, където някой разкошен културен център можеше да държи населението ако не щастливо, то поне спокойно. Монументи за умилостивяване на тълпата и осигуряване на безопасност за фамилиите на трилионерите… макар и да не ги правеха популярни. През двайсети век правителствата бяха построили безчет големи университети, библиотеки и изследователски центрове, музеи и стадиони, обсерватории, монументи — и интернет. Сега, затънали в дългове, те бяха оставили тези начинания на мегабогатите, както е било някога в миналото. Традиция, древна като Медичите. Като Адриан и Домициан. Като пирамидите.

Новблес оближ. Ключова част от Голямата сделка, целяща да елиминира класова война, която според компютърните модели щеше да направи 1789 г. да изглежда като невинно забавление. Макар че никой не очакваше Голямата сделка да издържи дълго. Говорещата чрез папагала Хелена като че ли намекваше, че времето изтича. Лейси не беше изненадана.

„Но един съюз с Пророка… с Тенскватава и неговото Движение…

Трябва ли да се стига дотам?“

Не че Лейси изпитваше някаква особена лоялност към Голямата сделка. Или към демокрацията и всичко останало. Ясно беше, че западното Просвещение клони към края си. Някой трябваше да ръководи новата ера, така че защо да не са онези, които са били създавани и отглеждани за управление? По този начин са били нещата при 99 процента от човешките култури в миналото. (Как могат 99 процента да грешат?) А с инерцията на своето движение Тенскватава можеше да изиграе решаваща роля и да даде на общността на богатите повода, от който се нуждаеха.

„Пък и какъв е смисълът да имаш купища пари, ако не можеш да си купиш онова, което ти трябва, когато ти трябва?“

Онова, което тормозеше Лейси, не бе необходимостта от ограничаването и контролирането на демокрацията. Тормозеше я целта на Пророка. Цената, която щеше да поиска за връщането на аристократите на власт. Другото нещо, което също трябваше да се случи с падането на Просвещението.

Стабилност. Решително забавяне на главоломните промени. Отказване.

И Лейси знаеше, че точно тук може да се натъкне на неприятности. Защото сградите и монументите, които тя обичаше да гради и които носеха името й, имаха за цел да разтърсват нещата! Инструменти, средства и институции, които ускоряваха промените.

„И какво? Аз съм съпругата на Джейсън. И майката на Хакер.“

Тази мисъл донесе известно горчиво удовлетворение. И макар сърцето й още да се свиваше от тревога, Лейси почувства по-силна връзка с безпътното си момче, което може би в този момент се носеше като петно пепел в топлото море.

„Никога не съм гледала на нещата от тази гледна точка. Но и аз по свой начин съм също толкова всеотдайна, колкото е той и колкото беше баща му. И аз съм също така жадна за скорост.“

12.

Чиракуване

Мъжът зад бюрото прехвърляше каменно преспапие от едната си ръка в другата.

— Естествено, госпожице Повлов, ние смятаме, че проектът ни е разбран погрешно.

„Естествено — помисли Тор, като внимаваше да не го казва субвокално. Нямаше нужда в записа й да се появява сарказъм. — Всички са разбрани погрешно. Особено онези, които се опитват да поправят несъвършенствата в човешката природа.“

Д-р Акинобу Сато се облегна в стола си.

— В центъра „Аткинс“ не работим за някакъв велик замисъл за човешкия вид. За нас ролята ни е в разширяването на възможностите за нашите близки и за идните поколения. Нима се различаваме по някакъв начин от останалите, които се борят с тъмнината?

Думите така съответстваха на собствените й мисли отпреди секунди, че Тор примигна. „Сигурно е някакво съвпадение. Не съм първата, която повдига този въпрос.“

И въпреки това… съвременните сензори можеха да доловят активирането и на един-единствен неврон в другия край на стаята. Мониторите в стената можеха да следят общите ти емоции и дори да бъдат научени да отговарят на мисловните команди на собственика на дома. И винаги се носеха зловещи слухове за следващата голяма стъпка — истинското четене на мисли. Разбира се, това бяха само приказки.

И все пак тези любопитковци в „Аткинс“ можеха да се окажат първите, направили този скок. По време на обиколката, преди да влезе в кабинета на Сато, тя беше видяла…

… напълно парализирани хора, които се движеха грациозно, като контролираха роботизираните си крайници без електроди в черепа.